Кен Сколс
Песнопение (7)

Влад Ли Там

Влад Ли Там стоеше бос на изстиналия пясък и гледаше как слънцето обагря небето в лилаво с настъпването на утрото. Последните звезди изчезваха, а птиците оповестяваха приближаването на деня, засилвайки песните си със засилването на светлината. Въздухът беше топъл и влажен, а ветрецът откъм водата се плъзгаше по голата му кожа. Можеше да долови солта от морето, смесена със снощната пот. Момичето в хамака зад него се раздвижи с прозявка. Влад погледна през рамо към нея и се усмихна. Тя отвърна на усмивката и наклони глава. След това се надигна и тръгна по плажа.

„Несъмнено ще разкаже на баща си какво се случи.“ Влад се подсмихна.

Той се протегна, усети как крайниците и сухожилията му пукат. Беше се изненадал от себе си. На седемдесет и две години рядко се отдаваше на плътски удоволствия, но родството на Разпръснатите острови действаше на съвсем първично ниво. През последните седем месеца той спазваше островните ритуали и обичаи, участваше лично, когато се наложеше, или пращаше някого от синовете и дъщерите си, когато бе възможно. Повечето обичаи си приличаха и наподобяваха на примитивните социални правила, които бяха опазили преселниците в Новия свят. Далече от Познатите земи, Разпръснатите острови и отдалечените им селища следваха метод, с който бе добре запознат — разширяване на семейството, за да се създаде мрежа на доверие.

Пристигнаха вчера сутринта и спряха масивните железни кораби, задвижвани от пара, на видима дистанция от селото. Местните пуснаха син въпросителен дим и Влад им изпрати птица със зелената нишка на мира. Шестима от синовете му го откараха на брега с лодка и чакаха почтително, докато преговаряше с вожда. В крайна сметка се спряха на най-малката дъщеря на брата на вожда — млада, хубава и по-скоро палава, отколкото срамежлива. Влад Ли Там се усмихна при спомена за белите й зъби, които контрастираха с мургавата кожа и широките тъмни очи. Синовете му се оттеглиха, за да може да консумира стратегическия съюз, а той бе останал на подходящо разстояние от селището, за да покаже, че е пришълец.

Момичето се появи, когато луната се вдигна и започна да хвърля сини и зелени лъчи по сребърното море. То беше нетърпеливо и със сигурност не се отдаваше доброволно за пръв път в името на съюза между разпръснатите селища. Успя да поеме семето му два пъти в рамките на нощта и двамата се даряваха взаимно с удоволствие, а звуците, с които го изразяваха, бяха заглушени от прибоя и крясъците на маймуните и птиците в джунглата.

Беше хубава нощ и сега, щом момичето доложеше, че обичаите за родство са спазени и старецът се е доказал, щеше да последва пир с новите съюзници и всичките му синове и дъщери.

„Вече си твърде стар за това.“ И все пак, два пъти за една нощ! Той поклати глава и тръгна към прибоя, за да се изпикае. Остана така известно време, загледан в хоризонта.

В този край на света нямаше видими за невъоръжено око острови, но той си ги представяше по наизустената карта. Това бе десетият за последните три месеца. Всеки поставяше леко различаващи се искания, но повечето се осланяха на възможността за бъдещо поколение, което да обедини двете племена. Беше грубовато, но практично. Колкото по̀ на югозапад плаваха, толкова по-слабо населени ставаха островите. Местните живееха кротко и нямаха почти никаква представа какво се случва извън затворената им общност.

Допреди унищожението на Уиндвир андрофрансините плащаха щедро, за да ограничават океанския трафик. Понякога дори използваха Желязната армада на Ли Там, за да упражняват контрол. Влад им оказваше съдействие, защото дизайнът на корабите си беше техен. Преди да преминат към банкерството преди петстотин години, Ли Там бяха най-големите корабостроители в Познатите земи и работата по чертежите на Руфело не беше кой знае какво предизвикателство. Двигателите на съдовете бяха инсталирани от архиинженер Чарлс, без да разкрива тайната им, а Там и не напираше, спазвайки секретното родство между него и ордена. Така че те представляваха огромни сейфове на Руфело, чиито кодове бяха унищожени заедно с Уиндвир от заклинанието на Ксум И’Зир. Все пак не беше трудно да се предположи, че слънчевите камъни, които задвижваха мехослугите, бяха в основата и на парните двигатели на флота.

Влад Ли Там чу стъпки и се обърна бавно, като си даде сметка, че все още е гол. Вождът се приближаваше, заедно с още неколцина, включително и момичето. То продължаваше да се усмихва.

— Здравей, приятелю — извика вождът и също се усмихна.

