Делфин дьо Виган
Силна е нощта (29)

Когато Люсил напусна Габриел, тя беше на двайсет и шест години. Първо се приютихме у родителите й във Версай, където живяхме няколко седмици и където ме записаха в кварталното училище. От този период съм запазила смътен спомен за черна дъска, покрита с написани с тебешир редове, които другите деца четяха, а аз не успявах да дешифрирам. После баща ми дойде да ни вземе, след това Люсил отново ни отвлече, после отново бяхме при Габриел, докато накрая не подписаха постановление за непостигане на помирение.

 

 

Впоследствие Люсил се настани с друг мъж в един апартамент на улица „Маюрен Рение“ в 15-и район. Бе се запознала с Тибер няколко месеца по-рано чрез Бартелеми, станал младши художествен директор в рекламна агенция. Тибер беше гигант с оранжева коса, независим фотограф и убеден нудист. Погледнат отдолу, той сякаш идваше от друг свят и ни вдъхваше смътно чувство на страх. Единственият точен спомен, който имам от този преходен период (освен шоколадовите плочки, които Люсил разтапяше и мажеше върху хляб за закуската ни, и телевизионната програма, която гледах в четвъртък — в нея едно момче с пелерина, наречено Самсон, разказваше приказки на децата), е този за един зъбобол, който я мъчи няколко дни. Люсил плачеше от болка. Това е един от първите образи, останали ми от майка ми, образ, вече натоварен с безсилието ми да й помогна в сполетялото я зло.

 

 

Разводът на родителите ми беше ужасяващо банален — безжалостна битка за децата, водена въз основа на свидетелствата, събрани от двете страни. Дадоха им развод по вина на Люсил (чиято изневяра бе доказана писмено). Тя обаче получи децата (или Габриел й ги отстъпи според друга версия). Току-що бях навършила шест години, Манон беше на две.

 

 

Люсил започна работа като секретарка в малка рекламна агенция, където я избраха измежду стотина кандидатки. Само тя бе познавала Жилберт Паские.

 

 

Следващата есен Люсил и Тибер си потърсиха жилище. Лисбет се бе омъжила няколко години след Люсил и живееше в Есон. От съпруга на Лисбет Люсил и Тибер научиха, че близо до тях се освобождава малка къща. Според легендата в момента на сключването на договора Тибер нямал документ за самоличност и представил нудистката си карта. Сключили все пак договора. Преместихме се в Йер, на трийсетина километра от Париж. Кварталът Гран Годо се разделяше на две от едноименната улица. От едната страна се редяха сгради от червени тухли, от другата десетина къщи бяха разпръснати около тесни пътчета, покрити с розов асфалт. Малко по-нататък, към гарата, имаше хлебарница, аптека и кооперативен магазин.

Жюлиен, синът на Тибер, дойде да живее с нас. Манон тръгна на забавачка, аз постъпих в началното училище. Няколко дни след началото на занятията директорката извика Люсил и я смъмри — било вредно за децата да са по-напред от училищната програма. Така Люсил откри, че знам да чета и пиша. Решиха да прескоча един клас.

Може би през този ден — и за дълго — у Люсил се затвърди мисълта, че каквото и да става, аз ще се оправя.

 

 

Йер на седемдесетте години бе за нас началото на нов живот, в спомените ми ограден със странен и сияен ореол. Люсил и Тибер боядисаха паркета в хола в бяло, а матраците, поставени направо на пода и служещи за канапета, в зелено. Постепенно домът ни се превърна във весел и непредвидим бардак, подобен на начина ни на живот, в който редките забрани произтичаха по-скоро от времето навън и от настроението, отколкото от някакви правила. Можехме да поставяме лактите си на масата и да облизваме чиниите си, да рисуваме по стените, да влизаме и излизаме, когато пожелаем, така че прекарвахме повечето време навън, с другите деца. Бояхме се от господин З., съседа отсреща, за когото разправяха, че не търпи шума и че не се колебае да извади карабината си; бояхме се от жълтото куче, дошло от никъде и бродещо пред сградите с подвита опашка и лукав вид; бояхме се от ексхибициониста, изскочил от храстите през една зимна вечер, когато излизахме от културния център. Въпреки това територията ни непрекъснато се разширяваше.

