Кен Сколс
Песнопение (80)

Петронус

Петронус тръгна рано, докато небето беше тъмно, а луната и звездите бяха скрити от тънкия воал на облаците. Когато спря на хълма и погледна към покритите със сняг руини на Уиндвир, червеното слънце едва се показваше над Стената на пазителя. Пътуваше само с кон и раница, носещи знака на Деветте гори.

Предния ден следобед се срещна за кратко с Рудолфо, но горянският крал очевидно бе разкъсван между множеството предизвикателства. Поговориха набързо насаме. Рудолфо му предложи да го скрие в горите, но Петронус поклати глава и го помоли за необходимата подкрепа, за да напусне бързо Познатите земи. Горянският крал беше принуден, макар и неохотно, да повика интенданта и да напише кредитни писма.

Рудолфо се стараеше всячески да не гледа в назъбения белег. Но накрая не издържа и се вторачи с почуда. Петронус се намръщи при този спомен.

Докато седеше на коня си и гледаше към Уиндвир и лагерите наоколо, осъзна нещо. „Може никога повече да не видя това място.“ Изпитваше и тъга, и облекчение. Това беше първото му завръщане след копаенето на гробовете. Покритите със сняг руини и могилите, в които бяха погребали почернелите кости, бяха студено острие, което режеше надълбоко.

Северно от лагера, точно до реката, видя някаква фигура. От това разстояние не можеше да каже кой е, но приличаше на жена. Тя махна дрехите си, потопи се в ледената вода и започна да се търка трескаво.

Петронус вдигна ръка към гърдите си несъзнателно и докосна белега. „Искам и аз да мога да го отмия.“

Но не можеше. Сега носеше знака. Да му напомня заедно с назъбения белег на гърлото, че животът му е бил отнет и върнат в по-тежка отплата, отколкото бе предполагал някога. Автограф на нечие мрачно дело. Жив пример за могъществото на кралете магове.

Сега заминаваше само с белезите и малко дрехи. Спомни си друг ден, в който също се бе измъкнал сам. Когато уби Сетберт и видя доказателствата на Влад Ли Там, той напусна седмото горско имение и се върна в колибата си в залива Калдус, за да започне да събира информация.

А сега тръгваше, без да го очаква работа, което може и да не беше зле. Преди Уиндвир да бъде унищожен, бе живял кротко в продължение на трийсет години. Времето му минаваше в дърпане на мрежи и в добросърдечната компания на местните жители, които пазеха тайната му и го бяха приели обратно.

Може би отново щеше да живее спокойно? Надяваше се. Но умът му продължаваше да се пита. Защо бе възкресен? Какво беше значението на наследника на Рудолфо? Коя беше тази Пурпурна императрица и дали тя бе външната заплаха, за която бе убеден, че съществува? Изглеждаше доста вероятно.

Преди да му приложи кръвната си магия, кралицата на избраните беше добавила от собствената му кръв, така му каза Рудолфо. Беше проучил малкото данни за кръвните магии, с които разполагаха. Имаше причини тези заклинания, спазарени в Долните земи с духовете на отдавна мъртвите богове, да са забранени. Те бяха песни, които се създаваха с чужда кръв.

През годините беше виждал документи — дори части от заклинания, — но никога не бе чувал за кръвна магия, която може да възкресява мъртвите.

Петронус разтърси глава и видя, че момичето се облича бързо на брега. Завъртя коня си на изток и я остави на мира.

Щеше да язди бавно към Портата на пазителя, а когато стигнеше там, щеше да покаже разрешителното на горянските съгледвачи. След това щеше да продължи сам и да си създаде какъвто дом успее.

Група конници се измъкна от вечнозелената гора и Петронус разпозна сивото знаме, което не очакваше да види.

Ездачите приближиха, начело беше Гримлис. Зад него яздеха петима мъже, които познаваше, и трима нови, в запазени униформи на Сивата гвардия на П’Андро Уим. Сребърните копчета на куртките им отразяваха червеното сутрешно слънце, а внезапният вятър развяваше герба на Уиндвир на знамето.

— Отче — поздрави го Гримлис, когато се приближиха.

Петронус въздъхна.

— Мисля, че ти наредих да служиш на Рудолфо в Деветте гори?

Гримлис се усмихна.

— Така е, отче.

Петронус погледна мъжете. Новобранците бяха млади и приличаха на жители на делтата.

— Несъмнено си чул за сегашното ми положение.

Гримлис кимна.

— Да. Добре дошъл отново!

Да. Беше платил за престъпленията с живота си и той му бе върнат. Бяха превърнали възкресението в спектакъл, част от история, която щеше да се разказва от град на град с приглушени гласове и да придава достоверност на евангелието на И’Зир. Освен това подозираше, че са го възкресили, за да извият ръцете на Джин Ли Там, и това го плашеше по-дълбоко дори от завръщането му от смъртта. Уверила се в мощта на кръвните магии на И’Зир при възкресението му, тя бе помолила древния враг да спаси детето и желанието й бе изпълнено.

Петронус се боеше, че това е началото на по-голям мрак за земята, в която бе роден и бе прекарал първия си живот.

Но обстоятелствата го принуждаваха да се оттегли и да действа тихо, извън сцената, далеч от северните очи. Осъзна, че Гримлис говори, и върна вниманието си към стария капитан.

— Съжалявам. Нещо се отплеснах.

— Разбираемо — кимна Гримлис. — Казвах, че има и други, които ще ни чакат при Портата на пазителя.

Петронус сбърчи вежди.

— Други?

— Андрофрансини, които вече не са желани тук. Избиха малцината, останали в летния дворец. Керваните, пътуващи към горите, също са нападани, а андрофрансините убивани и оставяни на гарваните. Не закачат само Деветте гори, но вярваме, че е въпрос на време това да се промени. А сега горяните имат дълг към блатните еретици. — Гримлис се размърда на седлото. — Разтръбих за нашето изгнание. Ще изчакаме една седмица при Портата на пазителя да се съберат останалите.

Преди Петронус щеше да се ядоса заради неподчинението и действията на капитана. Но събитията от последните седмици показваха, че животът е неравноделна песен, която следваше мелодията, без да се съобразява с ритъма на историята и традицията. Песнопение, на което човек танцуваше както може. Щеше да се довери на преценката на Гримлис и нямаше да се изолира от тези, които избираха изгнание с падналия си водач вместо да живеят скрити в земя, обърнала се напълно срещу тях за толкова кратко време. Ако се изключеше милостта на Рудолфо, виждаше, че идва ден, в който в Познатите земи нямаше да търпят повече андрофрансините. Опасяваше се, че фигурите на дъската са подредени така, че и’зиритският култ не само щеше да оцелее, а дори да просперира в богатата почва, подготвена от падането на Уиндвир.

Той кимна на Гримлис.

— Значи ще ги чакаме там. — Сетне се обърна към останалите. — Ще си изградим дом в Изпепелената пустош и ще се превърнем в очи и уши на Рудолфо.

„И ще намерим начин да подкопаем тези оплетени и кървави корени, които заплашват да задушат светлината ни!“

Петронус докосна за миг гърлото и белега на гърдите си. След това подсвирна на коня си и потегли на изток, без да се обръща, под червения юмрук на изгряващото слънце.