Кен Сколс
Песнопение (64)

Уинтърс

Уинтърс крачеше по калните пътеки между шатрите и мислеше за разликата между кралиците и майките.

Горянският лагер кипеше от вълнение, защото вестта от дома се бе разнесла като летен пожар из сух храсталак. Птицата бе пристигнала по време на снощната вечеря, както вероятно се бе случило и в другите лагери. Носеше бялата нишка на родството и призоваваше бившите съюзници на Уиндвир на съвет. Уинтърс вече си бе събрала багажа, макар да не бе сигурна за мястото си при това ново развитие.

По време на предишната война не бе срещала Петронус, а след това той изчезна безследно. Освен това блатните нямаха съюз с Уиндвир и атакуваха постоянно протекторатите му, преди бащата на Уинтърс да се сблъска с бащата на Рудолфо. Това определено беше въпрос на държавите от Познатите земи и тя знаеше, че на нея никой няма да й прати птица.

Но видя загриженото изражение на Джин Ли Там, а от подробните уроци на Терциус знаеше, че Съвет на родство се свиква крайно рядко. Разбира се, допреди сънищата й да я насочат към съюз с горяните, блатните не поддържаха родство с никого. А сега единственият й приятел бяха Деветте гори. Мисълта да присъства на събиране, на което не е добре дошла, беше смущаваща, но домакинята й настояваше, че родството с горяните е достатъчен повод. Чувстваше, че мястото й е сред народа и че беше нередно да ги изоставя дори по такава причина. И без това се чувстваше неспокойна да е толкова далеч на юг, макар птиците и пратениците, които получаваше постоянно, да я уверяваха, че всичко е наред.

— Ти си кралица — бе казала Джин Ли Там, уморена след вчерашното сражение. — Трябва да вземаш трудни решения. Често те няма да са между добро и лошо, а между добро и по-добро.

Все още чуваше тези думи, докато се разхождаше из лагера на следващата сутрин. Беше се отказала от доспехите и оръжията. Тук нямаше нужда от тях. Нямаше армия, която да вдъхновява, а и знаеше със сигурност, че не може да се изправи срещу омагьосаните противници като Джин Ли Там. Носеше прости бричове, вълнена риза и кожен жакет — обичайно облекло на блатен. Ходеше с ръце в джобовете, а от устата й излизаше пара в студения въздух. Грубоватите й ботуши бяха окаляни.

Горяните събираха шатрите си, което вероятно се случваше и в лагерите на южните армии. Щяха да оставят основните си сили тук, вплетени в патово положение, макар да не беше сигурна защо е нужно. Скитащата армия не смогваше да удържи фронта, а войските на Пилос и Тюрам не успяваха да продължат на север, макар че можеше да се случи всеки ден. Частите щяха да останат повече за показност, а не като реална сила. Чистата мощ на кръвните магии и волята на нападателите да се бият до смърт правеше ситуацията неудържима за всички замесени.

„Особено за мен.“ Нещо се бе случило с нейния народ — точно под носа й — и тя не знаеше какво да стори. Просто усещаше някаква належаща нужда да бъде до хората си, да им предложи помощ и да стане кралицата, която се предполагаше, че трябва да бъде.

— Лейди Уинтърс? — Гласът се извиси над шума, вдиган от войниците, които събаряха шатри и прибираха багажа.

Тя се обърна и видя един познат горянски съгледвач.

— Да?

— Нашата северна рота е на съвещание с лейди Там; довели са един от хората ви. — Лицето му беше безизразно, но в погледа му имаше потайност, от която потръпна. — Моли да дойдете. — Тонът му подсказваше, че не моли, а настоява.

Уинтърс тръгна след съгледвача към шатрата, в която прекарваше повечето си време. Общуването с жените и малкия Иаков беше единствената светлина в тези мрачни времена. Неб беше изчезнал от сънищата й и те бяха пълни само с кръв, остриета и розови белези на бледите гърди. Но малкият Иаков въпреки болестта си сияеше като пълната луна. Гледката на Джин Ли Там с него и после сред войниците беше странно противоположна — тих напев, включен в основната песен.

