Кен Сколс
Песнопение (77)

Лисиас

Лисиас се взираше в съгледваческите магии и отровния нож, и се съсредоточаваше за предстоящото.

Имаше подозрения още преди Влад Ли Там да го повика. Беше видял екстаза по лицето на Игнацио, когато жената преряза гърлото на Петронус, и това го накара да се замисли.

Такава конспирация, достатъчно могъща да събори Уиндвир, изискваше високопоставени агенти в различните държави, а и бързото овладяване на блатата не можеше да е дело на новозародено движение.

Пристигна на „Родствената акула“ по залез и изслуша Влад, който четеше от тънка книжка. Мъжът бе променен, покрит с белези и със смирен глас. Не го поглеждаше в очите, а само четеше от книгата. Нямаше нищо общо с уверения, надменен човек, когото Лисиас помнеше от срещата в онази нощ до руините на моста Райчил. Влад Ли Там бе осигурил средствата за свалянето на Сетберт и братовчед му, и за приключването на войната. След това Лисиас и Гримлис се бяха погрижили за Непоколебим.

Сега съкрушеният мъж му прочете няколко страници и после го погледна за миг. Гневът и омразата бяха почти в съзвучие с чувствата на Лисиас, докато слушаше.

Той вдигна ножа и отвори торбичката. Не беше ползвал съгледвачески магии от обучението в академията, но си спомняше как се прави. Пръсна прах по раменете и ходилата си и близна от горчилката по дланта.

Светът под краката му помръдна. Звуците от лагера се извисиха до бучене, а биенето на сърцето му се превърна в барабан.

Пое си дъх и почувства прилива на сила.

Започна да тича по маршрута, проучен по-рано през деня, когато реши какво ще стори. Имаше само един отговор, и щом се бе спрял на него, нямаше връщане назад.

Въпреки всичко знаеше, че е на верния път.

Шатрата на Игнацио се пазеше, но не от войници. Шпионинът разчиташе на собствени хора и Лисиас не изпита угризения да се отърве от тях. Преди телата им да паднат на земята, връхлетя в палатката, запуши устата на Игнацио и опря нож в гърлото му.

— Знам кой си и какво си сторил — прошепна той в ухото на съпротивляващия се мъж.

Спомни си гласа на Влад Ли Там, докато четеше. За култа на север, за агентите на Там, внедрени в ордена, и за другите и’зирити на височайши постове. За дъщерята на ентролузианския генерал, която трябваше да овдовее и да загуби детето си, за да кърми друго. За кръвната сделка да бъде спасен животът на горянския принц и да бъдат подготвени всички те за идването на Пурпурната принцеса. Спомни си и усети гнева, който му вдъхна решителност.

— Знам какво си сторил, Игнацио — повтори Лисиас, — и тази нощ ще си платиш.

Мъжът се замята в ръцете му и генералът използва тежестта си, за да го притисне. Одраска кожата му с ножа и изчака калакаинът да подейства. Държеше шпионина здраво, докато съпротивата му не намаля. Щом Игнацио се отпусна, Лисиас отвори торбичката със съгледваческата магия и изсипа остатъка от съдържанието в устата му.

Изчака парализирания мъж да изчезне от поглед и го метна на рамо, след което пое със залитане през снега.

Движеше се внимателно през лагера, придържаше се към сенките и повтаряше наум молбата си към Рудолфо. След тази нощ нямаше място за него в Ентролузианската делта. Щеше да се моли за милостта на горянския крал и на дъщеря си.

Надяваше се, че със стореното тази нощ ще спечели изкупление и в собствените си очи.

Стигна до реката и спусна Игнацио в плитчината. Остави го по гръб и се наведе достатъчно, че да различи едно оцъклено от страх око.

— Ти уби детето на дъщеря ми, обичащо кръвта копеле — каза той равнодушно.

После обърна мъжа по лице и стъпи отгоре му. Натисна с ботуш тила на Игнацио здраво към дъното.

Остана мълчаливо така, докато не се увери, че работата му е свършена.

После Лисиас избута тялото по течението и тръгна към лагера на горяните.