Кен Сколс
Песнопение (68)

Влад Ли Там

Не помнеше кога за последно е спал и откога е вързан на рамката. Имаше смътни спомени, че Рия го остави на кръвопускач с тъмна роба, който работеше с повече увереност, отколкото съчувствие. Влад копнееше за нейните ръце и острието, движещо се бавно и с любов…

„Не. Това не е любов. Това е извратена връзка между пленник и похитител — продукт на отчаяние и изкривени надежди.“ Но фантазията беше изкусителна.

„Ще изкова от болката си армия.“

Ала Влад Ли Там знаеше, че няма никаква армия. Бяха подкарали децата и внуците му в наглед безспирен поток. Вече не се отдаваха на мъченията, а действаха с машинна прецизност.

Усети нежна ръка на рамото си и дъхът му спря.

— Върнах се, Влад! — прошепна Рия.

Не каза нищо, но се извъртя достатъчно, за да види ходилата и началото на прасците й, които се подаваха под тънката роба.

Чу как пръстите й се мърдат над колекцията от ножове, преди да избере някой.

— Това е последната ни нощ — каза тя дрезгаво. — Тази нощ болката и страданието свършват и родството ти с дома И’Зир ще бъде излекувано. Готов ли си да приемеш знака на последния си господар?

Влад опита да отговори, но се чу само бълбукане. Боговете да са му на помощ, щеше да й каже точно това, което тя искаше да чуе. „Да. Само спрете. Пощадете каквото е останало от семейството ми и приключвайте с мен.“

Не успя да произнесе нищо разбираемо.

До ушите му достигнаха приглушени експлозии и острият звук на трета тревога. Извърна се и видя как момичето изпуска ножа и вдига глава с присвити очи. Тя трепна внезапно и отвори уста, но не каза нищо. Нисък и омагьосан глас зашепна дрезгаво. Влад го познаваше, ала не можеше да се сети откъде.

— Развържете го. Тъмното ви дело приключва тази нощ.

„Убий я! — искаше да замоли той невидимия натрапник. — Не говори, не преговаряй, просто забий ножа в бъбрека й и го развърти здраво.“ Но същевременно се надяваше тя да избяга, за да може някой ден отново да го учи нежно на любов и родство с острието си.

Влад Ли Там видя как момичето опитва да се съпротивлява, видя и капката кръв, която се показа на боядисания й врат.

— Развържете го веднага или ще добавя кръвта ти към останалата, пролята на това място!

Под тях се чуваха шумове от схватка. Нападателят махна длан от устата й.

— Освободете го — нареди Рия.

Влад Ли Там усети как рамката се изправя и как свалиха каишките и оковите му. Щом го развързаха, се строполи тежко на пода и изстена.

Гласът проговори отново.

— Там, можеш ли да станеш?

Внезапно разпозна гласа, макар да не можеше да повярва на ушите си. Намери името и го изграчи:

— Рудолфо?

Момичето затаи дъх от изненада.

— Рудолфо, Пастирът на светлината? Баща на Иаков, Обещаното дете?

— Да, аз съм — отвърна той горчиво.

Рия извика на останалите.

— Не го наранявайте. Знаем какво ще ни струва.

Влад събра сила и се отблъсна от пода с треперещи ръце. Надигна се някак, след което се подхлъзна и падна по очи в собствената си кръв. Изстена и изпълзя с мъка от лепкавата локва под рамката.

— Какво ще струва? — попита Рудолфо.

Момичето не отговори.

— Как изглежда? — продължи тя. — Обещаното дете? Розово ли е? Сияе ли от живот и здраве? Със сините очи на майка си и тъмните коси на баща си ли е? Смее ли се? Или е сиво и сбръчкано, и се мята като риба на сухо, борейки се за живота си?

Влад Ли Там чу изръмжаването на Рудолфо.

— Какво знаеш за сина ми, блатно момиче?

Тя се засмя и за неговите уши смехът й бе като музика.

— Идваш да търсиш спасение, но няма да го откриеш по пътя, който си избрал.

Рудолфо престана да й обръща внимание и повтори:

— Можеш ли да станеш?

