Делфин дьо Виган
Силна е нощта (10)

След коледната ваканция Люсил и Лисбет се настаниха в една слугинска стая на шестия етаж на сградата. Жорж успя да убеди собственика да изпразни стаята и да му я даде под наем за умерена сума, която да увеличи малко по-късно, когато агенцията му стъпи на краката си. Откакто Виолет заживя в стаята на сестрите си и те станаха четири, там беше невъзможно да се работи. Лисбет имаше нужда от спокойствие. Горе можеше да учи. Това не променяше кой знае какво за Люсил, която със завидно постоянство избягваше да пише домашните си и да учи уроците си, но Лиан реши, че като се отдалечи от останалите, дъщеря й може би ще прояви по-голямо усърдие.

Стаичката беше съвсем малка, без санитарен възел. На същата площадка живееше Жилберт Паские, млада жена, преди време станала шампионка на Франция по машинопис и стенография и от която Люсил се възхищаваше. Жилберт Паские носеше сиви тайори и обувки с главозамайващи токчета, а устата си червеше всеки ден с различни нюанси на розовото.

След като закусеха в кухнята хляб с масло и черен шоколад, Люсил и Лисбет изкачваха стъпалата две по две, горди, че отиват в собствената си бърлога, съзнаващи привилегията на разстоянието, което ги разделяше от останалата част от семейството (четири етажа), и на възможността да заключват вратата си. Бяха си у дома, там, където Бартелеми не можеше да им рови в нещата, където стигаше само глух и спорадичен шум (например крясъците на Жюстин, чиито пристъпи на гняв достигаха невиждано ниво на децибели), където безредието си беше само тяхно. Лисбет разказваше за случилото се през деня, за приятелите си, за учителите си, докато Люсил не разказваше нищо, но понякога се съгласяваше да покаже на сестра си любовните писма, които получаваше, като последното, от нейна съученичка, бе задържало вниманието й с литературните си качества и поетичния си стил. Жорж ги бе обзавел с легло на два етажа и сгъваемо бюро, което сам бе измайсторил и на което Лисбет, седнала на долното легло, си пишеше домашните. В това време Люсил се вслушваше в решителните стъпки на Жилберт Паские и когато младата жена стигнеше пред вратата си, излизаше на площадката да я поздрави. За няколко секунди успяваше да забележи всичко — цветовете, дрехите, чорапите и грима. Някой ден, мислеше си тя, щеше да стане като Жилберт Паские, жена, която мъжете нямаше да смеят да погледнат, на която щяха да се любуват отдалеч, в изумено мълчание.

По-късно двете сестри се връщаха при семейството си, взимаха душ и помагаха на Лиан в готвенето. Вечер, в часа за лягане, Люсил бе неспособна да се качи сама в стаята им. Лисбет първа прекосяваше площадката, за да запали лампата, вървеше до нея по стълбите, а когато си легнеха, й разказваше истории, докато заспи. В началото Люсил бе поискала горното легло, но заради нощното й напикаване, търпимостта на сестра й бързо се изчерпи. Така че Люсил зае долното легло и бе приканена да уринира във фаянсовото гърне, което едната или другата изпразваха сутрин в тоалетната на етажа. Лисбет по-често, не само когато й дойдеше редът.

През есента на Бартелеми бе възложено да придружава Люсил при зъболекаря. Люсил бе родена веднага след войната и имаше лоши зъби. Но вместо на зъболекар, двамата се мотаеха из града в продължение на няколко часа или влизаха в някое кино, или зяпаха витрините, или крадяха бонбони от сладкарницата на ъгъла. Люсил се възхищаваше от брат си, от все по-голямата му самонадеяност и от лекотата, с която вършеше всичко. Бе горда, че я е избрал за съучастничка в забежките му, че споделя с нея плановете и тайните си, с нея, а не с Лисбет, защото Лисбет се възмущаваше от поразиите му и не се колебаеше да го издаде. В отсъствието на Лиан Бартелеми най обичаше да сграбчи голямата си сестра, да я просне на пода и заплашвайки я с най-ужасни мъчения, да я кара да повтаря десет пъти малкото му име. Кой е най-красивият? Най-смелият? Най-умният? Най-забавният? Най-остроумният? Най-сладкодумният?

С Люсил никога не правеше това. Люсил го впечатляваше. Люсил го разубеждаваше само с поглед. Люсил бе крепостта на мълчанието насред шума. Заради тъжното й изражение Бартелеми я наричаше Блу или, в дните на голяма меланхолия, Блу-Блу. Понякога изпитваше желание да я закриля или да я отведе надалеч, там, където ще са свободни да не правят нищо друго, освен да се разхождат и никога вече да не стъпят в училище.

