Кен Сколс
Песнопение (9)

Петронус

Страхът е могъща сила. Той беше сграбчил здраво Петронус, притискаше гърдите и превръщаше стомаха му в пихтия.

Старецът се намръщи в слабо осветената стая и стисна силно рибарския си нож. Сенките от тлеещия огън танцуваха в единственото помещение на колибата. Устата му бе суха, но той успя да проговори.

— Кой си ти, че ще ме наказваш за греховете на П’Андро Уим? Кой си, че ще обявяваш моето родство с него?

— Не е важно кой съм. — Гласът долетя от друг ъгъл на стаята. — Ти си Петронус, крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден.

Петронус се озъби.

— Уиндвир и орденът вече не съществуват. Продължавам да питам. Кой си?

Гласът отново се премести и пак не отговори на въпроса му.

— Свали ножа, старче. Нямаш шанс срещу мен.

Петронус знаеше, че е вярно. Не беше способен да се справи с омагьосан нападател. Земните прахчета от стария свят даваха сила, бързина, безшумност и изкривяваха светлината, така правеха човек почти невидим през деня. А тук, в мрачната стая, Петронус щеше да умре, преди да зърне дори мъничка следа от нападателя си.

„Но защо просто не ме убие?“ Петронус преглътна.

— Може и да нямам шанс, но ще се боря докрай.

Тихият глас се позасмя.

— Господарят ми изпрати цяло отделение за останалите. За теб дойдох само аз, защото си стар и сам. — Вятърът изсвистя, разнесе се странен, сладникав аромат и Петронус усети огън по бузата си, щом студеното метално острие го поряза. Той мушна напред със собствения си нож, но не уцели нищо. Нов присмех. — Мога да те кълцам цяла нощ, последни сине.

„Защото си стар и сам.“ Думите се загнездиха в ума му.

— Последен син ли?

Вятърът изсвистя отново. Този път ножът се плъзна по ръкава на нощната му риза и остави плитка продълговата рана по лявото рамо. Петронус присви очи и замахна отново. Трябваше да стисне зъби заради болката.

— Ще ме убиваш или ще ме мъчиш?

— И двете — прошепна гласът.

В този момент вратата и прозорците на колибата влетяха навътре. В стаята се посипаха стъкла и трески и от спокойната нощ връхлетя ураган. Петронус чу приглушеното тропане на ботуши по пода и задъхано дишане от поне три места. Нападателят извика и старецът се сви назад, но атаката бе посрещната от невидима стена, а омагьосаните остриета се сблъскаха с приглушено дрънчене. Пред него се появи едно синьо кървясало око.

— Дръпни се — произнесе нов глас. — Остави ни да си свършим работата.

Бурята продължи. Нещо тежко се стовари върху дървения му стол и го строши.

Гласът беше познат. От много отдавна, но не можеше да се досети. Петронус се сгуши в ъгъла, където нарът му опираше в стената. Продължаваше да държи ножа си протегнат напред, макар да знаеше, че е безсмислено. Вятърът продължаваше да вилнее из стаята, чупеше мебели, разхвърляше документи, трошеше съдове. Нямаше как да разбере колко са хората, но от магически намаления шум на сблъскващи се остриета му се струваше, че са поне петима. На два пъти долови как тежки тела падаха на пода, последвани от хрипливото дишане на пробит дроб. Боят сякаш продължаваше с часове, макар да знаеше, че едва ли са минали повече от няколко минути.

Огънят изпука и почти загасна, когато нещо тежко падна отгоре му и потопи стаята в мрак. Шаването продължи още за миг и после спря.

Петронус чу шумолене и приглушен шепот. Някой сякаш каза: „И двамата са мъртви.“

Вторият глас се разнесе отново, съвсем близо до него.

— Къде живее стражникът ви?

Петронус примигна, несигурен дали питат него, и гласът повтори въпроса по-силно.

— В третата къща след странноприемницата — отвърна той. Продължаваше да трепери от напрежение.

— Балтус, промъкни се и заеми оковите на добрия човек.

„Хванали са го жив.“

— В навеса за лодката има въже — предложи Петронус.

— Въжетата няма да го задържат. Не и докато магиите действат. Не знам колко време ще го държи упойката на калакаина. — Познатият тембър продължаваше да го човърка. Беше го чувал много отдавна, а сякаш и по-наскоро. Замисли се какво още знае. Спасителите му бяха омагьосани и имаха фармацевтични познания. Бяха шестима, но двама от тях бяха загинали. А водачът им му бе познат отнякъде.

— Да ти погледна раната — обади се гласът.

Проблесна искра и един от фенерите засвети. Стаята беше пълна с разпилени свитъци, строшени стъкла и съдове и преобърнати мебели. Вратата беше издънена, а трите прозореца изкъртени.

Петронус протегна ръка и усети болката от прореза.

— Не е толкова зле. — Усети как чуждите пръсти отмятат окървавения му ръкав и понечи да попита кои са спасителите му, когато осъзнаването се стовари отгоре му като пъстърва, налапала кукичката. Гримлис.

Не осъзна, че го е казал на глас, докато не чу изръмжаването на стария войник.

— Да, отче.

„Още ме нарича с титлата ми.“ За последно бе видял капитана на сивите гвардейци, когато го отпрати заедно с хората му. Горянските съгледвачи на Рудолфо трябваше да пазят библиотеката и за остатъците от андрофрансинската армия нямаше място.