Двамата със съгледвача стигнаха до шатрата и той отмести платнището на входа. Вътре я очакваше мрачна компания, в центъра й седеше Шеймъс и трепереше. Бузите му бяха бели заради сълзите, а по лицето личаха синини и охлузвания. От дрехите му бяха останали окървавени парцали. Когато я видя, старецът извърна очи. Уинтърс притича и коленичи до него, хвана ръцете му.

— Шеймъс, какво ти се е случило?

Джин Ли Там седеше отстрани. Линей и речната жена бяха изчезнали, но около огнището се бе събрала малка група парцаливи и мръсни съгледвачи.

Шеймъс прехапа устната си.

— Дванайсетте не съществуват. Само аз останах.

Уинтърс издиша шумно и стомахът й се сви.

— Как е възможно? Тази сутрин получих писмо от теб, че се придвижвате към Родствен гроб, за да претърсите за белези.

Джин Ли Там се обади отзад, нежно, но твърдо.

— Капитане, кажете на кралица Уинтерия какво открихте.

— Писмото не може да е от него — заговори офицерът. — Попаднахме на един лагер и го измъкнахме от клетка. Загубих шестима бойци при освобождаването, но го разпознах от папския дворец и не можех да го оставя. Блатните земи са в хаос.

Уинтърс сбърчи вежди и усети как лицето й пламва.

— Шеймъс, ами армията? Нали ти я оставих… какво стана?

— Разбити са. Разпръснати и мъртви, всички, които не се предадоха и не приеха белега.

Тя примигна. Целите Познати земи се страхуваха от блатната армия. Войниците й не се предаваха, не и по своя воля. Как беше възможно? Внезапно осъзна думите му. Зададе въпроса, макар да знаеше отговора и това я смрази.

— Приели са белега ли?

Старецът изхлипа и отметна риза, за да покаже пресните прорези.

— О, кралице, провалих вас и паметта на баща ви.

Гледката на съкрушения, разплакан старец я смачка и тя усети как собствените й очи се насълзяват. Прехапа долната си устна, за да спре да трепери.

— Какво се случи, Шеймъс?

Той наведе глава и заговори с премерен тон.

— Разделихме армията, за да претърсим селата. Всеки от дванайсетте предвождаше една част. Аз тръгнах към Валкри да проверя тамошните селища. Открихме тайно планинско светилище. Гарик и хората му откриха друго, близо до Надеждата на Ейнсил. Започнахме да проверяваме хората за знака. — Шеймъс вдигна червените си очи. — Не всички го получават от нож. Някои го рисуват с боя. Особено тези, чиято позиция изисква тайно поклонничество.

Тя изпусна затаения дъх.

— Колко?

— Твърде много. Има предателство в самия съвет на дванайсетимата. Бяхме нападнати през нощта, отвън и отвътре. Няколко от членовете на съвета бяха пленени и получиха избор — да приемат знака или да умрат. Не знам кои бяха срещу нас, но птиците ни бяха прехващани, а съобщенията подменяни.

Уинтърс присви очи.

— Шеймъс, къде са другите?

Той отново наведе глава и не отговори. Калта и сълзите се стичаха по брадата му.

— Другите са отказали знака и са били екзекутирани — обясни капитанът на съгледвачите. В гласа му имаше горчивина, но не и осъждане.

„Губя народа си.“ Тежестта на истината я притисна и се забори със сълзите, които щяха да я посрамят. Обърна се към Джин Ли Там.

— Трябва да се върна. Не мога да дойда с вас в Уиндвир.

— Стори каквото чувстваш, че е най-добро — каза горянската кралица, но същевременно раздвижи ръце. „Обмисли избора си; може да помолиш за родство. Блатата вече са в други ръце и ще ти е нужна помощ, да си ги върнеш.“

Уинтърс кимна, но дълбоко в себе си се чудеше дали земите й изобщо може да се върнат.

— Ще помисля. — После се обърна към капитана. — Какво друго можете да ми кажете?

— Има един старец, който се е обявил за пророк. Проповядва някакво ново евангелие открито и хората го слушат. — Тя видя отвращението по лицето на офицера. — Говори за писания, предсказващи падането на Уиндвир — с точност до датата, — и твърди, че това възвестява пристигането на императрица.

