Кен Сколс
Песнопение (13)

Влад Ли Там

Влад Ли Там посрещна шестата си дъщеря, когато тя слезе от лодката заедно с първата група деца. Подаде й пресен плод от манго и тя кимна леко.

— Благодаря, татко. — Беше остаряла елегантно и някогашната й червена коса вече беше бяла, тъй като наближаваше собствения си залез. Носеше шафранова роба, която указваше ранга й в семейството.

Влад отвърна на лекия поклон и се обърна към дечурлигата.

— Как сте тази сутрин? Добре ли спахте? — Опита да срещне погледа на колкото се може повече от тях и да ги изслуша, докато бърбореха едно през друго с ентусиазъм. — Добре, добре. — Плесна с ръце и се усмихна. След това посочи към пътеката за селото. В джунглата вече се чуваха тъпаните, оповестяващи новото родство, а димът от готварските огньове се издигаше в утринното небе. — Вървете да си намерите другарчета. Но не забравяйте обноските и уроците си.

Децата се засмяха и затичаха по плажа, като по-големите наглеждаха по-малките. Влад Ли Там се загледа след тях, а гребците избутаха лодката и се насочиха обратно към закотвените кораби.

Три от съдовете бяха продължили с пълна пара на юг, за да картографират морето и да съберат данни за следващата им спирка. Сега, след установяване на новото родство, щеше да изпрати още три. Трябваше да открият най-големите острови, да проучат обитателите от разстояние и да му предадат информацията.

Останалите шест трябваше да се ремонтират, доколкото бе възможно без корабостроителница, а и да охраняват дейността на Там в селото.

— Как мина? — усмихна се дъщеря му.

— Добре. Но скоро ще ми трябват нови лекарства.

Тя поклати глава.

— Странни обичаи.

„Не толкова странни.“ И той изпращаше синове и дъщери в стотици легла, за да създават съюзи и да събират информация. Куртизанските им занимания дори не бяха сред тайните на Познатите земи.

— Може би са малко по-прями, отколкото сме свикнали. — Той погледна към морето и после пак към нея. — Какви са твоите планове?

— С Барик ще се включим в пиршеството. След това той ще проучи острова заедно с големите ни синове.

Барик беше жрец воин от най-южния край на Изумрудения бряг, големия полуостров, който приютяваше клана Ли Там и множество тропически градове-държави в променливи конфедерации. Когато Влад бе обявил оттеглянето си от Познатите земи, всички бяха изоставили притежанията си, за да го последват. Всичките му деца, без едно — дори тези, които се бяха оттеглили от служба при него, за да създадат собствени семейства, се върнаха при призива. И той им беше благодарен за това. Спестяваха му тъгата, ако трябваше да организира убийствата им.

— Може и аз да се присъединя към тях — каза Влад Ли Там.

Рае Ли Там се усмихна.

— Сигурно ще си твърде зает да утвърждаваш родството. — Тя потупа торбата си. — Междувременно, припасите ми привършват и трябва да събера някои образци от местната флора.

Той кимна.

— Оглеждай се за кала.

— Разбира се, татко. — Тя кимна отново и тръгна бавно по брега, пренебрегвайки пътеката.

Влад Ли Там въздъхна и се протегна, след което се обърна да посрещне следващата лодка с деца. Щяха да я последват и други, носещи продуктите, с които Там щеше да се включи към празненството. Първата част от семейството му щеше да се точи цяла сутрин. Щяха да пристигат бавно, за да може местното племе да привикне с бледите пътешественици от североизтока. До утре щяха да превъзхождат по численост местните, но бяха подготвени да не подчертават този факт, като се разпръснат по целия остров. В следващите две седмици щяха да поднесат още дарове и да се сформират нови двойки. Това не беше задължително според обичаите на родството, но определено щеше да заздрави връзките. И нито за миг присъствието на Там нямаше да включва насилие или принуда.

Заплахата си имаше роля, но невинаги бе от полза при събирането на информация.

Някаква светлинка привлече погледа му и той погледна към носа на флагмана си „Странстващ вятър“. Хвана втората част на кодираното съобщение и изчака да го повторят. След това бързо разшифрова думите и цифрите.

Корабът на първия му син „Дъхът на бурята“ беше открил нещо на четири дни път южно оттук. Нещо, което изискваше вниманието му.

Влад извади огледалце и отговори. Още преди да довърши, от кораба се спусна лодка и първият му внук хвана греблата. Идваше сам, а дългата му червена коса се вееше на вятъра.

