Кен Сколс
Песнопение (67)

Рудолфо

Рудолфо последва горянските съгледвачи в стаята и затвори тихо вратата. Ключалката беше проста и лесна за отключване, а съобщенията, които Рае Ли Там предаваше по тръбите, бяха верни. Стражите минаваха покрай вратата на всеки две-три минути. Съгледвачите вече бяха проверили помещението, но той настоя да го доведат, за да се увери лично. Щом влязоха, започна да оглежда инвентара.

Оръжейната беше малка и съхраняваше най-различни лъкове, остриета и щитове. Армията определено не беше организирана. Имаше оръжия от най-различни краища на Познатите земи, почистени и готови за употреба. Достатъчно, за да опазят упоените затворници, ако подозренията на Рае бяха верни. Но погледът му беше привлечен от нещо друго, докато обикаляше из помещението.

Малките сребристи стъкленици на етажерката до вратата. Плъзна се и взе една от стъклениците, махна запушалката, за да помирише съдържанието. Силната кисела миризма насълзи очите и запари на носа му. Това бяха кръвните магии. Нямаше какво друго да е. Протегна ръка зад себе си и почука с палец и показалец три пъти.

Пръстите на съгледвача докоснаха китката му. „Да, генерале?“

„И двамата си заслужихте имения в Глимърглам. Сега само оцелейте, за да можете да си ги получите.“

„Да, генерале.“

Той се замисли за момент и предаде заповедите си на очакващата ръка. „Занесете стъклениците на Рае Ли Там. Кажете й какви са и какво причиняват.“ Тя беше алхимик и щеше да разбере, подбирайки минимален брой кандидати. Тези, които ги погълнеха, щяха да платят с живота си за силата и потайността, която получаваха. Рудолфо продължи със заповедите: „Убийте стражата, вземете ключовете и ги освободете. Въоръжете ги, колкото успеете, и чакайте тихо. Първият приоритет са децата; вторият — лорд Там. Изчакайте сигнала ми или потеглянето на корабите, което се случи първо.“

„Разбрано, генерале.“

Рудолфо се замисли за момент и подбра следващите си думи много внимателно. „Трябва да опазите Рае Ли Там на всяка цена!“

Първият съгледвач показа, че е разбрал, и Рудолфо повика другия, като хвана протегнатата му ръка. „Намери децата. Предай местоположението им по тръбите. Аз ще открия Там и ще сторя същото.“

Рудолфо им даде време да се отдалечат и изчака преминаването на стражата. След това се измъкна от оръжейната и я заключи. Време беше да започне. Надяваше се, че снощният набързо нахвърлян план ще издържи. Флагманът се готвеше за заминаване и не можеха да чакат повече. Възнамеряваше да се промъкне в кухнята и да натика подгизналите парцали в главната пещ. Ако Чарлс беше прав, това щеше да предаде неестествен цвят на пушека и Рейф Мерикю щеше да научи, че е време да обезвреди корабите и да завземе пристана.

Рудолфо пропълзя по коридора и се спря на следващото място, където можеше да провери тръбата. При липса на нова информация Рае Ли Там повтаряше старата. Той я прекъсна с леко почукване на ноктите, надявайки се, че ще го чуе покрай писъците и течащата кръв. „Моят човек ви носи нещо. Изпълнявайте инструкциите му.“

След като получи потвърждение, Рудолфо се вмъкна в друг сенчест коридор и приближи кухнята. Беше наизустил приблизителната карта и я дообогатяваше с наученото от съгледвачите и от тръбата. Заслуша се пред вратата и направи почивка, за да се съсредоточи.

Съгледваческите магии вече оказваха влияние. Болката пулсираше зад очите му, а стомахът го присвиваше. Щеше да става по-зле, така че трябваше да отхвърли максимално много задачи, докато разсъждаваше трезво и не изпитваше чак такъв дискомфорт. Горянските съгледвачи можеха да стоят под влиянието на прахчетата с дни, даже със седмици, когато беше абсолютно наложително. Но неговото тяло плащаше скъпо всеки път, когато ги използваше, макар и рядко през годините.

Не чу нищо зад вратата и я отвори. Кухнята бе смътно осветена от отворената пещ и слабия огън. Приближи се бързо до нея и извади парцалите от джоба си. Взе един железен ръжен, за да разръчка въглените, и метна кълбото вътре. След това затвори вратата и тръгна по коридора.