Преди много години Гримлис беше човекът, който бе изпълнил най-мрачната му заповед. Блатните бяха унищожили един от конвоите на ордена. Петронус изпрати сивите гвардейци да изгорят тяхно поселище като наказание. Бяха оставили мъртвите непогребани, за да добавят обида към съобщението, а младият папа бе накарал ветерана да му покаже селото, за да осъзнае напълно какво е извършил.

Скоро след това Петронус бе напуснал ордена, а Гримлис бе останал да служи на Интроспект и след това на марионетката на Сетберт, папа Непоколебим.

— Когато те видях за последно, заравяше униформата си в Деветте гори.

Гримлис се подсмихна.

— Да, отче. — Беше се заел да почисти и превърже раната и лицето му беше достатъчно близо, така че очертанията му личаха на мъждукащия фенер.

Имаше въпроси. Даже десетки. Но се стегна и ги степенува, доколкото можеше.

— Откъде знаехте, че ще ме нападнат тази нощ?

— Хората ми дежурят по двама в залива Калдус от първата седмица на завръщането ти.

„Стояли са омагьосани през цялото време.“ Чу се шум откъм вратата и тихи стъпки, сигнализиращи появата на Балтус.

— Оковете го в навеса за лодките — нареди Гримлис. — И му запушете устата. — Ветеранът довърши превръзката и се надигна. — След това натоварете Марко и Тирн в лодката и ги покрийте. Ще ги погребем в залива.

Петронус отвори уста да протестира, но Гримлис явно го усети.

— Няма кой да ги потърси. Роднините им живееха в Уиндвир. — Ветеранът помълча малко. — А и е по-добре да останем незабелязани.

Петронус загледа как стаята започна да се подрежда сама. Мебелите се върнаха по местата си, а метлата сякаш се задвижи по своя воля и взе да премита пода. Той стана и се включи, като събра разпръснатите документи.

— Значи сте ме наблюдавали по двойки половин година. Но знаехте, че тази вечер трябва да сте повече.

„Шестима.“ И за малко щяха да се окажат недостатъчно.

Нападателят му ползваше нов вид магия или — стомахът му се сви — съвсем стара. Но дори андрофрансините не разполагаха с дълбоки познания в кръвната магия, поне до възстановяването на заклинанието на Ксум И’Зир. Разбира се, беше чел истории за Годината на падналата луна и Войната на плачещия цар. Кръвни магии, петорно по-могъщи от прахчетата, които се добиваха от земята, превръщащи един човек в цяло отделение. „Ако не се бе поколебал, ако не се бе замотал да говори, вече щях да съм мъртъв.“

— В Познатите земи, а и отвъд, назрява опасност — каза Гримлис. — Преди четири нощи получихме птица. Някой се опитва да довърши започнатото от Сетберт.

„И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“ Фразата го прониза като нож и очите му се стрелнаха към кожената торба. Някой се опитваше да унищожи последните остатъци от андрофрансините.

— Но кой?

— Мирише ми на работа на Там — отговори Гримлис. — Но бележката беше неясна. Заръчваше да те наглеждаме. Беше кодирана с уимско писмо.

Петронус поклати глава.

— Не мисля, че Там стои зад това. Вярвам на това, което ми каза. Влад Ли Там разпусна мрежата си и се махна от Познатите земи заедно със синовете и дъщерите си. — Замисли се за момент. — Значи предупреждението е анонимно?

— Да.

„Уимски лабиринт.“ Познатите земи продължаваха да се намират в политически и финансов колапс и не беше ясно кои държави разполагаха с функциониращо разузнаване. Пилос, Тюрам и Ентролузианската делта бяха затънали в неподчинения и безредици. Според птиците от последните седмици неприятностите обхващаха и Изумрудения бряг, както и Разпръснатите острови.

„Може би са горяните?“ Деветте горски дома бяха единствените проспериращи. И как не? Петронус им беше оставил цялата собственост на ордена, включително и значителните богатства на Там.

Определено последната среща с Рудолфо в Прерийното море, само часове след екзекуцията на Сетберт, беше напрегната.

Горянският крал беше извадил меч и Петронус реши за миг, че го е ядосал твърде много с прекъсването на папството. Но Рудолфо беше умен мъж. Рано или късно щеше да проумее, че Петронус му е направил услуга, прекършвайки ордена, освобождавайки го от двехилядолетната обречена на миналото мечта на андрофрансините.

— Може ли да е Рудолфо? Той да ни е предупредил?

— Възможно е, отче. Той определено разполага с агенти. Но защо да го прави анонимно? Нали го провъзгласи за Пазител по време на войната. — Гласът на Гримлис се насити с гняв. Петронус долови продължително следване на Петте пътя на тъгата у стария капитан. — А и кой би искал да ни накаже допълнително, след Уиндвир?

„Всичко е свързано.“

— Може би ще узнаем повече, щом гостът ни се свести — отсъди Петронус.

— Междувременно се приготви — заръча Гримлис. — Намерили сме ново място за работата ти.

„Той знае за делото ми. Разбира се, нали ме е наблюдавал през цялото време.“

Отвори уста да възрази, но се спря. Гримлис и хората му бяха спасили живота му тази вечер. Без тях в най-добрия случай щеше да е мъртъв. В най-лошия нападателят му щеше да продължава да го мъчи.

Посегна с трепереща ръка, напипа рамото на Гримлис и го стисна.

— Радвам се, че не ме послуша, когато ви отпратих.

Можеше да долови как Гримлис се усмихва насила.

— Слушах те, отче. Слушах те, докато не захвърли пръстена и расото. След това започнах да слушам себе си.

Петронус благослови собствената си погрешимост и без да протестира, се захвана да събира багаж за поредното пътешествие, за което бе твърде стар.