Кен Сколс
Песнопение (82)

Джин Ли Там

Джин Ли Там стоеше в подножието на подвижния мост и чакаше. Получи бележката от баща си и цял ден се чудеше какво да прави. Накрая реши да го види за последно, преди да отплава с неомагьосания кораб на Мерикю към железните си съдове и търсенето на отговори и отмъщение.

Първият помощник-капитан отиде да го повика, а екипажът се готвеше за отплаване. Джин се обърна към огньовете на горянския лагер. Останалите бяха заминали. Ентролузианците си тръгнаха последни, без да знаят, че са оставили един от хората си тук. Най-способният генерал на Сетберт, Лисиас, бе помолил за убежище и съпругът й се съгласи, щом научи, че той е баща на дойката им. Рудолфо възнамеряваше да му намери подходяща работа.

Пилосците и тюрамците бяха заминали преди другите. Рудолфо се бе постарал максимално да възстанови мира с тях, но не постигна успех. Джин знаеше, че ще се случи така. Беше видяла гнева по лицето на Мейров и отровните стрели от очите й, когато Иаков бе излекуван и върнат на майка си.

Чу стъпките на Влад и вдигна поглед. Баща й вървеше бавно, раменете му бяха увиснали. В ръцете си държеше пакет с документи.

— Не мислех, че ще дойдеш, но съм радостен, че го стори.

Тя кимна.

— Получих бележката ти.

Той се приближи и й подаде свитъците.

— Това е всичко, което сестра ти измисли, за да помогне на Иаков. — Джин взе наръча и огледа изписаните страници. — Знам, че вече не е от значение, но тя прекара последните си мигове в търсене на лекарство, затова реших, че трябва да ти ги дам.

Джин Ли Там примигна. „В търсене на лекарство ли?“

— Татко, но аз получих бележката й! Писа ми, че няма лек!

— С птица ли?

Тя кимна и Влад поклати глава.

— Птиците са ненадеждни, дъще. Не може да им се вярва. — Откъм кораба се чу изсвирването за готовност и той погледна през рамо. — Казах каквото знам на Рудолфо. Съобщенията ни са компрометирани с фалшификати и отклоняване на птиците. Съпругът ти ще накара мехослугите да разработят нови кодове.

Джин кимна.

— Това е благоразумно.

Първият помощник се появи.

— Лорд Там, готови сме за отплаване.

Баща й кимна.

— Радвам се, че дойде.

Двамата се прегърнаха и Влад се върна по мостчето. Джин си тръгна, преди да вдигнат котва.

Докато се връщаше към лагера, тя размишляваше.

„Бележката е била капан.“ Тази мисъл я удари като юмрук. Беше я получила в онази сутрин. Държеше я в джоба си, когато Рия прекъсна съвета им. Бе стъпила в капана, бе задействала примката.

„Няма лек!“ Но когато видя лекарството пред очите си — как Петронус се вдигна от мъртвите — и чу думите на кралицата на избраните, трябваше да действа. Фалшивата бележка от сестра й беше примамката, подмами я към решение, което бе съвсем лесно.

„Помоли ме да го спася и ще го сторя.“

И бе коленичила в краката на дявола, напои ги със сълзите си, молейки за живота на сина си.

Когато стигна до палатката, не разпозна момичето с памучна рокля, което чакаше там. Само странната, непривична поза го издаде.

— Уинтърс?

Момичето се усмихна и Джин Ли Там се смая от промяната. Мислеше да попита, но реши да не го прави. Имаше по-належаща работа. Трябваше да види сина си. Уинтърс направи реверанс.

— Лейди Там.

Джин се огледа с бързо нарастващо безпокойство.

— Къде са Линей и Иаков?

Уинтърс примигна.

— С бащите си. Линей говори с генерал Лисиас. Рудолфо взе Иаков на обиколката на периметъра.

Джин Ли Там изпусна затаения дъх и си наложи да се успокои. Защо се бе паникьосала? Защо изпитваше такава голяма нужда от сина си в този момент? Остави въпросите за по-нататък и погледна Уинтърс.

— Ако Рудолфо се върне преди мен, кажи му, че го търся.

Момичето кимна и Джин Ли Там излезе в нощта.

Около лагерните огньове започваха песни. Тя тръгна на север. Рудолфо щеше да върви от юг на запад, после на север и изток — възнамеряваше да го пресрещне.

Докато крачеше, се замисли за силната си потребност от сина си и внезапната паника. Вероятно имаше оправдание след продължителната болест и скорошното нахлуване на кръвните съгледвачи. Нормално беше да се страхува за него след всички заплахи.

Но защо имаше толкова силна нужда да го прегърне точно тази нощ?

Бързо намери отговора. Защото знаеше, че миризмата, видът му, мекотата на кожата му в ръцете й щяха да й напомнят, че е избрала единственото добро и разумно решение. Че малкият живот, който бяха създали с Рудолфо, си струва всеки дълг, дори към тези, избили семейството й, предизвикали унищожението на Уиндвир и сеещи хаос и насилие сред Познатите земи.

Но това бе нещо повече от напомняне, че е направила добър избор и е поела по верния път. Показваше й, че в това опустошено място все още съществува добро и че дори в най-големия мрак може да има проблясъци на изтерзана светлина и неразрушима надежда.

Като светлината в очите на съпруга, завръщащ се от морето. И надеждата в усмивката на бебе, спящо в майчина прегръдка.

Джин Ли Там се движеше бавно през заснеженото поле, оцветено в синьо и зелено. Стигна до войниците по периметъра и им заговори окуражително.

Спираше тук-там и питаше хората дали са готови утре да се завърнат при самотните си жени в домашното огнище. Те се кланяха и й отдаваха почит, а щом отминеше, продължаваха да шепнат уважително.

Джин оставяше гласовете им назад и вървеше през снега, търсеше огряната от луната фигура на нейния горянски крал и се ослушваше за смеха на Иаков.