Промъкна се внимателно на втория етаж и спря пред поста, който охраняваше подстъпите към третия. Съгледвачите му бяха докладвали, че на това място има поне двама души и още не бяха прониквали отвъд него — той щеше да е първият. Изчака десетина минути, но не видя как може да го стори, без да прибегне до насилие. А въпреки магиите двама към един не беше в негова полза. Нито пък искаше да губи елемента на изненадата, преди да е крайно наложително.

Рудолфо се отдалечи по коридора и откри врата, водеща към апартамент за гости. Не можеше да си представи кой би искал да присъства на мрачните ритуали, но се справи с ключалката и се вмъкна в разточително украсената стая.

Напъна се да си спомни тази част на сградата. По фасадата имаше балкони и ако разстоянието позволяваше, щеше да успее да се покатери на третия етаж. Рудолфо тръгна по дебелия килим и отвори вратата към спалнята. Тясната стъклена врата на отсрещната стена му предоставяше гледка към пристанището. Някъде там, под прикритието на облаците, хората на Рейф Мерикю завземаха корабите и обезвреждаха шхуните.

Рудолфо отвори вратата и усети топлия нощен бриз. Пристъпи навън, затвори зад себе си и погледна нагоре. Балконите бяха шахматно разположени по различните етажи и нямаше да посмее да се катери без подсилените сетива и увеличената сила от прахчетата. Само трябваше да сподави проклетото главоболие.

Качи се на парапета и подпря ръка на стената. Запази равновесие и прецени разстоянието до горния балкон, като се стараеш да не гледа надолу. Представи си, че стената е някой стар бор от детството му, и заложи на увеличените от магията сила и ловкост. Ръцете и краката му търсеха опора, а по челото му течеше пот, докато бавно си проправяше път нагоре.

Когато успя да се изтегли на балкона, беше останал без дъх, но си го пое внимателно през носа. Притаи се в ъгъла и зачака клиновете в главата му да спрат да се въртят.

Чу гласове и наклони глава. Вратата на горния балкон беше открехната и оттам в нощта се разнасяше приглушен разговор на фона на шумоленето на завесите, които се вееха като флагове.

Смяташе да огледа третия етаж и да потърси по-добър път покрай стражите, но любопитството му надделя. Нямаше съмнение, че ставащото тук бе свързано с унищожението на Уиндвир и атаката на пиршеството за първородния му син. Кръвните магии се бяха завърнали в Познатите земи след падането на ордена и унищожаването на една от най-могъщите фамилии едва ли бе съвпадение. Тази сграда бе направена за кръвопускане — от наблюдателния балкон над стаята за мъчения, до системата от тръби, отвеждаща кръвта към дестилаторната, която бе заровена някъде в дълбините на подземието.

Рудолфо беше чел такива истории като дете. Знаеше за басейните и достъпа на тъмни духове от Долните земи, където кръвта и страданието можеха да откупят услуги и могъщество. Собственият му площад на мъчителите, затворен от осем месеца, имаше устройство, подобно на древните кървави храмове. Но горяните бяха запазили мъченията само като форма на изкупление и не използваха кръвта, която се проливаше в търсенето му.

Този култ беше заплаха за Познатите земи и трябваше да бъде спрян. Това означаваше, че трябва да научи колкото се може повече за него, докато освобождаваше семейство Там. Дори значеше, че трябва да освободи Влад, ако още бе жив и принуждаван да гледа как фамилията му загива под солените ножове. Той се изправи и тръгна безшумно към отсрещния парапет. Думите станаха малко по-ясни, но още не се разбираха. Мъж и жена разговаряха тихо.

Покатери се на парапета и потърси къде да се хване. Беше твърд стар за това, не се бе катерил от младини. Височините вече не бяха някогашният му приятел.

Въпреки това се насили да продължи нагоре и се озова в ъгъла на балкона.

Двамата говореха като любовници. Познаваше се по тона им и Рудолфо предполагаше, че лежат прегърнати след акта, оплетени в завивките и един в друг. Сега вече чуваше ясно думите им.

— В делтата нещата се развиват по-бързо от планираното — каза мъжът. — Ерлунд се разбърза да приключи с въпроса. Нашият човек съобщава, че последният син ще е в Уиндвир по-рано. Трябва да приключим тук и да продължим.

— Тогава ще се погрижа за Влад, преди да тръгна — отвърна жената. В гласа й имаше тъга, която граничеше с любов. — Мисля, че нашият гост е съвсем готов. А и не са ни обещавали повече от четирийсет години.

