Делфин дьо Виган
Силна е нощта (12)

Виолет и Жюстин бяха готови и чакаха в антрето с шапки на главите и закопчани до вратовете палта. Лиан още веднъж извика Люсил, която се мотаеше в банята от близо час, по-силно, госпожа Ришар бе казала точно в десет часа, щяха да закъснеят. Люсил съзерцаваше лицето си в огледалото, кръглите си бузи, подстриганите на каре коси, кожата си, която вече не беше толкова гладка, ужасната пъпка на брадичката. Отстъпи крачка назад. Тялото й се бе променило, гърдите й стърчаха под блузата, докато Лисбет, която при това беше две години по-голяма, напразно очакваше промяната на своето тяло. Люсил се опита да се усмихне, за да провери дали е способна да се усмихва, гледайки се така, както скоро щеше да гледа обектива, във фас, после в три четвърти, леко обърната настрани, да, още можеше да се усмихва, дори да се смее и да прави муцунки, макар и да не й се искаше.

В антрето малките губеха търпение. Бързаха, искаха вече да са там, да обличат рокли, да обуват чорапогащници, да слагат шапки. Виолет особено обичаше да я снимат, да заема пози, да пробва нови обувки. Може би и този път щяха да си вземат по някоя дреха, ако госпожа Ришар позволеше. Накрая Люсил излезе от банята с провлечена стъпка и облече палтото си с бавни заучени жестове.

— Кралице, ако не искате да ходите, вече няма да ви изпращам. Но за този път срещата е определена и госпожа Ришар разчита на вас, на вас и сестрите ви. Вече позирахте за каталога „Пенгуен“! Снимките бяха великолепни!

Лиан подаде на дъщеря си няколко билета за метрото, които Люсил пъхна в джоба си, без повече да им обръща внимание.

— Ако не вали, приберете се пеш, ще спестите билетчетата.

Люсил кимна и отвори вратата. Лиан целуна двете по-малки и ги накара да обещаят, че ще слушат госпожа Ришар, че ще изпълняват инструкциите й, без да се оплакват и без да си развалят прическите.

 

 

Като стигнаха пред сградата, Люсил погледна отражението си в една витрина. Дебела беше, и толкова. Дебела и грозна. Нямаше желание да се качва, нито да вижда госпожа Ришар, нито да облича каквото и да било. Пое дълбоко въздух, после натисна звънеца. Вратата се отвори, малките се втурнаха вътре и се затичаха към асансьора.

 

 

Госпожа Ришар им отвори и прие Люсил топло. Каква девойка бе станала само за няколко месеца! И все така хубава! После се наведе да целуне малките и ги подкани да свалят палтата си. Поздрави Виолет за кампанията „Жермалин“, чието лице бе станала. Рекламните афиши с образа й бяха разпространени във всички парижки аптеки.

— Мама трябва да е доволна…

Виолет кимна гордо, което съвсем разтопи госпожа Ришар.

— Люсил започва първа, после ще ви снимаме двете заедно. Надин ще ви даде дрехите, първо си измийте ръцете.

 

 

Люсил влезе в гардеробната, беше й студено и отлагаше момента на събличането. Оттук добре виждаше студиото. Осветителните тела бяха инсталирани и декорът бе готов. Госпожа Ришар я помоли да побърза, чакаха я няколко снимки, не трябваше да се мотае. Подаде й едно поло в черно и бяло, което момичето разгъна внимателно, после плисирана пола, окачена на закачалка. Поостана малко, преди да разбере, че Люсил не иска да се съблича пред нея. Разсмя се и излезе от стаята.

— Трябваше да ми кажеш, хубавице, вярно, че си пораснала!

 

 

Люсил облече тоалета. Нямаше огледало и не можеше да се види във фас, но се погледна отгоре и не се хареса. Дрехите бяха ужасни и в тях наистина изглеждаше дебела. Особено полата, смешна за нейната възраст, й придаваше вид на монахиня. Люсил влезе в студиото и се настани пред сивия фон, за да може фотографът да си направи реглажа. Като свърши, тя се подчини на инструкциите му, няколко пъти смени ъгъла, позата, облече други дрехи, поигра си пред обектива с един обръч. Никога през живота си не се бе чувствала толкова тромава, толкова гола под ярката светлина, натруфена с дрехи, които не й отиваха. По-късно към нея се присъединиха двете й сестри, които обличаха различни пуловери и жилетки за общите снимки, после цяла поредица от очарователни вълнени рокли. Позираха една по една или двете заедно. Люсил се измъкна от студиото и отиде в гардеробната да облече собствените си дрехи. Тогава си даде сметка, че по бузата й се е търкулнала една сълза, която не бе усетила да се появява и да се стича. Никоя друга не я бе предшествала и нямаше да я последва. Не искаше да я снимат, и толкова, пак щеше да го каже на майка си. Не беше това момиче с плисирана пола, вече не си играеше с топка или обръч, нямаше нищо общо с това сладко момиченце, на което я принуждаваха да се прави. Не можеше повече. Нещо вече бе зад нея, нещо, което се отдалечаваше, споменът за което постепенно се изличаваше от съзнанието й или оставяше само бегли следи. Нещо, за което някой ден несъмнено щеше да съжалява, защото принадлежеше на детството и си отиваше заедно с него.

 

 

Госпожа Ришар подари две рокли на Жюстин и Виолет, които ги приеха с радостни викове. Накара Люсил да обещае, че ще предаде поздрави на Лиан. Двете момиченца отново облякоха мантата си, сбогуваха се учтиво и слязоха по стълбите, като си шепнеха доволно. Навън не валеше. Люсил реши да вървят пеш до улица „Мобьож“, малките я държаха за ръка и тропаха със сандалите си по плочите, все по-силно, изчаквайки реакцията й.

Люсил усещаше топлината на дланите им и се усмихваше.

 

 

Когато отвориха входната врата, Бартелеми седеше в едно кресло в дневната и небрежно разлистваше списание. Лисбет переше кърпи в банята. Мило и Жан-Марк се биеха в спалнята, ако се съди по шума, който се разнасяше оттам. Мръсно бельо, използвани парцали и ученически тетрадки покриваха пода, апартаментът бе обърнат нагоре с краката. Лиан чисто и просто бе отишла на кино.

Лиан изчезваше така, внезапно, когато звуковият фон и шумът надвишаваха границата на поносимото. Открай време бе изпитвала нуждата да се измъква в средата на следобеда, за да влезе в някоя тъмна зала или да се просне на някое легло. Ама време било за вечеря, ама съдовете се трупали в мивката или земята треперела, нямаше значение. От най-ранната им възраст бе оставяла децата си сами вечер в апартамента на улица „Прел“, за да отиде при Жорж, високомерно пренебрегвайки възмутените забележки на съседката.