Случваше се Лиан да изпрати Люсил да купи нещо на улица „Мартир“. За всеки закупен продукт Люсил получаваше дребна сума, нищо и никаква сума, минимален процент, отделян за доставката. Така Люсил извършваше аритметични операции, по-малко отблъскващи от онези в училище. В края на месеца тя обикновено разполагаше с двайсетина франка, веднага разменяни за бонбони.

В градинката „Сен Пиер“ разказваха, че вещиците увиват децата в бели чаршафи, в които те изчезвали завинаги. Люсил по няколко пъти се качваше по стълбите към базиликата и слизаше по тях тичешком, обзета от страх. Долу търговките продаваха малки торбички с пясък, завързани с канапче и украсени с крепонена хартия. Люсил ги въртеше и гледаше как хартиените ленти летят като разноцветни пеперуди. От всички игри тази й беше любимата.

В книжарницата на улица „Мобьож“ Люсил прекарваше часове пред щанда за момичетата. Накрая избираше книга, която пъхаше под мишницата си, закопчаваше палтото си, поздравяваше дамата с широка усмивка, заявяваше, че уви, нищо не си е харесала. Години по-късно Люсил щеше да разбере, че тази жена с нежен поглед е била мълчалива съучастничка в посвещаването й в четенето.

Един следобед доктор Барамян, когото шумът още не бе изгонил, покани Люсил и Лисбет в кабинета си, за да им покаже магнетофона си. Нито една от двете не знаеше, че такова нещо съществува. Доктор Барамян ги накара да изрецитират пред микрофона стихотворение, което отначало те объркаха. Започнаха отново и накрая успяха да го кажат в хор. След това докторът върна лентата и им пусна записа. Люсил помисли, че това е някаква измама. Не можеше да повярва, че е възможно, че това са техните гласове. После дойде моментът, в който сбъркаха, чу се смехът на Лисбет, после започнаха отначало и вече нямаше и сянка от съмнение. Доктор Барамян беше магьосник.

След края на ваканцията веднъж или два пъти седмично една съседка идваше да помага на Лиан да кърпи чорапите, да зашива подгъвите и да репризира дупките. Госпожа Шивачката, както я наричаха, обядваше всеки четвъртък у семейство Поарие. Люсил внимателно я наблюдаваше, гледаше омекналата й и сбръчкана кожа, обсипана с миниатюрни дупчици, гледаше рядката й коса. И се питаше дали един ден, след като вече е приличала на Жилберт Паские, и тя ще се преобрази така в стара дама, съсухрена и прегърбена, съвсем незабележима. Тогава най-сетне щеше да е свободна да ходи, където иска, безкрайно лека, почти прозрачна. Тогава нямаше да я е страх, от нищо.

Госпожа Шивачката имаше малки мустачки и нежен мъх на брадичката. Когато дъвчеше, често се случваше троха хляб или друга храна да се изплъзне от устата й и да се закачи някъде наоколо. Един четвъртък зрънце ориз трептя няколко минути над горната й устна, докато Бартелеми не й го показа, възкликвайки:

— Шмулц, госпожо Шивачке!

Люсил се усмихна, тя обичаше новите думи. Тази специално има голям успех сред братята и сестрите и остана за поколенията. (И днес шмулц означава за всички потомци на Лиан и Жорж и по симпатия за много от приятелите им всяка хранителна частица, малко или повече сдъвкана и залепнала на устните или на брадичката.)

Все по-зает с новата си дейност, Жорж рядко виждаше децата си. Вечер се прибираше късно, когато шумът бе утихнал и бе дошло време за лягане. Целуваше ги нежно по челата, докато Лиан му разказваше какво се е случило през деня. В неделя ги будеше рано, вкарваше ги един по един в своето пежо 202, в ред, който позволяваше да се поберат в колата, и потегляше нанякъде. Люсил гледаше дърветата, които преминаваха покрай пътищата, следеше имената на градовете по табелите покрай магистралата. Обичаше това усещане за бягство. В гората при Рамбуйе или Фонтенбло семейството се срещаше с други семейства и се включваше в игри с все по-многобройни участници. Жорж не бе лишен нито от въображение, нито от сродни души. Обичаше да търси съкровища, да разгадава тайни… След пикника, докато братята и сестрите й радостно се разпръскваха, Люсил полека поемаше по пътеките, вървеше предпазливо, оглеждаше се на всяка крачка, вслушваше се във всеки шум, краката й едва докосваха килима от мъртви листа.