Сети се за думите на Езра от пещерата с извора. „Пурпурната императрица. Ново евангелие.“ Побиха я тръпки от спомена. Блатните нямаха евангелия, само Книгата на сънуващите крале, която обещаваше дом и поправяне на неправдите, причинени им през дългото изгнание. Но старецът й бе казал, че има ново.

— Какви писания цитира?

Капитанът поклати глава.

— Не знам как се наричат. Старецът ги рецитира по памет, но не съм ги чувал преди. Като съдя по реакциите на народа ви, и те не са. — Той се намръщи и започна да повтаря по спомен. — И в края на дните ще се надигне вятър от кръв да прочисти и студени железни остриета да окастрят…

Думите му заглъхнаха, но Уинтърс се изненада кой успя да ги продължи.

— И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му… — изрече тихо Джин Ли Там.

„Да.“ В очите й имаше нещо, което обезпокои момичето. Уинтърс преглътна и пое въздух, за да довърши цитата.

— Така ще се издигне тронът на Пурпурната императрица.

В стаята настъпи мълчание. Уинтърс видя колко е пребледняла Джин Ли Там. Горянската кралица я гледаше загрижено. „Сигурно и аз съм бяла.“ Последните събития я бяха зашеметили. Този плевел бе поникнал някак в собствената й градина, право пред погледа й. Пред очите на Ханрик и може би на баща й. Вече си го представяше, макар това да я смайваше. Тайни срещи в пещери и горички. Проповеди на евангелието скришом. Белязване за тези, които можеха да го приемат, и боя за онези, които трябваше да крият вярата си. И през цялото време сбиране на тайна армия с кръвни магии, която да всее ужас и кръвопролитие в една зимна нощ и да премахне последните андрофрансини от Новия свят.

Хрумна й една мисъл, но я изостави за момент. Просто не можеше да е вярно. Въпреки това тя беше настойчива: Възможно ли бе култът сред народа й да има нещо общо с падането на Уиндвир?

— Ще дойда с вас! — промълви тихо Уинтърс. — Ще помоля Съвета на родството да изслуша молбата ми и да помогне на моя народ.

Джин Ли Там кимна.

— Благоразумно решение. — Ръцете й се задвижиха. „Знам тези думи от сънищата, а старецът Езра ми ги повтори, когато се срещнахме. Каза и още. Остани след срещата и ще ги обсъдим.“

— Добре, милейди — кимна момичето.

Старецът се размърда и тя насочи вниманието си към него.

— Шеймъс, ти ще ме придружиш и ще ми разкажеш за преживяното.

Той не отговори и Уинтърс сложи длан на рамото му. Усети го как потръпва от докосването й.

— Погледни ме!

Старецът поклати глава.

— Не мога да го понеса, кралице!

Тя коленичи и бавно повдигна лицето му с длани. Наведе се и целуна мръсното му чело.

— Шеймъс, понякога няма добри пътища и трябва да се примирим с този, който изберем. Понякога друг избира вместо нас, но ни оставя да се заблуждаваме.

Хлипането му се засили и тя го прегърна, сложи лицето му на гърдите си като да беше наранено дете. „Може би всички сме наранени деца“, помисли си.

— Този белег е само на тялото ти, не на душата. Имам нужда от теб за това, което предстои — така че съм благодарна за избора, който си направил.

Нямаше нужда да се оглежда за реакции из помещението. Тишината, която бе настъпила, говореше повече от цялата Книга на сънуващите крале.

Чувстваше, че всички я гледат, но не я беше грижа. Продължи да държи плачещия старец и да шепне утешителни думи в ухото му. Той се притискаше към нея сякаш бе майка му и молеше за прошка, докато ридаеше виновно в пазвата й.

Умът й се насочи към думите, които щеше да изрече пред управниците на Познатите земи, за да проси помощ за народа си. Преценяваше въпроси и стратегии за най-новия завой на уимския лабиринт. Категоризираше всичко по приоритет и не спираше да шепне успокоително на мъжа в прегръдките си.

Усети необяснимо спокойствие и вече не изпитваше потребност да плаче. Цялото й внимание бе заето с утешаването на Шеймъс, а собствената й мъка чакаше кротко за по-късен момент в уединение.

Може би в крайна сметка майките и кралиците не бяха толкова различни.