Кен Сколс
Песнопение (72)

Петронус

Петронус погледна към новодошлата и после към блатното момиче, Уинтърс. Приликата бе поразителна, макар че жената определено бе с поне пет години по-възрастна. Излъчваше увереност и решимост в позата и походката си.

— Наистина ескортът ми е омагьосан, защото иначе нямаше да ме пуснете. Но ако искахме насилие, щяхме да го упражним, без да губим предимството на изненадата. — Около тях напрежението пращеше като електричество при буря. Жената се усмихна. — Ще получа ли аудиенция?

Джин Ли Там се намръщи.

— Вече я имаш.

Жената, която споделяше името на младата кралица, се поклони.

— Благодаря, велика майко! — Обърна се към останалите и повиши глас: — Спасяването на хората е трудна и болезнена работа. Родството трябва да се лекува. Трябва да се пуска кръв. Да се правят жертви. — Петронус видя как очите й се спряха на Мейров от Пилос. Гневът на кралицата го стресна, за момент си помисли, че ще скочи и ще нападне новодошлата с голи ръце. Разбира се, това щеше да е равносилно на самоубийство. Помнеше колко силен и свиреп бе кръвноомагьосаният нападател, а така наречената кралица на избраните сигурно разполагаше с десетки, а може би и стотици в близост до шатрата. Иначе нямаше да се появи така пред съвета.

Жената продължи.

— Вярвате, че сте се събрали тук, насред нашето опустошение, за да съдите Последния син на П’Андро Уим и да изслушате молбата за помощ на сестра ми. Но това не е вярно. Вие сте призовани тук, за да станете свидетели на милостта и величието на дома И’Зир и предстоящото идване на Пурпурната императрица.

Джин Ли Там присви очи.

— Говориш със загадки.

— Не! — отрече твърдо жената. — Говоря за пророчества и предопределеност, за тези, които имат уши да чуят. — Тя повиши глас: — И ще дойде време, и градът на П’Андро Уим ще се превърне в клада, а в нейната сянка ще се роди Обещаното дете, което ще подготви хората за възкачването на Пурпурната императрица и завръщането на дома И’Зир.

Думите бяха непознати на Петронус, но имаха древно звучене. Ритмиката и изразността им бяха подобни на другите, които бе чул наскоро. „И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“

Усмивката на жената стана по-топла, когато очите й се спряха на него.

— Последни сине, знаеш за какво говоря! Ти избра мястото и времето за отплатата, която чувстваше, че е надвиснала над теб от известно време. Така ли е?

„Да.“ Той усети, че кимва.

— Чувствах го! — промълви Петронус толкова тихо че само Есаров успя да го чуе. Франсинското му съзнание въртеше циферблатите на тази ключалка на Руфело, но по-дълбок глас шумеше като прилив: „Откъде знае?“

Петронус се огледа, за да види какво правят останалите. По повечето лица се четеше объркване и изненада. Джин Ли Там наблюдаваше внимателно така наречената Уинтерия и стражите в различните краища на шатрата. Зърна мигновеното раздвижване на ръце и пръсти, даващи заповед. Блатното момиче Уинтърс седеше опулено и зяпнало. Беше очевидно, че е не по-малко стъписана от останалите, но приликата между двете бе обезпокоителна. Срещна погледа на Игнацио, който се бе навел и шептеше на Ерлунд. Петронус разбра каква е била онази усмивка от преди двайсетина дни, в залата на съвета на делтата. „Той е част от това.“

Кралицата на избраните се приближи до масата му и плъзна пръсти по повърхността. Долови тежкия дъх на кръв, пепел и пръст от нея и охраната й.

— Времето на родството отмина. Сега е време за лекуване.

Отвън се чу глъчка. Сякаш хиляди гласове изкрещяха едновременно. Появи се уплашена млада жена с бебе в ръце. Зад нея вървеше старец с вдигнати ръце в екзалтиран пристъп на пророкуване. Около тях се завихри сняг от омагьосаните бойци, който образуваха невидима стена между детето и присъстващите на съвета.

Лисиас, генералът на Ерлунд, скочи напред и извика име, което остана нечуто заради глъчката в шатрата. Невидимите ръце го блъснаха назад. Най-силният вик долетя от предната част на помещението, където Джин Ли Там се бе озъбила с леден поглед.

— Пусни детето ми и ще те оставя жива!

Кралицата на избраните се засмя и Петронус усети тръпки по гръбнака си.

— В този случай не можеш да ми нареждаш, велика майко! Животът на момчето ти е в ръцете на Последния син на П’Андро Уим.

Джин Ли Там скочи от платформата, но бе спряна от невидимата стена. Омагьосаните ръце сграбчиха здраво крайниците й и тя започна да се дърпа и извива.

