Делфин дьо Виган
Силна е нощта (34)

Да пишеш за семейството си е без съмнение най-сигурният начин да се скараш с него. Братята и сестрите на Люсил нямат никакво желание да четат това, което съм преписала, нито това, което евентуално бих казала по въпроса, усещам го в напрежението, което сега витае около проекта ми, и увереността, че ги наранявам, ме смущава повече от всичко друго. Днес те сигурно се питат какво ще правя с това, по какъв начин ще подходя към него, докъде съм готова да стигна. След като се опитвам да се доближа до Люсил, няма как да си спестя отношенията й с баща й или по-скоро неговите отношения с нея. Дължа си най-малкото да повдигна въпроса. А въпросът не е безболезнен.

Стрелям от упор, затова знам.

Един ден, когато обядвам със сестра ми, й разказвам за ужаса, в който ме бе хвърлила прекрасната книга на Лионел Дюроа „Скръбта“. В нея той се връща в детството си и разказва за радикалния и безапелационен начин, по който братята и сестрите му са се отдръпнали от него след излизането на друг негов роман, написан петнайсет години по-рано, в който писателят разказва за семейството си. И до днес никой от тях не му говори — той е предателят, той е отритнатият.

Достатъчно ли е да се боиш, за да си мълчиш?

Пред сандвича с шунка и сирене сестра ми изглежда леко впечатлена и ме уверява в безусловната си подкрепа. Трябва да стигнеш докрай, казва ми тя, нищо не оставяй в сянка.

 

 

Продължавам, убедена, че там, докъдето съм стигнала, докъдето сме стигнали всички, единственият възможен път минава точно през тази история.

 

 

Мъжът, когото обичам (и на когото в крайна сметка повярвах, че също ме обича), се безпокои, като вижда как с напредването на писането си губя съня. Опитвам се да му обясня, че това е нормално явление (то няма нищо общо с факта, че съм се заела с непривично за мен упражнение, нито с материала, който обработвам, случвало ми се е с други книги, съвсем измислени, и т.н.). Придавам си важност, правя се на печена.

 

 

Достатъчно ли е да се боиш, за да си мълчиш?

 

 

На трийсет и три години Люсил пише, че баща й я е изнасилил. Изпраща текста на родителите си, на братята и сестрите си, дава ни го да го прочетем. В продължение на няколко седмици си представям, че ще се случи нещо много страшно и много зрелищно, някаква семейна имплозия, която непременно ще причини ужасни щети. Очаквам да настъпи драма.

 

 

Но нищо не става. Продължаваме от време на време да ходим в Пиермон, никой не гони дядо ми с метлата, никой не му разбива мутрата в стъпалата и не му се изплюва в лицето. На дванайсет години съм и логиката на нещата ми убягва. Как е възможно подобно разкритие да няма последствия? В училище граматиката е единственият предмет, който ме интересува. А в Пиермон липсва подчинено изречение, въведено с така че, следователно, вследствие на което, и не се случва нищо, нито сълзи, нито викове, майка ми отива у родителите си, които се безпокоят за нея, защото изглежда толкова уморена, отслабнала е, изцъклила се е, не спи, животът е толкова труден за дъщеря им, която отглежда сама децата си.

 

 

След няколко месеца Люсил се отметна. Заговори за кръвосмесителна връзка вместо за кръвосмешение, отхвърляйки преминаването към действие.

Като хиляди други семейства, и моето се задоволи със съмнението или се освободи от него. В краен случай можеше да се приеме, че съществува някаква двойственост, някакъв смущаващ климат, но от там до представата за най-лошото… Изнасилване, което Люсил си е въобразила, и толкова. Вече можехме да си поемем въздух, а той беше толкова малко.

Скоро щяхме да получим истинското доказателството, че Люсил никак не е в ред.

 

 

Години по-късно, когато с Манон пораснахме, в период, когато Люсил беше добре, сестра ми отново повдигна въпроса. Люсил отговори, че да, случило се беше. И че никой не бе реагирал на изпратения от нея текст.