Вечер вкъщи идваха приятели и приятели на приятелите да вечерят, да пият по чаша, да изпушат заедно някой джойнт. Холът се изпълваше с гъст дим. Храната ни се състоеше предимно от юфка във формата на мидички и от спагети със или без доматен сос и се придвижвахме в старо пежо 403, също боядисано в зелено. Люсил всеки ден отиваше на работа в Париж, Тибер се разхождаше гол из къщи, крадеше от магазина печено месо, увито в целофан, и между два фотосеанса си играеше на домакиня.

В квартала започнаха да говорят, че домът ни е свърталище на хипита и наркомани, което чух и в училище, без да го разбера истински. Бяхме различни, не приличахме на другите семейства, останалото ми се изплъзваше, не приемаше никакво специално значение. Всеки четвъртък ме канеха да обядвам у една моя съученичка, чиято майка след това се хвалеше, че у тях съм яла единствената ми пържола за седмицата. Когато Люсил научи за това, спрях да ходя у тях.

 

 

Скоро след като се нанесохме, се запознахме със семейство Рамо — седем деца, отглеждани от майка си, които живееха в съседната къща. Между тяхната къща и нашата се установи нещо като свободно движение на стоки (храна, игри, химикалки, кукли) и на хора, което продължи няколко години. Мечтаех да имам сутиен като на Естел, най-голямото от момичетата, и като нея да се харесвам на момчетата.

Общувахме обикновено всеки с децата на неговата възраст, като понякога всички заедно участвахме в по-мащабни игри. С приятелките ми репетирахме до безкрай хореографиите на Клод Франсоа — те бяха гвоздеят на представленията, които давахме на общинската ливада.

 

 

Сандра живееше в една от сградите на комплекса. Въпреки слуховете родителите й я пускаха да ни идва на гости и дори да преспива у нас. Тя ми стана първата приятелка от детството. Както и другите деца от квартала, в сряда Сандра ходеше на вероучение. Там можеше да се хапва кекс и да се пие портокалов сок до отказ. Исках и аз да ходя, но Люсил не ми позволи.

 

 

Водехме по свой начин редовен живот, дните се повтаряха и си приличаха, Люсил работеше в Париж, Тибер ходеше на пазар и домакинстваше.

Габриел идваше да ни взима всеки втори уикенд. Паркираше беемвето си пред къщата и ни изчакваше на улицата. Чувствахме се като кралици.

За кратките ваканции или през някои други уикенди понякога ходехме в Пиермон, където се бяха окончателно установили Лиан и Жорж. Баба и дядо бяха напуснали Версай, агенцията на Жорж беше фалирала, с изключение на Том братята и сестрите на Люсил се бяха изнесли.

 

 

На седмия ми рожден ден Люсил ме заведе в Лондон. Не знам кое събитие бе в основата на това пътуване, може би възрастта на разума, до която бях стигнала. На битака в Портобело Люсил изрови измежду дрипите две миниполи от тергал (едната розова, другата зелена, и двете във формата на трапец) и ми ги купи. Носих ги, докато ми стигнаха до средата на задните части и в продължение на месеци те бяха любимите ми дрехи (последва ги един кадифен панталон „Нюман“ в прасковен цвят, подарен от дъщерята на приятелка на Люсил, с който също толкова се гордеех).

 

 

Нищо не се взимаше на сериозно — нито въшките, които Люсил и Тибер хванаха в киното в Брюноа (според официалната версия), и които за известно време се настаниха в детските ни коси (Манон имаше и във веждите), нито сутрините, когато закъснявахме за училище, нито денят, в който влязох в час с глава още покрита с шампоан против въшки, чиято миризма на оцет се разнасяше на сто метра околовръст (Люсил не бе имала време да ми изплакне косата), нито краят на печеното и пилетата (успяха да пипнат Тибер в кварталния магазин), нито настояванията на Жюлиен, който искаше да му галя члена, докато се изпразни, което приемах да правя само при условие, че си сложа тоалетна ръкавица.

Това време си имаше своите сенчести зони.

