Делфин дьо Виган
Силна е нощта (13)

Сценарият беше един и същи от седмици, но от това срамът не намаляваше. Люсил хващаше въжето с две ръце, отскачаше от земята, така че краката й да се увият в долната му част, повдигаше горната част на тялото си, за да се изправи, после замръзваше в тази поза, неспособна да продължи нагоре. Да хване въжето възможно по-нагоре, да го освободи отдолу, отново да го увие около краката си — всичко това бе свръх силите й. Въжето беше отчайващо гладко, Люсил си оставаше там, на двайсет сантиметра от пода, и леко се полюшваше. В най-добрия случай успяваше да се задържи в това положение няколко минути преди да се откаже. Госпожица Марьой, учителката й по гимнастика, отначало мислеше, че става дума за кокетство, после за провокация, накрая разбра истината: Люсил не умееше да се катери по гладко въже, както и — скоро щеше да го открие — по въже с възли. Докато повечето от съучениците й стигаха върха с три-четири добре координирани движения, Люсил оставаше в долния край на въжето, неубедено имитираше устрем нагоре, неспособна да преодолее дори десетина сантиметра. Госпожица Марьой не пестеше подигравките, всяка следваща седмица те ставаха все по-жестоки. Ама че беше смешна хубавата Люсил, увиснала като свински бут на въжето! Явно нямаше кой знае какво в ръцете и в краката. Насекомо, залюляно от вятъра, толкова уязвимо. Госпожица Марьой надаваше ухо в очакване да чуе подигравателно хихикане, приглушен смях. Но нищо не стигаше до нея, нито дори шушукане. И нито една усмивка не се появяваше по лицата. Обикновено ученичките бяха жестоки една към друга. Защо Люсил Поарие се радваше на такъв имунитет? Нито госпожица Марьой, нито момичетата, които присъстваха всяка седмица на една и съща сцена, можеха да кажат. Така че Люсил се полюшваше в края на въжето сред мъртва тишина.

Люсил не обичаше спорта. Боеше се от топките, от ракетите, от коня с гривни. Не тичаше бързо, не успяваше да хвърли гюлето на повече от метър пред себе си, никога не улавяше топката, затваряше очи, ако нещата се развиваха твърде бързо. Не можеше да докосне земята с пръсти от изправено положение, нито да направи мост, нито да се наведе и да хване глезените си от седнало положение. Никога не се научи да прави циганско колело, нито еленски скок, нито да застава на ръце. Тялото на Люсил беше вдървено, вироглаво, неспособно да се разгъне. Най-голямото й постижение беше кълбо напред, и то когато беше във форма.

Госпожица Марьой виждаше в тази липса на спортни способности лична обида, тихо произнесено оскърбление всеки петък. Мразеше Люсил и в своята графа на бележника й не сдържаше презрението си.

Лиан съжаляваше, че дъщеря й е толкова зле със спорта — винаги последна в тичането, в скачането във водата, в играенето на пинг-понг. Винаги последна ставаше от леглото, сякаш животът се съдържаше в страниците на книгите, сякаш бе достатъчно да стои там, на завет, и да съзерцава живота отдалеч. Въпреки честите си бременности Лиан запазваше атлетичното си телосложение, ходеше изправена, с вдигната глава. Преди няколко години бе заявила пред свидетели, че ще направи мъжки шпагат на седемдесет години. Приеха облога й.

Люсил бе изключение сред братята и сестрите си. Лисбет изпълняваше всякакви скокове и пируети, Бартелеми, освен легендарните си акробатични номера, играеше забележително тенис, Жан-Марк прекарваше уикендите си в състезания по плуване, Мило го биваше в бягането. Колкото до малките, достатъчно бе да ги видиш как скачат, танцуват или просто жестикулират, за да установиш колко леко и гъвкаво го правят.

С течение на времето часовете по гимнастика в лицея „Ламартин“ се превърнаха за Люсил в изтезание, перспективата за което й пречеше да спи. В началото на годината използваше различни претексти — мигрени, болезнени менструации, стомашни болки. Но Лиан бързо я разкри. Така че Люсил отиваше на училище всеки петък с топка в стомаха, с влажни ръце, след като поглъщаше лъжица билкова отвара или хапче аспирин.

През втория срок Люсил започна да бяга от часовете по гимнастика без оправдателна причина. Обикаляше по улиците или сядаше на пейка в някоя градинка, докато мине часът. А след това започна да бяга и от други часове, също толкова скучни. Имитираше подписа на Лиан, беше лесно. Имаше нужда да диша.