Текстът останал на хартия и Люсил получила в отговор само каменно мълчание.

 

 

Преди няколко месеца, когато помолих братята и сестрите на майка ми да ми разкажат за нея, те всички приеха с непресторен ентусиазъм. Да изразят почитта си към Люсил, да се опитат да се доближат до нея — да, разбира се.

Защото за всички нас Люсил с нейната благост, с нейната агресия, си оставаше мистерия.

От само себе си се разбира, че хипотезата за изнасилването на Люсил от дядо ми заемаше немалко място сред темите, до които исках да се докосна. Въпреки това в момента, когато започнах да работя, не бях сигурна в нищо.

 

 

Когато прослушвам разговорите, които съм водила с всеки от тях, ми се струва, че този въпрос неизменно присъства още от първите думи. Тежи още преди да е повдигнат. Въпреки мълчанието, години по-късно текстът на Люсил е оставил следи. Те знаят, че ще стигна до него, отлагат момента или напротив, изпреварват го, признават за безспорното обожание на Жорж към дъщеря му, говорят за омагьосване, за страст. Такава обич, такъв поглед, да, би могъл да бъде потискащ за нея, да породи някой фантазъм. Но нима всички момичета не са влюбени в бащите си? Събеседниците ми внимават, претеглят всяка своя дума. Кръвосмешение — не, със сигурност, в никакъв случай.

Само Жюстин (която веднага заговорва по темата) приема възможността за преминаване към действие.

 

 

Жюстин е последната от братята и сестрите на Люсил, която съм разпитвала. Тя живее на село, не идва често в Париж, трудно ни беше да определим дата, на която да отида при нея, накрая тя дойде при мен. Боях се от този разговор повече, отколкото от предишните, защото отношенията между Жюстин и Люсил често са били конфликтни, крайно напрегнати, сякаш между двете бе изкристализирала невъзможна за споделяне болка. След като изслушах Лисбет, Бартелеми, Виолет и долових епидермалната им невъзможност да приемат, че Люсил е казала истината, свидетелството на Жюстин, която никога не си е мерила думите (и се беше отчуждила от Жорж в продължение на няколко години), особено ме интересуваше.

Жюстин ми разказа за един летен месец, който прекарала с Жорж на осемнайсет или деветнайсетгодишна възраст, по времето, когато той водел децата си в Пиермон, едно по едно или по няколко, за да му помагат в земеделската работа. Жюстин ми разказа за начина, по който Жорж настоявал да си свали тениската и сутиена, да се съблече, да се отпусне. Искал да я снима, да й помогне да открие своята сексуалност, да я научи да мастурбира. Жюстин се измъквала при първа възможност и отивала да се разхожда покрай канала, а Жорж заключвал външната врата. През цялото време я било страх. Той й направил серия от снимки, които впоследствие тя не успяла да открие. Жорж не бил човек, на когото можеш да кажеш „не“.

Попитах я докъде е стигнал. Бил я опипвал, но не и изнасилил. Може би се е боял да не проговори, защото Жюстин, за разлика от Люсил, умеела да говори, силно. Жюстин преживяла агресията на Жорж, погледа му, заплахата, която представлявал.

Днес тя твърди, че част от нея мрази този човек, който разбил младостта й и за дълго я лишил от способност за щастие. Този човек, който би могъл да се задоволи да бъде чудесен баща.

 

 

Друг един ден, докато все още се подготвях за писане, се видях с Камий. Камий е най-младата сестра на Габриел, тя беше една от най-добрите приятелки на майка ми, когато двете бяха на по двайсетина години. Исках да ми разкаже за Люсил, за първите й вълнения, да узная каква е била Люсил като младо момиче, как се е смеела, как е танцувала, как си е представяла бъдещето. Надявах се Камий да ми помогне да открия сияйната и ведра Люсил от документалния телевизионен филм, исках да видя лекомислената и безгрижна Люсил.