 

 

През лятото отивахме в нудисткия лагер в Монталиве, където Люсил и Тибер наемаха бунгало сред боровете. Тук срещахме приятелите им, общност с променлива геометрия, която заварвахме или която ни заварваше, едни минаваха, други оставаха и опъваха палатката си в гората. Лягахме голи на пясъка, ходехме голи в супермаркета, голи на басейна, голи по покритите с борови иглички пътеки и приятелката ми Сандра, която идваше с нас през ваканцията, бе помолена да докаже de visu, че е изгоряла, за да получи правото да отиде на плажа с бански.

 

 

Снимките от тези години, направени главно от Тибер, са ми любимите. Те разказват за цяла една епоха. Харесвам цветовете им, поезията им, съдържащата се в тях утопия. Люсил бе проявила някои от тях. След смъртта й проявих и останалите, които открих в дома й в картонена кутия под формата на диапозитиви. На една от тях майка ми участва в манифестация в Ларзак. На друга Люсил, обута в панталон чарлстон на шарени квадрати, държи Манон в прегръдките си. Сред тези снимки има една серия, която ме очарова и вълнува: Манон с рокличка в зелено и бяло, която изглежда излязла директно от седемдесетте години, загоряла, с набити бедра, си играе с маркуч за поливане и прави невероятни гримаси. Или тази, на която позираме всички заедно (дванайсетина души), голи, както ни е майка родила, пред бунгалото в Монталиве, малките отпред, големите отзад, подредени в съвършено права линия, с вирнати брадички и летни усмивки.

На някои от снимките се появява Лисбет или Жюстин, или Виолет, мисля, че по това време Люсил не е толкова самотна и успява да се сближи с братята и сестрите си. Понякога Люсил служи за модел на Тибер и ми се струва, че никога не е била толкова красива.

В косо падащата светлина на един късен следобед Тибер снима Манон и Гаетан (син на приятелка на Люсил) в гръб, както ходят по плажа. Двамата се държат за ръка, почернели са, задниците им са голи, пясъкът се лепи по кожата им. От тази снимка Тибер ще направи плакат, от който в магазините на Франция ще се продадат хиляди екземпляри.

Към личната ми колекция се числи и моя снимка с Манон в Йер — тръгнали сме на училище с ученически чанти на гръб. На улица „Гран Годо“ сме се обърнали с лице към обектива, аз нося невероятен миникилт, току-що сме се върнали от почивка, косите ни са почти бели.

 

 

Тези образи и всяка тяхна подробност (дрехите, подстрижката, украшенията) са част от личната ми митология. Ако епохите се свеждат до мястото, което ги съдържа, Йер остава за мен емблема на едно преди. Преди безпокойството. Преди страха. Преди Люсил да дерайлира.

Ето това е надделяло с течение на времето — паметта е направила подбора си.

 

 

Преди няколко месеца един журналист, който ме подкрепя отдавна и чиято деликатност ценя, ми се обади, за да ме пита дали приемам да участвам в поредицата за местоживеенето на писателите, която подготвяше за радиото. Имам ли предпочитано място? Почивна станция, семейна къща, колиба в гората, скала, заливана от вълните? Веднага се сетих за Йер, място, което не пасваше кой знае колко на лятната му програма. Той все пак прие. Йер беше за мен нещо като златен век, Йер ми принадлежи, Йер принадлежи само на мен. Не съм сигурна, че Люсил или Манон биха говорели за Йер с такива думи.

 

 

Живяхме там четири години, две с Тибер, после две без него. Мисля, че Люсил го напусна или пък двамата се разделиха по взаимно съгласие. За нея Тибер беше мъжът на началото, на прехода. Той ни остави Жюлиен, сина си, който живя с нас, докато и ние се преместихме.

 

 

От периода след заминаването на Тибер имам смътни спомени. Хората, които заобикалят Люсил, не са съвсем същите, някои са изчезнали, други са се появили, трети само минават от време на време.

 

 

По това време Люсил срещна Небо, в когото се влюби безумно и който остана до края на живота й голямата й наранена любов. Небо беше с италиански произход, косата му беше черна като нощта, очите му — зелени като водата. Нямаше начин да не забележиш красотата и магнетизма му. За него казваха, че обича жените, но не се привързва към никоя, във всеки случай такъв е и моят спомен — за човек с дяволски чар, който го правеше недостъпен. В продължение на няколко месеца Небо прекарваше от време на време вечерта вкъщи, в дневната с белия паркет, появяваше се неочаквано, със или без приятели, и не се опитваше да се сближи с никой от нас. Слушах разговорите на възрастните, имената, които се цитираха — Фройд, Фуко, Вилхелм Райх, опитвах се да запаметя неща, които не разбирах.

