Кен Сколс
Песнопение (8)

Рудолфо

Случи се по-бързо, отколкото Рудолфо смяташе, че е възможно. В един миг се навеждаше да прошепне на Едрик нещо за пеенето на Ханрик, а в следващия музиката и глъчката от пиршеството изчезнаха под внезапната бойна тревога. Двойните врати на главната зала отлетяха навътре и в помещението нахлу виелица — собствените му горянски съгледвачи се сражаваха срещу невидим противник. Всички бяха получили различни наранявания и зимните им униформи бяха опетнени с кръв. Невидимите нападатели не се спираха и като съдеше по количеството стражи и въоръжени слуги, които продължаваха да прииждат, явно бе така от самото начало на нападението.

Едрик отскочи от масата и посегна за церемониалната кама, подсвирквайки на хората си да пазят краля.

„Пазете гостите“, сигнализира Рудолфо и извади тесния меч, който бе допълнение към облеклото му. Капитанът кимна.

Торнадото се движеше през широката зала, чупеше маси, чинии с храна и бутилки, докато неомагьосаните съгледвачи опитваха да удържат невидимия противник.

„Колко са?“ Беше невъзможно да се прецени. Но бяха силни, бързи, тихи и смъртоносни. Прорязваха си път през слуги, съгледвачи и гости към централната маса.

Ханрик извика, преобърна масата и посегна за сребърната брадва, която указваше ранга му. Гигантският блатен се надигна, а ескортът му го наобиколи с извадени оръжия.

Ансилус, престолонаследникът на Тюрам, погледна изненадано към Рудолфо и скочи на крака.

— Какво е…

Телохранителите му рухнаха пред стоманената буря, преди да успее да довърши. Престолонаследникът полетя към стената, изблъскан от невидими рамене, и се преви под камите, които го пронизаха с хладна прецизност. Трима горянски съгледвачи успяха да отблъснат нападателя, но гостът на Рудолфо вече лежеше на пода с безжизнено стъклен поглед.

Рудолфо мушна с меча си и усети, че пронизва дрехи и плът. Той натисна, извъртя, дръпна и мушна отново. Нещо тежко и задъхано падна на пода, надигна се и залитна към стената от мъже, които го обграждаха. Хората отстъпиха пред силата му, но се стегнаха и го събориха отново на земята.

Из цялото помещение групи стражи се бореха с невидимите нападатели с подобен резултат.

Рудолфо се обърна към Ханрик и телохранителите му.

Двама от тримата бяха повалени, а последният стоеше между сянката на краля си и остриетата на невидимите нападатели. Рудолфо подсвирна на Едрик и се притече на помощ, мушкайки с надеждата, че ще уцели гърбовете и прасците на противниците. Капитанът и трима от съгледвачите му се приближиха, но последният телохранител на сянката на блатната кралица падна с писък. Докато тялото се отпускаше на земята, Ханрик замахна с брадвата и я окървави, ранявайки един от нападателите. Рудолфо се вгледа в двуглавото оръжие. В сребристия метал се отразяваха твърде много ръце, тела и кинжали.

„Брадвата ги разкрива.“ Той се опомни и извика на останалите:

— Гледайте отражението в брадвата.

Направи крачка напред и се озова пред стена от прозрачна плът. Замушка я с меча си.

Внезапно нечии невидими ръце го вдигнаха от земята със сила, отвъд всяка съгледваческа магия, която познаваше. След това чу приглушено плясване и далечен глас.

— Не — прошепна гласът. — Него не.

Ръцете го пуснаха и Рудолфо падна на пода. Замахна с меча си и усети как закача плат и кожа.

— Кои сте вие? — изсъска на невидимите противници.

Ханрик извика и Рудолфо се извърна. Видя как на предмишницата на блатния цъфва назъбена рана. Едрик и останалите напираха да го достигнат, но ги спираше буря от кинжали. Цялата схватка се бе съсредоточила около човека, когото Познатите земи смятаха за блатен крал.

Рудолфо натисна с тяло напред, но на гърдите на Ханрик се появи нов прорез. Горянският крал извика гневно, отскочи, мушна отново с тесния си меч и изсвири Четиринайсетият химн на Скитащата армия. Хората му се прегрупираха, но дори това не донесе успех.

Още двама от противниците паднаха под острието на Ханрик, преди да успеят да надделеят. Гигантът се свлече с вик и Рудолфо изръмжа ядосано.

След това невидимата стена го блъсна отново и го избута настрани, докато нападателите се изтегляха. Горянските съгледвачи продължиха да ги преследват извън главната зала. Рудолфо кимна към брадвата в ръцете на Ханрик.

— Вземете я! — извика той на един от хората си. — Използвайте я да претърсите всеки милиметър от имението. После претърсете града.

Застина за миг, стъписан от събитията. Беше участвал в множество схватки, няколко войни и миналата година дори бе ползвал магии при нападението на лагера на Сетберт. При целия си боен опит не бе виждал нещо подобно. Двама от лидерите на Познатите земи бяха убити в дома му. Огледа стаята, разпръснатите тела, разпиляната храна и потрошените мебели, оцелелите стражи, слуги и гости. Силна глъчка долиташе от другата страна на барикадираната врата.

Видя Неб, пребледнял и треперещ, все още стискащ церемониалната си кама. Униформата на младежа бе раздрана и той кървеше — имаше няколко рани.

— Къде е Исаак?

Неб посочи и Рудолфо забеляза металния човек в отсрещния ъгъл.