И за миг не си представях какво ще ми разкаже Камий, а то стана много бързо, веднага щом я помолих да ми разправи за Люсил, за Жорж, за семейство Поарие. Една недовършена фраза, увиснала във въздуха, чийто сигнал не пропуснах да уловя. Камий се поколеба — това не е моят сюжет, толкова сме страдали, не е сигурна, че трябва да говори за това. Настоях.

Камий ми разказа не за отношенията на Люсил с баща й, а за собствените си с него. Когато за първи път видяла Жорж, била на шестнайсет години. Трябвало да я заведе в Аликанте, където Лиан и децата й, както и Габриел, вече били на почивка от няколко дни. Камий била поканена да отиде в Испания заедно със семейство Поарие. Баща й починал предишната година, майка й била възрастна, казали си, че ще й се отрази добре да смени въздуха, да замине с младите, да се позабавлява. Няколко дни по-късно Камий се озовала в колата на Жорж, когото едва познавала. По пътя за първи път спрели, за да вземат един братовчед на Люсил, после за втори път у приятели на Жорж, за да поспят. Така тримата се озовали в едно легло — братовчедът, Камий и Жорж, — като на последния по право му се полагало средното място. През нощта Жорж се притиснал до нея и започнал да я гали. Вцепенена, Камий си замълчала. В Испания гледала да го избягва. В един момент я повалила криза от апандисит и тутакси я върнали във Франция.

В продължение на месеци Жорж изисквал от Камий да му се обажда, да се виждат, тук или там. Бил луд по нея. Определял й срещи, на които тя не отивала, измислял кодови думи, за да му телефонира в агенцията, давал й адреси, където да се срещат. Колкото повече бягала, толкова по-заплашително се държал. Ако не откликнела на желанието му, щял да разкаже на майка й как се е залепила за него през оная нощ, как предизвикала желанието му, как го съблазнявала. Камий не знаела нищо за секса и мисълта, че семейството й може да научи за тези страхотии, я ужасявала. Още повече че майка й настоявала да се отблагодари на Лиан и Жорж, които толкова благородно я канели в дома си, и да приеме непрекъснато подновяваните покани на последния. Времето минавало и Жорж не се предавал, никога не пропускал случай да й припомни какво му дължи.

Накрая постигнал целта си. Първо една вечер, след вечеря, на която успял да я заведе, после един цял уикенд в Пиермон, където направил чудо, за да остане сам с нея. Ужасена от заплахите му, Камий отстъпила. От двата дни, които прекарала затворена, във властта на Жорж (под предлог, че съседите не трябвало да я виждат), когато трябвало да участва в еротични игри и да понася наказанията му, Камий пазеше срамен спомен, мъчителен и дълго несподелян с никого. На следващата година заминала да учи в Англия, за да избяга от Жорж. В продължение на години се чувствала виновна.

 

 

Като се върнала във Франция, Камий се омъжила и си родила деца въпреки следата, оставена от Жорж върху тялото й, и въпреки чувството за вина, което никога не я напуснало.

След развода на Люсил и Габриел Камий и майка ми се изгубили от поглед. Камий също се развела и няколко години по-късно се омъжила повторно.

Впоследствие дойде на погребението на Люсил.

 

 

Разказах на Камий за текста на Люсил, за начина, по който приехме идеята, че става дума за бълнуване, дължащо се на болестта й, за съмнението, което все още изпитвах и на което не намирах отговор. Камий се разстрои. Каза ми, че често е имала чувството, че Люсил се пази от баща си, че избягва да остава сама с него.

Двете никога не зачекнали въпроса. По време на един уикенд, когато Камий била в Пиермон с Люсил и Габриел, Жорж влязъл гол посред нощ в стаята на Камий. Но когато чул Габриел в коридора и разбрал, че сигурно го е видял, се уплашил. По-късно, като се връщали и двете били сами в колата, Люсил попитала Камий какво е правил посред нощ в стаята й, какво е искал. Люсил била напрегната, агресивна, Камий нищо не казала.

Ако беше проговорила, ако двете си бяха поговорили, щеше ли да е различен животът им?

 

 

След срещата ни Камий ми писа колко я е облекчил разговорът ни. След всичките тези години най-после се чувствала не толкова виновна.

