Кен Сколс
Песнопение (70)

Лисиас

Лисиас прокара пръсти през косата си и се намръщи на докладите на сгъваемата масичка. Навън вятърът свистеше над полето на Уиндвир и студът се просмукваше в шатрата въпреки печката в ъгъла.

Това беше нещастно, опустошено място и сърцето му се късаше, че е отново тук. Ужасните образи бяха жигосани в мозъка му. От игривото настроение на Сетберт, докато гледаше как огънят пада от небето и пиеше вино със сирене; до изпепелената, воняща гора от кости, останала за Петронус и армията гробокопачи. Това беше напомняне за геноцида, в който бе участвал, служейки на незаслужаващ верността му човек. В крайна сметка това му струваше скъпо. Както и на нацията, която обичаше над всичко.

След като Деветте гори се съгласиха да организират съвета, той прекара две седмици в подбор на почетна стража и подготовка за пътуването на север. Горяните работеха здраво, за да посрещнат представителите на Познатите земи, и бяха издигнали огромен навес. Лисиас подозираше, че под него се е провел и андрофрансинският събор. Бяха разположили внимателно лагерите на различните народи. Вторият капитан на съгледвачите работеше с аташета от останалите армии, за да е сигурен, че всяка нация е на място, съответстващо на сложната мрежа от отношения, допълнително напрегнати от последните беди на север.

Съветът бе започнал преди три дена. Новата горянска кралица Джин Ли Там председателстваше като домакиня и започна с процедурата по приемането на дневен ред. Не беше изненада, че събитията в блатата бързо изместиха ентролузианския въпрос. В лагера се носеха слухове за и’зиритски култ и назряващ преврат. Младата блатна кралица бе вместена в графика заедно с Мейров и намръщения наместник на Тюрам. Петронус също внесе молбата си за публичен процес, подкрепен от Ерлунд. След това бяха включени и други въпроси, защото не бе имало съвет от твърде дълго време. В дневния ред влезе и достъпът до Изпепелената пустош през Портата на пазителя, тъй като орденът вече не съществуваше. Представители от Разпръснатите острови внесоха петиция за връщането на андрофрансинските титли по техните територии. Списъкът беше дълъг. Лисиас му загуби края, защото умът му бе зает с друго.

„Трябва да отидеш при нея. Няма да е трудно да я откриеш.“ Дъщеря му беше с горянския наследник някъде из града от палатки. Беше получил потвърждение от шпионите си и уверение, че е жива и здрава. Това трябваше да е достатъчно. Но не беше и той копнееше да я види.

Нещо повече, копнееше за някакво изкупление. За много неща, не само като родител. Тихите заснежени гробове на Уиндвир нашепваха за греховете му. Когато сънуваше нощем, виждаше студените очи на Влад Ли Там, докато му подаваше увитото в парцал оръжие и фалшифицираните признания на тайната им среща. Чуваше сподавените писъци, докато с Гримлис помагаха на папа Непоколебим, братовчеда на Сетберт, да се раздели с живота си, за да сложат край на война, която не можеха да спечелят със сила, но можеха да не загубят с интриги.

Петронус беше сгрешил. Не биваше да съди Сетберт, без да се съобразява с родството и ентролузианските закони. Но надзорникът бе унищожил Уиндвир, без значение с какво основание, и се хвалеше с това. После бе прекършил икономиката на Ентролузия и започнал война, последиците от която продължаваха да бълват насилие по-бързо, отколкото Там можеше да заплете стратегиите си. Безредиците на север и появата на блатните бойци далеч извън територията им, гражданската война, продължаваща в Пилос и Тюрам и едва свършила в делтата, бяха сред тези последици. От негова гледна точка преди Уиндвир да падне и андрофрансините да загубят ролята на пастири — и преди Там да разпусне мрежата си и да изчезне, — Познатите земи бяха по-безопасни.

Преди Сетберт да развихри кръвните магии на Ксум И’Зир.

„И аз му помогнах!“

Замисли се за дъждовната нощ отпреди година, когато бе опитал да оправи нещата. В сътрудничество с Там бе подхвърлил фалшифицираната предсмъртна бележка, в която според него имаше доста истини. Тя обвиняваше Сетберт и братовчед му в унищожаването на Уиндвир. Е, Непоколебим беше измамен и манипулиран. Това бе ясно. А Сетберт тръбеше, че има документи, доказващи плановете на андрофрансините да подчинят Познатите земи. Но когато го накараха да ги покаже в нощта на ареста, той не успя да представи нищо и побягна.

Не, според Лисиас Сетберт си беше получил заслуженото и сега обвиняваха погрешния човек. Ако имаше злодей, то той по-скоро бе Влад Ли Там, а не Петронус.

Лисиас разтърка очи и се насили отново да прочете докладите. Нещо го човъркаше и настояваше да му обърне внимание.

„Никога не е късно да сториш правилното.“ Помнеше думите на баща си от много отдавна. Същите думи бе повторила и дъщеря му Линей, когато се съюзи с демократите и опасната им философия.

Той подсвирна за птичаря и на един пергамент тройно кодира съобщението. Мъжът се появи и взе бележката с инструкциите, която трябваше да замине с бялата нишка на родството. Лисиас избута докладите, намери чист лист хартия и започна да пише.

След час бе изложил всичките си спомени от онази нощ в Пилос и по-късните събития в покоите на Непоколебим. Накрая документира и опита за арест на Сетберт.

След това се спря на дните преди войната и преди падането на Уиндвир.

Знаеше, че няма нужда. Че няма как родството да признае Петронус за виновен. Той беше талантлив оратор, а гробовете на Уиндвир му предоставяха чудесна сцена за тази драма. Освен това беше силен крал и може би най-кадърният политик сред папите.

Но Лисиас не го правеше, за да спаси Петронус. В това нямаше съмнение.

Надяваше се, че по-скоро би могъл да спаси част от себе си.

Когато звънците оповестиха възобновяването на съвета, той стана, взе меча и шлема си и тикна наръча с бележки под наметалото си.