— Извикай го.

Неб кимна и тръгна, разминавайки се с Едрик.

Рудолфо се обърна към първия капитан. Младият мъж бе по-разтърсен, отколкото би бил баща му в подобна ситуация, но все още мислеше хладнокръвно и решително.

— Едрик, какво знаем?

Капитанът сбърчи вежди.

— Засега малко, генерале. Западната стража вдигна тревога и изпрати птици, но нападателите са ги изпреварили.

— Надбягали са птиците?

— Да, генерале — потвърди Едрик.

— Пеша?

Капитанът кимна отново.

— Богове! — прошепна Рудолфо.

Коленичи до Ханрик и посегна да затвори очите му. Усещаше как се разгаря гневът му.

„Нападнаха дома ми в нощта на пиршеството в чест на новороденото.“ Коленичи и до принца на Тюрам, за да затвори и неговите очи.

— Какви са останалите загуби?

Едрик започна да брои на пръсти.

— Повечето от тюрамските телохранители, всички блатни съгледвачи, десет от нашите и четирима слуги. — Той направи пауза. — Войската на имението е събрана пред портите.

Скитащата армия се състоеше от повечето пригодни мъже на Деветте гори и беше сериозна сила. Рудолфо кимна.

— Организирай претърсване. Искам охраняван периметър около града и библиотеката. Да се поддържа до следващо нареждане.

Едрик кимна и излезе.

Рудолфо се надигна и закачи крак в нещо тежко на пода. Ала не можеше да види нищо. Все пак, както и останалите магии, и тези щяха да изтлеят скоро, тогава щеше да огледа нападателите.

Неб и Исаак се приближиха. Мехослугата свистеше леко от движението на духалата му. Цветните му очи искряха и примигваха.

Рудолфо се обърна към металния си приятел.

— Срещал ли си нещо подобно по време на работата си в библиотеката, преди и сега? Подобни магии?

Исаак кимна.

— Само в историите за Стария свят. Във времената на кралете магове.

Рудолфо въздъхна.

— Значи е кръвна магия. — Андрофрансините упражняваха строг контрол над химикалите и магиите, разкриваха малка част от земните магии на нациите в Познатите земи, пазеха останалото, за да защитят човечеството от самото него. Правилата на родството забраняваха изрично употребата на кръвни магии. „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир бяха унищожили Стария свят. А две хилядолетия по-късно бяха донесли гибелта на Уиндвир. — Искам да накараш братята си да потърсят в каталозите всичко налично по темата.

Исаак кимна.

— Добре, лорд Рудолфо.

— И извикайте речната жена. — Все пак тя приготвяше прахчетата и лекарствата за съгледвачите. Може би знаеше нещо.

Металният човек кимна и се отдалечи с бързо куцукане. Рудолфо се обърна към Неб.

— Как си, момче?

Очите на младежа бяха присвити и зачервени и се взираха в Ханрик, който лежеше сред локва съсирваща се кръв.

— Добре съм, генерале.

— Намери Уинтърс. Кажи й какво се случи и я доведи в кабинета ми.

— Ще иска да види Ханрик.

Рудолфо поклати глава.

— По-късно ще има достатъчно време. Вземи със себе си половин отделение.

Рудолфо знаеше, че Ханрик е като баща за момичето. Той управляваше от нейно име още от невръстната й възраст, била е дори по-млада, отколкото Рудолфо, когато наследи тюрбана. Рудолфо беше само на дванайсет, когато родителите му бяха убити от еретика Фонтейн, седми син на Влад Ли Там.

Още един сирак. Като високия строен младеж. И като самия него.

„Аз съм сирак, който събира сираци.“

Той продължи да дава нареждания, докато вървеше през окървавените остатъци от пира към охраняваните двойни врати. Зад тях се бе събрала тълпа, очакваща отговори.

Светът също щеше да ги очаква скоро. Югът се вълнуваше в безредици и гражданска война, а Новият свят не се бе отърсил от опустошението на Уиндвир и загубата на андрофрансинските закрилници. Убийствата на престолонаследника на Тюрам и на мнимия блатен крал щяха да подхранят царуващия хаос.

„Не. Него не.“ Така бе казал гласът, когато нападателите го бяха притиснали.

„Защо мен?“ Тази мисъл караше стомаха му да се свива на студено кълбо. На празненството имаше трима знатни владетели. И двама от тях бяха убити. А преди да седнат да пируват, бе дошла вест от Портата на пазителя: за мехослуга в андрофрансинско расо, представящ се за архиинженер Чарлс, призоваващ за защита на Санкторум лукс.

Истински уимски лабиринт.

Рудолфо се замисли за възхитителната си булка, която също очакваше отговори, несъмнено разгневена, че не й позволяват да влезе.

Замисли се за детето, която тя носеше. Синът му Иаков, кръстен на бащата на Рудолфо. Това беше внезапен и неочакван дар, донесен от Джин Ли Там по средата на пътя му, в сянката на война и по време на най-големите му премеждия. Беше му казала в нощта, когато се върна след сблъсъка с баща й. Още чуваше признанието на Влад Ли Там, когато тя се появи в стаята на починалия му брат и сподели новината.

По-рано тази вечер си мислеше, че те създават света и че кинжалите, които щеше да предаде на сина си, трябва да са остри и балансирани, за да продължи делото му.

Но може би светът ги създаваше всъщност. И остриетата трябваше да са остри и балансирани, за да може Иаков и Деветте горски дома да оцелеят в този процес.