 

 

По време на проучванията, които правех, Манон ми разказа една сцена, за която вече ми бе споменавала, а аз не й бях обърнала внимание. Един ден, когато била на почивка в Ла Гранд Мот^[1], Жорж, поради някаква причина, която тя не помнеше, решил да й подари бански костюм. По времето, когато на мода бяха банските topless, Манон избрала бели бикини със спортна кройка. Когато благодарила за подаръка, Жорж се приближил до нея, погалил я по рамото и й казал:

— Ако си много мила, ще има и други подаръци.

Манон била на шестнайсет години, двусмислието в думите на Жорж не й убягнало. Споделила с децата на Лисбет и един от братовчедите не се въздържал и казал на Лиан. Която, с леден тон, какъвто Манон не била чувала от нея, я скастрила:

— Не е хубаво да разказвате такива неща за дядо си.

 

 

Люсил пазеше цялата си кореспонденция. Когато умря, намерихме в кашоните й повечето от писмата от баща й. Манон ги бе подредила заедно с останалите й документи и писания. Когато започнах да пиша тази книга, й ги поисках. Манон ги бе чела, нямало нищо, предупреди ме тя, нищо особено. Жорж пишел на Люсил от време на време, просто й се обаждал, нищо повече. Когато реших да ги подредя по дати, забелязах странен факт: през лятото на 78-а (няколко месеца преди Люсил да напише онзи текст) Жорж й бе изпратил осем писма за по-малко от три седмици. Според семейната традиция по това време Лиан прави юлската си обиколка (навестява роднини и приятели), докато Жорж заминава сам на юг, където баба ми също отива през август. Осем писма за три седмици, понякога две на ден. Потръпнах при мисълта, че ще намеря някакъв намек, някаква подробност, убягнала на бдителността на сестра ми, и ги прочетох с огромно внимание. Но в писмата нямаше нищо. Ако се вярва на написаното от Жорж, Люсил имала трудности в работата си и се тревожела за здравето си. Жорж я съветва да отиде на консултация при хематолог, да си почине, настоява да дойде при него, по едно време изразява надежда, че тя ще се освободи за уикенда на 14 юли, припомня й, че ако е необходимо, ще плати билета й, после, след 14 юли, настоява тя да дойде през август.

Два месеца след смъртта на Мило, която изобщо не се споменава, Жорж се безпокои за Люсил. Явно го е страх за нея, това е всичко.

 

 

В деня, когато бяхме в мазето на Виолет и търсехме касетите със спомените на Жорж, в момента, когато изразих желание да отнеса вкъщи материала, Виолет бе обзета от ужасен гняв. Силен и трескав гняв. Разтреперана ми каза, че не, не иска, и дума да не става, че ще ми повери касетите, ако ще ги употребявам срещу баща й. Объркана, уточних, че се интересувам само от професионалните спомени на Жорж и от някои случки, станали на улица „Мобьож“, които исках да опиша и за които ми липсваше атмосферата. Което беше вярно, доколкото и наум не ми минаваше, че ще открия някаква следа от двусмислено отношение на Жорж към Люсил.

По времето, когато Жорж записвал спомените си, той обявил един ден пред Виолет, че е посветил една касета на сексуалността. Тя ясно му заявила, че не желае да я слуша. Две седмици по-късно й казал, че я е унищожил. Виолет ми разказа това, после все пак ми даде касетите.

 

 

И Люсил, и Жорж са мъртви, твърде късно е да се разбере истината. Люсил имаше биполярно разстройство и изглежда, че кръвосмешението е един от факторите, отключващи заболяването. Не открих статистически проучвания по този въпрос. Текстът, който Люсил беше оставила сред вещите си, разказва, че Жорж й е дал сънотворно и после я е изнасилил.

В другите писания, които открихме в дома й (и които също не е сметнала за необходимо да изхвърли и следователно ни е оставила, за да ги прочетем), намерих чернови на въпросния текст, написани с молив в ученическа тетрадка. Така можах да проследя етапите на създаването му.

