Кен Сколс
Песнопение (39)

Уинтърс

Уинтърс се намръщи и се потопи в димящата вода, усещайки паренето в раните по раменете и гърба си. Беше се върнала преди четири дни и въпреки че охлузванията бяха почти заздравели, минералната вода все ги дразнеше. Тя стисна сапуна и се пусна по-навътре във вира, оставяйки топлината да я обгърне. Изплува на повърхността, разтърси мократа си коса и се отпусна по гръб. Светлината на лампата играеше по високия таван на пещерата, а кварцът и железният пирит придаваха илюзия за остъклен купол. Тя въздъхна и разпери ръце, усещайки как водата облизва врата и хълбоците й.

Беше се събудила по-рано, обезпокоена от сънищата. Образите на насилие под акомпанимента на арфата на Терциус бяха станали нещо обичайно и можеше да ги загърби — но липсата на Неб бе друг въпрос. Виждаше маршируващи армии под луна с цвят на мръсен лед. Небе без птици, сиво и злокобно, като пред надвиснала буря. Можеше да преглътне тези образи и да потърси мистериозното послание, което й изпращаха небесата. Но никъде не виждаше белокосото момче, което й бе откраднало сърцето. То беше изчезнало в пустошта и тя си спомни предупреждението за Ренард с потръпване.

Завъртя се настрана и заплува към другия край на пещерата, за да стъпи на хлъзгавото каменно дъно. Там водата й стигаше до кръста и тя започна да се сапунисва, замислена за момчето, докато бавно отмиваше вчерашната кал и пепел.

Искаше й се това да е ръката на Неб, да я докосва тук и там, нежна, топла и хлъзгава от сапуна. Но в тези мрачни времена подобни мисли бяха глупави, както и всичко, свързано с любовта. Уинтърс въздъхна и се потопи изцяло, след което изплува и започна да сапунисва косата си, като махаше закачените клончета и кости.

Чу покашляне откъм сенките и изпусна сапуна, когато ръцете й инстинктивно се вдигнаха да покрият гърдите.

— Кой е там?

— Прости за натрапничеството, Уинтерия Младата, дъще на Мардик — произнесе дрезгав глас. В най-отдалечената част на пещерата, отвъд светлината на лампата, се размърда разкривена фигура.

Уинтерия Младата? Не беше чувала такова нещо преди.

— Това е личната ми баня. — Уинтърс успя да докара заповеден тон. — Как е възможно телохранителите ми да те пуснат тук?

Посетителят се изхили.

— В недрата на планината има повече проходи, отколкото предполагаш.

Тя усети страх и се потопи повече, като отстъпи назад, без да откъсва очи от посоката, откъдето звучеше неочакваният глас.

— Който и да си, със сигурност разбираш, че моментът не е подходящ.

Външният свят вярваше, че калта и пепелта на блатните са признак на лудостта на народа им, но истината бе различна. Те отмиваха старата пръст поне веднъж седмично и нанасяха нова, внимателно заплитаха костите и клончетата в косите си. Всяка заплетена плитка бе молитва към дома. Освен по време на сън или в случай на смърт, когато роднините измиваха покойника и мажеха тялото му с кал за последно, беше нечувано да се види гола кожа без символа на тяхното тъжно изгнание.

— Уверявам те, че не те виждам. Не мога да наруша традициите. — Фигурата се приближи и Уинтърс отстъпи отново, търсейки камък в плитката вода.

Не напипваше нищо.

„Мога да викна стражите“ — помисли си. Само че не им бе казала, че ще се къпе. Те пазеха пред входа на пещерата, поне на левга над нея, отвъд извитите каменни коридори. Нямаше да я чуят.

— Спри.

Но фигурата продължи, докато не се показа възрастен мъж с рошава брада и коса. Мръсотията по него го оприличаваше на народа й, но тя бързо съзря, че има нещо различно. Някога бялата брада бе боядисана в редуващи се земни цветове и заплетена по непознат начин. Мръсотията по лицето му бе оформена в знаци, преплетени като мозайка. Очите му бяха с цвят на мляко и когато стигна до ръба на басейна, мъжът спря. Гледаше в нейна посока, но не право в нея.

„Сляп е. Но въпреки това познава дома ми по-добре от мен.“

— Кой си ти?

— Аз съм Езра. Бях пазител на книгата по времето на баща ти и на неговия баща. Преди очите ми да повехнат и да открия нов взор.

Уинтърс се взря в него, но знаеше, че няма как да го познае. По нейно време тази роля беше поета от Терциус, а след смъртта му бе решила да не избира нов пазител. Сънищата за дома бяха станали по-интензивни и това я убеди, че няма нужда. Старейшините се бяха съгласили. Тя усети, че стиска челюст, и преглътна.

— Защо си тук?

Старецът се усмихна.

— Нося вест за сигурност и утеха. Тези наглед мрачни времена, които са те обгърнали, са просто родилни мъки. Когато отминат, ще откриеш истинското си място. Започва нова епоха.

Уинтърс внезапно бе заляна от вълна от гняв.

— Нямам нужда от твоята сигурност и утеха. Спри да говориш с уимски кръгове и карай направо.

Възрастният мъж се усмихна.

— Приличаш на баща си. — Той се изхили. — Много добре. Ще карам направо. Децата на П’Андро Уим плащат за гнева на баща си. Градът им не съществува, а унищожаването на Уиндвир променя всичко.