— Не се съпротивлявай, велика майко — обади се глас без тяло. — Държим те за твое добро.

Младата жена, която държеше Иаков, подсмърчаше и го стискаше здраво. Старецът посегна да й го вземе. Джин Ли Там изкрещя разгневено. Войниците й се спуснаха да помогнат, но бяха съборени от невидимия вятър. Пророкът вдигна бебето, така че всички да го видят.

— Слава на Обещаното дете!

Петронус го виждаше за пръв път. Бебето беше със сивкава кожа и по-дребно, отколкото трябваше. Очите му бяха плътно затворени заради светлината. Висеше безжизнено в ръцете на стареца и главичката му се полюшваше на една страна.

Новодошлата Уинтерия се обърна към Петронус и извади нож и пръстен изпод доспехите си. Той ги погледна и примигна. „Откъде ги е изровила?“, запита се.

Не ги беше виждал от деня, в който ги пусна на пода в палатката и отиде да измие ръце от кръвта на Сетберт.

— Познаваш ги, нали?

— Да — потвърди той.

Жената постави пръстена на масата.

— Казах, че животът на детето е в твои ръце. Вярваш ли ми?

Видя твърдо стиснатата челюст и решителността в очите й.

— Да. Вярвам.

— Тогава стани, Последни сине, вземи пръстена и се приготви да срещнеш отплатата.

Петронус се надигна, без да откъсва очи от детето, и хвана пръстена. Беше още кафяв от засъхналата кръв, която се ронеше, докато го нахлузваше на пръста си.

Заобиколи масата и застана пред жената. Тя му се усмихна.

— Свика този съвет да отсъди вината ти за смъртта на Сетберт, като крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден. Аз те обвинявам в нещо повече, Петронус, Последни сине на П’Андро Уим. Обвинявам те в двехилядолетно богохулство и тероризиране. Обвинявам те в цареубийство и богоубийство. — Жената замълча и огледа останалите в стаята. — Обвинявам те в кражбата на дома ни и ограничаване на светлината.

Петронус погледна към бебето и отново впери очи в жената.

— И коя си ти, че отправяш тези обвинения?

— Аз съм заклет слуга на дома И’Зир, изпратен да подготви възкачването на Пурпурната императрица. Аз съм Уинтерия бат Мардик, кралица на избраните, и ще си върна дома.

— Не признавам властта ти — заяви Петронус и кимна към Уинтърс. — Кралицата на блатните Уинтерия бат Мардик седи ето там.

— Не е нужно да я признаваш. Властта ми идва от момента и от този нож. — Тя се усмихна. — Нещата не са каквито изглеждат. С малката ми сестра може и да споделяме едно име, но бъди сигурен, че тронът се полага на мен по рождено право.

Забеляза с периферното си зрение, че Джин Ли Там движи ръце в знаците на уимския език: „Не играй по свирката й. Трябва да има друг начин.“

Кимна, за да й покаже, че е видял съобщението, но нямаше намерение да сменя курса си. Жената държеше ножа по същия начин като него, скрит под робата, изчакваше точния момент. „Това е отплатата.“

— Какво искаш от мен?

Тя се усмихна.

— Искам да признаеш, Последни сине.

Петронус погледна към пеленачето.

— И ако го направя, детето няма да бъде наранено?

Жената се засмя.

— Каквото сториш, ще бъде за Иаков и за всички нас. — Ако не беше наясно какво става, щеше да реши, че от очите й струи любов. — Дори за себе си.

Очите й се присвиха. Изпита желание да побегне, а мехурът му настояваше да го изпразни. Спомни си къде стоеше той и къде Сетберт. Спомни си и погледа на надзорника, когато осъзна, че ножът е прерязал гърлото му. Изпита съжаление за цената, която бе поискал — и платил, — за да сложи край на ордена и обречената на миналото мечта.

Тогава бе постъпил правилно, както щеше да стори и сега.

— Признавам — каза Петронус. — Виновен съм.

Жената се усмихна.

Не мислеше, че ще усети ножа, но грешеше. Раздиране, последвано от внезапен студ в отвореното му гърло. Почувства, че коленете му поддават, и видя кръвта си.

„И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“

Видя как Есаров се надигна зад масата с разкривено от гняв лице. Ерлунд гледаше зашеметен, а шпионинът му бе в екстаз. Видя бебето, вдигнато като знаме, така че сянката му падаше върху Петронус.

„Вятър от кръв да пречисти; студено желязно острие да подкастри.“

Чу писъците на свидетелите, бълбукането на въздуха от раната и над всичко писъка на Обещаното дете, което заплака с огромна тъга.

Последният син на П’Андро Уим се усмихна на отплатата и прегърна светлината, която посягаше към него.