— Здравей, дневен бащице Улно Шалон. — Използваше титлата, за да демонстрира новото родство. Говореха на смесен език от долноземски и няколко диалекта, които произлизаха от Стария свят. Хората от островите, които бяха достатъчно близо до Познатите земи и ги имаше на картите, говореха доста разбираемо. Но колкото повече се отдалечаваха, толкова по-неизползваем ставаше общия език. Имаше някои познати думи, но често с различен смисъл и употреба.

За да реши проблема, той пусна децата да си играят с местните под надзора на някои от синовете и дъщерите си, които следяха за речника. Успяха да научат достатъчно на първите два острова от този архипелаг, за да говорят с останалите. И при всяко спиране, щом установеше родство, пускаше децата отново.

Вождът беше нисък и трътлест и носеше проскубана шапка, която Влад разпозна като офицерска фуражка от ентролузианските речни патрули. Остатъкът от облеклото му се състоеше от препаска през слабините. Шапката беше доукрасена с пера и кости. Мъжът продължи да се усмихва и приближи с отворени за прегръдка ръце.

— Вярвам, че моята… — тази дума не я знаеше — е изпълнила дълга към племето задоволително?

Влад Ли Там кимна и намигна на момичето, което се усмихваше зад чичо си.

— Да, дневен бащице. Беше повече от задоволително.

— Надявам се на силен син, който да ни помага в работата.

Влад Ли Там докосна главата и гърдите си.

— А аз се надявам на красива дъщеря — отвърна той съгласно обичая, — която да донесе лекота в сърцата на народа ти.

Вождът кимна доволно.

— Вече имаме родство. Днес ще празнуваме и оттук нататък ще имате убежище сред нас.

Влад Ли Там се усмихна. Това беше малка цена за спечелването на доверие и получаване на достъп. Е, оставаше въпросът с момичето. Не беше съвсем задължително, но се очакваше да продължи да опитва, докато семето му не хване, а като съдеше по снощното преживяване, тя нямаше да се дърпа изобщо. А и той нямаше нищо против. Не беше нужно да разкрива, че едва ли би могъл да зачене дете. Шестата му дъщеря Рае Ли Там се бе погрижила, давайки му прахче, което затъпяваше мечовете на войниците му, преди да щурмуват.

Двамата се прегърнаха и вождът си тръгна с антуража си. Влад се приближи до хамака, за да се облече. Първият от железните му кораби се подаде зад скалистия нос, бълвайки пара към чистото небе. Влад извади огледалце и предаде съобщение с тайните кодове на семейството. Трябваше да пристанат на единственото подходящо място и да разтоварят техния дял от стоки за предстоящото празненство. Вина и друг алкохол, каквито тези хора никога не бяха опитвали. Сирена и хляб. Метални инструменти и няколко топа ярко оцветена коприна. Ковачът им щеше да отвори работилница за дребни поправки по корабите и по малкото инструменти на островитяните, придобити в миналото. За външния свят щеше да изглежда, че си почиват две седмици при това племе. Но през това време синовете и дъщерите му щяха да вършат работата, за която бяха създадени. Щяха да създават съюзи, да събират информация и да я сравняват помежду си. Щом престоят им приключеше, мрежата на Ли Там щеше да включва този малък остров и изолираното му племе. А знанията и историята на тези хора щяха да бъдат добавени в матрицата, която изграждаше.

Влад Ли Там изчака да получи потвърждение на командите си и прибра огледалцето. За седем месеца не бе успял да открие нищо съществено, но решимостта му не се разколеба. Все някъде трябваше да има доказателство.

Беше изучил внимателно така наречените доказателства на Сетберт за предстояща андрофрансинска агресия и бе стигнал до единственото възможно заключение: андрофрансините се бояха от нещо. Нещо, толкова застрашаващо светлината им, че бяха възстановили заклинанието на Ксум И’Зир и бяха създали поколение от мехослуги, което да го използва. Според бележките по картите те се бояха от нашествие откъм Изумрудения бряг и вторичен пробив през делтата. Там знаеше, че някой е проникнал в мрежата от собствените му деца, за да унищожи Уиндвир. Но кой и защо?

Беше наивно да се вярва, че Познатите земи, отделени от останала част на опустошения континент със Стената на пазителя, са единственото място, където животът бе оцелял. Кралят маг бе унищожил света в гнева си, но по подобие на тези закътани острови, сигурно имаше и други незасегнати убежища.

И така, оставаше въпросът: кое от тези убежища бе организирало края на андрофрансинския орден и разрушаването на Великата библиотека? И как бяха поели контрол над семейството му, за да изпълнят тази ужасяваща задача?

Засега търсенето не даваше плод, но Влад Ли Там бе търпелив.

„Ще открия истината“ — зарече се той за пореден път.

Ала продължаваше да се чуди какво щеше да прави, щом я откриеше?