 

 

След церемонията по случай първото си причестяване Естел Рамо получи часовник и дантелен сутиен. Аз бях обзета от мистична криза и настоявах да се причестя незабавно, на което ми бе отговорено, че от една страна, не съм ходила на вероучение, и от друга, още съм нямала бюст.

 

 

Когато ни обраха за първи път, изчезнаха бижутата на Люсил и грамофонът.

Люсил реши да въведе малко ред в къщата и постанови, че оттам нататък всеки сам ще си разтребва стаята.

По същото време Люсил започна работа за един производител на кожени ръчни чанти във всякакви цветове.

 

 

Небо прекара няколко месеца с Люсил, после я напусна. Остави зад себе си болезнена и загадъчна следа — и Люсил, отдадена на тъгата си.

 

 

Около нас кръгът се стесни, зелените дюшеци изгубиха цвета си, боята на паркета започна да се изтрива.

 

 

Люсил излизаше рано сутрин и се прибираше късно вечер, ние се мотаехме покрай автоматите за бонбони по един франк, играехме на топчета по розовия асфалт на уличките, слушахме Дейв и Ринго на портативни грамофони, режехме косите на куклите си. Между прибирането от училище и часа на завръщането на Люсил се простираше времето на победоносното ни детство, време на скитане, в което бе достатъчно да си купиш една близалка и удоволствието беше пълно, време, което изтичаше между лепкавите ни пръсти и сякаш нямаше граници.

 

 

През някои вечери се събирахме като комитет по посрещането на моста над релсите и чакахме влака, който щеше да доведе Люсил от Париж. Отвъд безгрижието ни несъмнено започвахме да осъзнаваме, че нещо й тежи, нещо, свързано със самотата и умората, нещо, на което не можехме да противодействаме.

 

 

През последното лято, което Жюлиен прекара с нас, Люсил ни заведе в Изер, където бе наела къща. На магистралата жандармите спряха ябълковозеленото ни пежо 403. Колата бе твърде стара или беше неподдържана, явно имаше някакъв проблем. Люсил спореше, доказваше нещо, цялата история ни се струваше комична. После Люсил внезапно се разплака и закри лицето си с ръце. Жандармите ни разрешиха да продължим.

 

 

В Бланден, в огромната, изгубена сред земеделските земи къща, Люсил започна да рисува. Беше си донесла кутия водни бои, чиито цветове — сиена, цинобър, кобалтовосиньо — ме омагьосваха. Запознахме се с Марсел, местен земеделец. Бе трийсетинагодишен, живееше у родителите си и нямаше деца. Той ни осинови за едно лято, показваше ни как да доим кравите, по цял ден ни разхождаше с трактора си, посвещаваше ни в тайните на обора. Беше нашият герой.

 

 

В края на месеца се прибрахме в Йер, за да си стегнем багажа. Люсил бе решила да напуснем къщата и Жюлиен да отиде да живее с майка си. Оставихме зад себе си замърсените стени, изронената боя на паркета, градината с плевелите.

Сбогувахме се с госпожа Рамо (съседката) и с госпожа Жилбо (майката на приятелката ми Сандра), обещахме си да си пишем, да си ходим на гости, да не се изпускаме от поглед.

 

 

Люсил остави у кварталните деца вълнуващ и пълен с възхищение спомен, който години по-късно те щяха да споделят с нас. Люсил бе по-млада от другите майки, носеше леки рокли и високи токчета, работеше в Париж и имаше походка на танцьорка.

 

 

Когато говореше за другите майки или се обръщаше към тях (дори когато знаеше малките им имена и тези жени й говореха на малко име), Люсил казваше госпожа Рамо или госпожа Жилбо. Имаше в това госпожа нещо като уважение, което несъмнено се дължеше на разликата във възрастта, но и главно, така ми се струва, на представата, че тези жени са — повече, отколкото тя някога щеше да бъде — дами, вписани в съществуването и способни да се задържат в него.