Влад Ли Там събра сили и се надигна отново, успявайки да приседне. Момичето беше странно извито, защото Рудолфо я държеше отзад, а робата й бе отворена. Стражите стояха с ръце на ножовете си и местеха очи между Влад, Рия и затворените врати, зад които кипеше схватка.

Там напъна да се изправи, но краката му не издържаха и той отново се срина с треперещо тяло.

Вратите се отвориха с трясък и на наблюдателния балкон връхлетя ураган от насилие.

Усети как някой го хваща и прошепва в ухото му:

— Аз ще те нося, татко!

Беше вдигнат и прегърнат като дете от силни, сигурни ръце и внезапно заплака. Спазмите от мъка и облекчение разтърсваха тялото му, докато се държеше за врата на син, когото вече не разпознаваше. Преди да попадне на това място, различаваше децата си по гласа, миризмата, звука на стъпките им. Но сега надушваше само кръв, а ушите му кънтяха от предсмъртните поеми на падналите.

Едва осъзнаваше, че наоколо се води схватка. Рудолфо беше близо до него и държеше момичето за заложник, без да спира да цъка с език. След това започнаха да си пробиват път надолу по стълбите и коридора, който бе измерил така внимателно в началото на пленничеството си. Чуваше шепота и стърженето на остриетата, които се вихреха около него.

Синът му падна на два пъти и го изтърва, но успяваше да го прикрие със собственото си тяло. Накрая го метна на рамо като торба с портокали, за да може да пази по-добре равновесие, а и за да държи нож с лявата ръка.

Пробиха си път през приземния етаж и се изсипаха навън в топлата нощ. Железните кораби бълваха пара, а една от шхуните потъваше в пристанището. Вторият дървен съд пушеше, но още се държеше над водата. Група неомагьосани мъже се сражаваше близо до трапа му. Влад не виждаше флагмана, но чуваше рева на оръдието му.

По пътя към кея ги пресрещна вълна от невидима сила. Тези войници бяха успели да се приготвят. Влад усещаше мощта им, чуваше приглушените звуци на схватката, но не виждаше нищо. Стената удари сина, който го носеше, и ги събори на земята. Соленият пясък попадна в отворените му рани и той изпита изгаряща болка. Извика силно, въпреки че не искаше да го прави.

Невидими ботуши започнаха да ги ритат и той чу звук от счупени кости наблизо.

След това се разнесе вик, още от децата му се хвърлиха върху нападателя и го повалиха с остриетата си.

Вдигнаха го силни ръце и чу гласа на друг син.

— Аз ще те нося, татко!

Поеха напред и достигнаха подножието на стълбите. Над кейовете се вдигаше прах и пясък от омагьосаните бойци, които се сражаваха там.

Нов силен натиск и Влад Ли Там отново падна на земята. Този път даже Рудолфо и заложничката му бяха съборени. Влад не виждаше какво става, но чу стона на горянския крал. Наоколо ботуши и боси крака се бореха за стабилност, докато авангардът на Ли Там се сражаваше с войниците на култа.

— Ставай, старче! — прошепна задъхано Рудолфо. — Не мога да те нося и едновременно да държа тази дива котка.

Влад застана на колене и лакти и опита да се изправи. Някой друг го вдигна. Видя неомагьосаните ръце. Ариергардът — въоръжен с каквото има — ги бе настигнал. Следваха ги децата с бели роби и кървави петна от пресните белези, които бяха получили.

До ушите му достигна тихо подсвирване. Рудолфо отвърна на сигнала. Влад усети полъха отляво и разпозна тропането на тичащ съгледвач.

Затвори очи за момент, връхлетян от страха, който го разкъсваше. Не страх за него, а за семейството му. Толкова много бяха умрели, а мисълта, че в момента загиваха още, разрушаваше и малкото, което бе останало от него.

Не видя изстрела от флагмана, но чу грохота. След това силното свистене и светът избухна сред светлина и жега, която го събори на земята. Зърна, че оръдейният залп е попаднал в ариергарда и е помел една трета от него. Децата се бяха присвили уплашено.

