Метаданни
Данни
- Серия
- Псалмите на Исаак (2)
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Canticle, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимир Вълков, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave(2016 г.)
Издание:
Автор: Кен Сколс
Заглавие: Песнопение
Преводач: Красимир Вълков
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-373-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3553
История
- —Добавяне
Джин Ли Там
Джин Ли Там решеше дългите си коси и гледаше как Уинтърс държи сина й. Първоначалният страх на момичето бе преминал и същите инстинкти, които движеха Джин Ли Там сега, я караха да се интересува от чудесата, които можеха да излязат от тялото й един ден. Джин гледаше и се усмихваше насила.
„Синът ми е спасен; не би трябвало да се радвам насила.“ Но се случваше. Виждаше ръцете си, обгърнали краката на кралицата на избраните, и чуваше измъчения си глас да я моли. Изпитваше срам, но и облекчение, когато кожата порозовя и бебето започна да се смее. Гледаше го и сега как се усмихва в ръцете на Уинтърс и бе благодарна за чудото.
„Както и Петронус.“ Беше видяла как старецът умира и възкръсва.
Чу прокашляне и стреснато вдигна поглед.
Баща й стоеше до входа на шатрата. Очите му шареха и избягваха да я погледнат.
— Знам, че съм заслужил лошо отношение, но моля за аудиенция, дъще.
Той пристъпи на светло и Джин видя белезите по лицето му — още червените рани, които не бяха зараснали напълно. Рудолфо й бе казал какво се е случило през краткото време, което прекараха заедно, преди да опита да спаси родството с останалите. Тя сбърчи чело и потърси гняв към баща си, но не намери.
„Той получи отплатата си.“ Знаеше, че един ден и тя щеше да получи своята заради тази, която бе помолила да спаси сина й.
— Влез. Ела да видиш внука си.
Преди да каже още нещо, Уинтърс кимна и й подаде Иаков.
— Ще си помисля за това, което обсъждахме — промълви момичето.
Джин Ли Там се усмихна.
— Добре. Знам, че ще бъдеш добре дошла. Там ще имаш дом.
Уинтърс отвърна на усмивката и кимна. Щом тя излезе, Джин махна на баща си да седне на един стол.
— Заповядай. Ще ти дам Иаков.
Баща й потръпна, щом чу името. „Добре.“ Не го помисли с горчивина, а защото разбираше каква цена е платена. Иаков бе името на бащата на Рудолфо — убит от Влад с помощта на един от синовете му.
Влад Ли Там взе бебето в ръце. Подържа го няколко минути мълчаливо и вдигна поглед към нея.
— Съпругът ти ми каза веднъж, че ако някога има деца, няма да ги използва като пионки в игра. — Той си пое дълбоко дъх. — В същия ден се закле да ме убие при следващата ни среща заради това, което сторих на семейството му.
— Заслужаваш да умреш за това. — Каза го, без да мисли, с равнодушен тон.
Бащи й я изненада, като кимна.
— Така е. Но при следващата ни среща не ме уби. Спаси и мен, останалите оцелели от фамилията… нашата фамилия. — Очите му внезапно станаха по-твърди. — Знам, че се мислиш за стратегическа фигура в някоя от игрите ми, и си права. Отгледах те и те оформих за този ден. Сега знам, че баща ми е сторил същото с мен. Че съм бил пионка в играта му, програмирана да свърши работата си, както металните хора. Да създам теб и Рудолфо. — Той се наведе и целуна челото на детето. — И теб също, Иаков.
Джин си спомни бележката, която я чакаше на възглавницата й в покоите за гости на летния папски дворец — баща й я предупреждаваше за предстоящата война и й нареждаше да роди наследник на Рудолфо. Но защо й казваше тези неща?
Очите им се срещнаха и Джин видя, че неговите са пълни със сълзи.
— Съжалявам за всяка вреда, която съм причинил на деца и родители. Мъката ме поглъща и когато заспя нощем, чувам само писъци и поезия. Само че не пищят моите деца, а нечии чужди, а аз съм мъчителят, който приготвя кръвно заклинание с вярата, че ще спаси света.
Усети, че собствените й очи се насълзяват, и се ядоса. Тъгата често я караше да се чувства мекушава. Накрая произнесе въпроса си на глас.
— Защо ми казваш тези неща?
Той въздъхна.
— Защото мисля, че понякога се боиш да не станеш като мен.
Тя си спомни изпитаното вълнение, когато потегли начело на Скитащата армия. И как се чувстваше, докато танцуваше с ножовете, когато повали кръвния съгледвач в гнева си.
— Не искам да съм като теб.
Влад се усмихна и й върна Иаков.
— Ти не си като мен, Джин Ли Там. И аз се гордея с теб. — Изправи се и на лицето му се появи странно изражение. — Помниш ли откъде идва името ти?
Тя кимна. Не беше се сещала за това от много време.
— От духовете, подчинени на Младите богове, които плуват в дълбините на призрачните океани.
Той кимна.
— Видях един, преди сестра ти да ме извади от морето. Той ми запя.
Джин Ли Там не знаеше какво да каже. Затова не каза нищо.
Баща й се поклони.
— Момчето е красиво. Ще бъде силно и възхитително.
Тя отвърна на поклона, но отново не намери думи. Баща й беше променен и още осмисляше в какво се е превърнал.
„Пречупен е.“
Последните месеци я бяха изтощили, но не бяха успели да я пречупят. Сега виждаше какво се е случило с баща й и не искаше никога да изпитва подобно нещо.
Щом той си замина, Джин облече нощницата си и остави бебето в люлката до леглото. Рудолфо щеше да работи през нощта и едва ли щеше да заспи преди зазоряване. Опитваше се да запази остатъците от родството с Пилос и Тюрам, ала тя се съмняваше, че ще успее. Въпреки това щеше да пробва, защото винаги поемаше по верния път. Тази нощ нямаше да го види, макар че част от нея изпитваше нужда да усети миризмата му и да почувства топлината на тялото му. Нямаше го от твърде дълго време. Но Рудолфо беше влиятелен човек. Тази вечер принадлежеше на Познатите земи, тя можеше да се надява за утре.
Не разбра, че е заспала, докато не усети топлата ръка, галеща голия й корем под нощницата. Усети съобщенията по меката си кожа и потръпна. „Моят изгрев.“
Размърда се и вдъхна аромата на косата му.
— Не мога да остана дълго — прошепна Рудолфо. Ръката му се раздвижи отново. „Най-верният ми път.“
— Щастлива съм, че се върна — прошепна тя и го придърпа в прегръдките си.
И за известно време изостави притесненията какво ще им донесат буреносните облаци и се наслади на момента, сякаш беше драгоценен дар.