Уинтърс присви очи.

— Обясни. — Внезапно усети хладна тръпка и приклекна във водата, взряна в тунела, водещ към спалните покои и тронната зала над тях.

— Чела си и си сънуваха за намирането на дома. — Мъжът понижи глас. — Но книгата е родена във времена на изгнание. Преди това тези земи ни бяха дар, на нас и на горяните. Знаеш, че е вярно. Бяха ни отнети. И оттогава сивите раса и техните стражи ни потискаха, като следваха така наречените евангелия на Уим, този богоубиец. — Чу горчивината, с която той произнесе „богоубиец“, и потръпна отново въпреки горещата вода. — Време е за ново евангелие. Време е за истината: няма дом за откриване, но има готов за вземане.

„Няма дом за откриване?“ Неверността на тези думи я заля.

— Говориш лъжи. Видях нашия дом. А появата на Водача вече е предопределена. Срещнах го. — „Вкусих устните му. Видях раните в очите му и усетих биенето на сърцето му по тялото си.“

Езра поклати глава.

— Не. Може би едно време надеждата ни бе такава, но сега се надига нова. Казвам истината. Сама го знаеш. Сънищата се промениха, те променят и Книгата на сънуващите крале. Не видя ли светлината, не усети ли топлината, когато бе погълната?

Споменът за това още я преследваше, но тя не каза нищо.

Езра повтори:

— Няма дом за откриване, но има готов за вземане.

„Вземане?“ Уинтърс усети спазъм в стомаха си. Предишния път не бе осъзнала думите му. Внезапно си представи голото, изстинало тяло на Ханрик, докато го почистваха на снега в лабиринта на горянския крал. Видя блатните съгледвачи, застинали в смъртта си, убити от кръвните магии, носещи знака на И’Зир по кожата си. Усети приближаването на истината — имаше вкус на студено желязо. Гласът й прозвуча по-уплашено и стеснително, отколкото й се искаше.

— За какво говориш, старче? Обясни ми, ако някога си обичал баща ми.

Усмивката на Езра беше изпълнена с надежда.

— Започва Епохата на Пурпурната императрица. Време е да наденем мантията на великото ни наследство и да подготвим нейното идване. Вярваш, че се наричаме блатни, защото живеем в тези северни, мизерни блата. Но сега ти казвам, че не е така. Някога, отдавна, преди да докоснем тази земя при Първото падение, ние бяхме избраните. Създаващият народ, служещ на лунния маг, който падна.

— Били сме роби на хората, които разцепиха света с мечове и заклинания.

— Не — възрази той. — Бяхме щастливите служители не на хора, а на богове. — Езра направи нова крачка напред. — И ще бъдем отново.

Той разтвори горната част на робата си и слабата светлина освети белите белези на гърдите му. Уинтърс потръпна от екстаза, изписан на старото лице. Потърси думи и тези, които изрече, й бяха познати, макар да не знаеше откъде. Може би ги бе сънувала.

— Махай се, родствени гарване! — Гласът й прозвуча ясно и отчетливо. — Съобщението ти не е добре дошло в този дом.

Старецът се изхили.

— Съобщението ми е повече от добре дошло.

Но гласът на Уинтърс се повиши и изпълни пещерата, отеквайки над камък и вода.

— Махай се родствени гарване — нареди тя и се измъкна от басейна, изправяйки се пред стареца. — Съобщението ти не е добре дошло в този дом.

Хиленето премина в гръмък смях и мъжът започна да отстъпва, докато сенките не го погълнаха. Накрая смехът заглъхна и Уинтърс усети как гневът и ужасът се отцеждат от нея и раменете й увисват.

Тя взе памучната кърпа от купа с дрехи да се избърше, но продължи да чува думите му.

„Ние бяхме щастливите служители не на хора, а на богове.“

По навик бръкна в пепеливата кал и намаза кожата и косата си. Стигна до гръдния кош и се спря, спомняйки си голата кожа над сърцето на стареца. Белият белег светеше като сняг в паметта й. Не беше розов като прясно зараснал, а дълбок и отдавнашен.

„И ще бъдем отново.“

Тя потръпна въпреки топлината в пещерата и й се прииска да не беше се присмивала на Неб, когато й предложи да тръгне с него за Деветте гори. „Ще ме вземеш ли за булка, Небиос бен Хебда? Ще ми вдигнеш ли горянска сватба с музика и танци?“

Трябваше да му каже „да“. Но въпреки тези мисли знаеше, че това не е нейният път.

„Танцуваме на музиката, която се свири.“ Така й бе казал Ханрик отдавна, когато баща й умря. „И без значение каква е мелодията, ако сме чистосърдечни, ще изпитаме удоволствие накрая.“

Сега единствената музика, която чуваше, бе арфата от сънищата й. Налудничавите пръсти на Терциус, бягащи по струните, докато светлината поглъщаше двехилядолетните сънища. Единственият танц, който виждаше, бе студеното, въртящо се желязо насред урагана от кръв.

Уинтърс не вярваше в богове. Терциус я бе научил. Но в този миг й се искаше да вярва.

Търсеше някаква по-висша сила, но призова само лагера под лунната светлина и топлите, силни ръце на момчето от сънищата й.

— Помогни ми да бъда чистосърдечна — прошепна тя на съня.

А песнопението продължаваше.