— Спрете! — избумтя подсилен от магия познат глас. Беше внукът му, Мал Ли Там. — Ще избия децата, макар да предпочитам да не го правя. Освободете жената.

Рудолфо се поколеба.

— Направи го. — Гласът на Влад бе по-умолителен, отколкото му се искаше. — Няма да рискувам семейството си допълнително.

Момичето падна напред и се надигна, загръщайки робата си. Обърна се към Влад с усмивка.

Мал Ли Там се провикна отново.

— Рудолфо, накарай пирата си да освободи входа на залива. Рия, доведи Влад до флагмана. Явно плановете ни трябва да се променят.

Влад я погледна и се изненада от спокойния си тон.

— Ако дойда, ще оставите ли другите на мира?

Тя кимна.

— Да, Влад. Ти спечели изкупление за греховете на фамилията си. — Усмивката й стана по-широка и очите й засияха от любов. — Ще ти дам знака и ще те оставя да почиваш, с изтекла кръв и излекувано родство.

Тя протегна ръка. Влад знаеше, че приемането й е най-важното нещо.

— Дори ще те нося, ако се наложи.

— Сам ще ходя. — „Ще изкова от болката си армия.“

Надигна се на нестабилните си крака и потрепери от усилието. След това се насили да направи стъпка, след нея втора. Семейството му го гледаше. Рия вървеше до него и когато стигнаха до трапа, го изчака да мине пръв. После го последва.

Мал Ли Там седеше на кърмата. Влад се насочи към него.

— Мал, ще спазиш ли думата си? Ще пощадиш ли другите в замяна на моето идване?

Мъжът кимна.

— Да, дядо.

— Заведи ме до перилата, за да се обърна към тях за последно.

Мал Ли Там присви вежди.

— Побързай. Потегляме.

„Ще изкова от болката си армия.“

Влад прие протегната ръка и тръгна с младия мъж към носа. Обърна се към синовете, дъщерите и внуците, и откри Рае Ли Там.

— Ти ще бъдеш глава на семейството!

След това събра цялата си останала сила, обви ръце около първия си внук и се хвърли през перилата. Усети силното издумтяване, когато противникът му се удари в кея, и двамата пльоснаха в топлата вода. Солта в раните му го караше да изпищи, но не смееше да изпусне въздуха и продължаваше да стиска внука си. Ръцете му се плъзнаха по съпротивляващото се тяло, търсеха гърлото. Изви се към гърба на младия мъж, обгърна го с крака и продължи да го души, докато потъваха.

Остави морето да гори одраната му кожа и това подхрани болката му. От нея изкова армия и я впрегна в унищожаването на един-единствен човек.

И внезапно Влад Ли Там не беше сам във водата. Обгърна го блестяща синьо-зелена светлина и ушите му се изпълниха с песен. Могъществото и красотата й го поразиха. Въпреки че продължаваше да стиска гърлото на внука си, изпитваше порив да плаче и да крещи. Внезапно светлината изчезна и някакви ръце започнаха да го дърпат към повърхността. Ръце, които не виждаше.

Той се изви и продължи да стиска Мал с една ръка, докато с другата затършува из дрехите му. Мал Ли Там риташе и се съпротивляваше с неочакван прилив на енергия.

„Трябва да е тук.“

Пръстите му напипаха томчето в скрития джоб, а невидимите ръце се върнаха отново. Той се отърси от тях за пореден път и изпусна въздуха си, за да потъне надолу. Успя да извади книгата, но невидимите ръце го докопаха пак и го задърпаха към повърхността.

Мал Ли Там продължи да се мята и да потъва, постепенно изчезвайки от поглед.

— Татко, спри да се съпротивляваш! — прошепна Рае Ли Там, когато изплуваха. Усещаше тъгата в гласа й, но не я разбираше. И защо се беше омагьосала?

— Добре — каза той. Рия беше поела контрол над флагмана и корабът се носеше към устието на залива. Пет от неговите кораби и двете шхуни се полюшваха апатично, докато продължаваха да горят и да потъват. Семейството му чакаше на кея останалите приближаващи съдове.

Влад Ли Там притисна тънката книжка на баща си към гърдите си и се остави в здравите ръце на Рае.