— Достатъчно е. — Рудолфо чу скърцането на леглото и тихите стъпки. — Ще нагледам децата. Скоро трябва да почнем да ги товарим.

Рудолфо пропълзя до вратата и надникна в помещението. Виждаше голата жена в леглото на светлината на единствената свещ. Беше на около двайсет, с дълги крайници и кафява коса, която се спускаше над гърдите й. Тя се протегна и Рудолфо се наслади на извивките й. Строен червенокос мъж се показваше и изчезваше, докато събираше разпилените си дрехи.

— Значи ще отида при Влад — каза жената и се надигна. — Искаш ли да говориш с него, преди да приключа?

Младият мъж се засмя.

— Не виждам каква е ползата. Дотогава ще е страдал достатъчно.

— Въпреки всичко сторено той е твой дядо.

— Той беше андрофрансинска курва! — Рудолфо долови горчивината в гласа му и се размърда, за да открие по-добра гледка. Мъжът му изглеждаше познат, но не се сещаше откъде. Изсечените черти и червената коса показваха, че е от рода на Там.

Момичето също му изглеждаше познато. Тя се обърна към мъжа и Рудолфо видя любовта, изписана на лицето й.

— Мал, дори уимците послужиха на дома И’Зир в крайна сметка. Всички служат, без значение дали знаят. Сигурен ли си, че не искаш да говориш с него, преди да приключа?

Той я погледна с кораво изражение.

— Сигурен съм, Рия! Не ме питай повече. Няма да говоря с никого. Те не са моето семейство. — Мъжът се замисли за миг. — Но не е нужно да страдат повече от необходимото.

Облече се и обу сандалите си до вратата. Момичето, Рия, се изправи и Рудолфо беше поразен от дивата й животинска красота.

— Щом съберем всичко необходимо, ще ги довършим милостиво. — Тя се приближи до Мал и го прегърна, преди да го целуне. — Безопасно пътуване, любими! И се върни скоро при мен!

Той отвърна на целувката.

— Ще се върна, когато мога. Преди не сме плавали в онези води. Бъди внимателна. Вече сме близо.

— Внимателна или не — прошепна тя във врата му, — Пурпурната императрица ще издигне трона си и ще оправи всичко с милостта си.

Двамата се пуснаха и мъжът излезе. Момичето се разкърши грациозно, тананикайки си непозната песен. Доближи се до тоалетката и се огледа в огледалото, преди да приседне и да натопи пръсти в различните отворени стъкленици.

Рудолфо продължаваше да я наблюдава. Знаеше, че трябва да излезе от стаята и да продължи, но жената го държеше като заложник. Пръстите й се движеха по кожата и той я загледа запленено как нанася разноцветни линии по лицето, врата и ръцете си — оттенъци на сиво, тъмнозелено и кафяво.

Осъзна, че е блатна. Но линиите бяха по-прецизни, а цветовете се смесваха съзнателно. Тя се размърда и Рудолфо видя в огледалото розовия белег над сърцето й. Беше малко встрани и докосваше лявата й гърда.

— Скъпи Влад! — промълви тя на огледалото, докато мажеше устните си с боя с цвят на разляна кръв. — Тази нощ родството ти е най-сетне излекувано и скоро то ще спаси всички ни.

Рудолфо я изчака да наметне тънка роба на голо и да тръгне към вратата. Щом жената излезе, той преброи до пет и я последва.

Побърза да я настигне по коридора, като се надяваше, че сенките ще го скрият. Протегна ръка към кръвната тръба и усети топлите импулси на съобщенията по нея. Останалите бяха готови, съобщаваше Рае Ли Там, а противникът им още не подозираше. Децата бяха намерени и семейство Ли Там чакаше в готовност, въоръжено с всичко възможно. Рудолфо почука внимателно с нокът няколко пъти и им нареди да изпълняват заповедите.

Стигнаха до широко стълбище, привършващо пред двойна врата. Писъците се усилиха. Момичето подсвирна и портите се отвориха. Рудолфо побърза да се мушне на наблюдателната платформа заедно с нея.

Гледката почти го остави без дъх, въпреки че бе прекарал часове, пиейки вино и гледайки как мъчителите му вършат изкупителното си дело.

Рудолфо потисна ръмженето си и разхлаби съгледваческите ножове в каниите.