„Ще е достоен наследник.“ В някакъв момент мантията щеше да премине у първия му син, а след това и у Мал Ли Там. Той имаше най-доброто обучение на света. Беше изкарал ранните си години в андрофрансинското сиропиталище. Папа Интроспект се беше погрижил за това в началото на папството си, скоро след като бе помогнал на Петронус да избяга тайно от ордена. По него време Влад нямаше представа, че собственият му баща е задействал тези събития, още преди да му остави властта, близо две десетилетия по-рано.

Мал Ли Там разполагаше с ум и хитрост, с които може би съперничеше само на бащата на Влад, и си беше изградил име в Познатите земи, без да шуми излишно. Беше сключил дузина неочаквани съюзи и развалил половин дузина други — някои простиращи се чак до дните на преселението, — докато служеше на дядо си. Беше кръстен на пират, който бе спасил живота на баща му, и бе най-острата от стрелите в колчана на клана Ли Там.

„Какво ще наследиш, щом делото ми приключи?“ Беше трудно да се каже. Времето беше един от шифрите, които Влад разбираше добре. Домът му беше изграден в съгласие с писанията на Т’Ерис Уим, който казваше, че с достатъчно време и натиск дори реката ще промени коритото си без очевидна намеса. Но времето беше и съюзник, и враг. Вече беше на седемдесет и две, знаеше, че му остават лакти, а не левги. Беше приключил делата на дома си и бе превел богатствата си на ордена, защото знаеше, че на свой ред Петронус ще остави всичко на Рудолфо.

„И на четирийсет и втората ми дъщеря.“ Знаеше, че тя трябва да роди скоро. Броеше дните и бе започнал няколко поеми в чест на появата на лорд Иаков в този отруден свят.

Мал Ли Там скочи с лекота от лодката и я избута на пясъка. Беше бос и гол до кръста, обут в свободни копринени панталони. Когато приближи до Влад, се усмихна.

— Дядо — поздрави той и наклони глава.

Влад отвърна на поклона.

— Как се чувства първият ми внук тази сутрин?

Мал погледна към празния хамак и набързо построения навес и се усмихна по-широко.

— Обзалагам се, че съм по-отпочинал от теб.

Влад се засмя.

— Може да подремна следобед. — Посочи кораба. — Е, какво са открили?

— Татко не казва. — Мал бръкна в скрития джоб на панталоните си и извади измачкан и изцапан свитък.

Влад го разгъна и прочете кодираното съобщение два пъти, преди да го върне. Бележката беше четлива, макар да бе написана набързо и с трепереща ръка. В нея не се казваше нищо особено. Точките и петната сочеха координати отвъд сегашните им карти, както и спешна нужда от личното внимание на Влад. Но не се споменаваше за никаква опасност.

Той вдигна глава и срещна погледа на внука си.

— Ще тръгнем тази нощ, след края на празненството. Само един кораб. Но прати птица на другите два южни патрула да ни посрещнат на място. Ти идваш с мен.

Изражението на Мал бе такова, че старецът не можа да го определи.

— Смяташ ли, че три кораба стигат?

Влад Ли Там се усмихна и го тупна по рамото.

— Ако имаше някаква сериозна заплаха, баща ти щеше да я спомене. Все пак провери боеприпасите и подбери екипаж, който умее да се справя по море и земя. Ти ще си капитан за това плаване.

Мал Ли Там се поклони дълбоко.

— Благодаря, дядо. Оказваш ми чест.

Влад Ли Там отвърна на поклона.

— И гледай да се появиш на пира — намигна той. — Не се знае кога ще се наложи да участваш в затвърждаването на родството.

Младият мъж кимна с усмивка и се обърна към лодката си. Избута я с лекота и се метна вътре. Извади греблата и загреба срещу прибоя, а Влад Ли Там го гледаше с умиление. Щеше да продължи да го наблюдава, но запристигаха още лодки с други внуци, синове и дъщери. Започна да става топло и над пясъка и джунглата се вдигна мараня.

Мислеше да дремне в хамака и да събере сили за предстоящото празненство. Може би щеше да види най-новия си внук Иаков в сънищата си. Първият, който нямаше да носи името на Там, и единственият, останал в Познатите земи.

„Поредната стрела, изстреляна в света.“

Стана му мъчно и изпита отчаяна надежда, че шестата му дъщеря ще открие от редките растения кала на острова. Липсваше му успокоението, което носеше димът на плодовете им. Копнееше за забравата и покоя, които му даваше лулата, когато се замислеше за всички изгубени и счупени стрели по дългия път.

Влад Ли Там върна вниманието си към плажа. Няколко от внуците и правнуците му си играеха на прибоя, докато родителите им разтоварваха лодките.

Той се засмя и тръгна към тях.