Последна картина — заминаваме на село с моя възлюбен, с баща ми сме. Не се държа нежно ̶т̶о̶л̶к̶о̶в̶а̶ ̶м̶е̶ ̶е̶ ̶с̶т̶р̶а̶х̶ ̶б̶а̶щ̶а̶ ̶м̶и̶ ̶д̶а̶ ̶н̶е̶ ̶м̶е̶ ̶в̶и̶д̶и̶, ч̶е̶ ̶г̶о̶ ̶п̶р̶а̶в̶я̶. П̶р̶и̶я̶т̶е̶л̶я̶т̶ ̶м̶и̶ Форест спи горе. Отивам да пишкам той ме причакваше, дава ми приспивателно и ме завлича в леглото си, з̶а̶ ̶д̶а̶ ̶с̶е̶ ̶о̶т̶п̶у̶с̶н̶а̶,̶ ̶т̶о̶л̶к̶о̶в̶а̶ ̶с̶ъ̶м̶ ̶н̶е̶р̶в̶н̶а̶. И̶ ̶н̶е̶ ̶з̶н̶а̶м̶ ̶д̶а̶л̶и̶ ̶м̶е̶ ̶е̶ ̶и̶з̶н̶а̶с̶и̶л̶и̶л̶. Изнасилил ме е, докато съм спяла, това беше преди шестнайсет години и сега го казвам.

Когато години по-късно Манон отново повдигнала въпроса, Люсил й разказала, че Жорж я принудил да седне на ръба на леглото, после започнал да я гали. Тя припаднала от ужас. Вече не ставало дума за сънотворно. Горе-долу тази версия е написала през 1984 година, когато психоаналитикът, който следи състоянието й от месеци и се сблъсква с мълчанието й, я моли да започне да си води дневник.

Събота, 29.12.1984. Днес баща ми ми подари кръгъл часовник, за да скрия татуировката на китката си, която той не харесва. Аз си харесвам татуировката, тя е част от мен. Баща ми не знае, че той е в основата на тази татуировка. Десет и десет, в този час се събудих в стаята им, след като прекарах нощта с него и след като той може би ме е изнасилил. Не знам. Знам само, че много ме беше страх и че припаднах. Тогава изпитах най-големия страх в живота си.

До края на живота си Люсил запази татуирания на китката й кръгъл часовник. Десет и десет, часът на събуждането, часът, в който часовниците са спрели във витрините на бижутерите.

 

 

Ами ако през онази нощ не се е случило нищо? Ако е съществувал само страхът, огромният страх и последвалата го несвяст?

 

 

Понякога друга една мисъл ме преследва: ами ако, неспособна да го каже или да го напише, Люсил се е сблъскала с още по-дълбоко потиснато табу, табуто на съвестта си? Ами ако Люсил не е припаднала, макар и парализирана от страх, ако Жорж е злоупотребил с властта си, с влиянието си, за да я накара да задоволи желанието му, за да я убеди да отстъпи? Ако и Люсил като Камий не е могла да каже „не“?

Впоследствие срамът е впръскал отровата си и е забранил да се произнасят други думи, освен ако не са замаскирани. Впоследствие срамът е издълбал руслото на отчаянието и на отвращението.

 

 

Препрочитам цитата от „Инцестът“, в който Кристин Анго разкрива как баща й е злоупотребил с влиянието си над нея: „Съжалявам, че ви разправям всичко това, толкова би ми се искало да говоря за друго. Но така съм полудяла. Сигурна съм, че заради това съм полудяла“.

 

 

Никога няма да узнаем. Всеки от нас си има собствено мнение или няма такова.

Може би това е най-трудното — никога не са могли да намразят Жорж, но и никога — да му простят. Люсил ни остави това съмнение в наследство, а съмнението е отрова.

 

 

Няколко месеца след като написва въпросния текст и след посрещналото го мълчание, Люсил за първи път постъпва в психиатрична клиника. Подредбата е за писането това, което е монтажът за образа. Начинът, по който пиша тези изречения, по който ги съчетавам, показва каква е моята истина. Тя принадлежи само на мен.