Кен Сколс
Песнопение (61)

Неб

Колкото по̀ на изток отиваха, толкова по-топли ставаха дните и нощите. Неб се опитваше да набелязва ориентири, но откри, че този нов начин на транспортиране не е удобен за запомняне на пътя.

Не беше уверен, че му се полага да знае обратния път — въпреки предполагаемото позволение да премине моста Д’Анжит.

Когато се върна в съзнание първата нощ, видя, че звездите са обсипали небето, а синьо-зелената луна, издута и надвиснала, се готвеше да потъне зад лилавеещия хоризонт. Настояванията му да бъде пуснат не получиха отговор и той започна да се дърпа и извива, изненадан, че това изобщо не пречеше на тичането на мехослугата. Съпротивата му бе посрещната от силно стискане, което го накара да застине неподвижно на люшкащите се метални рамене.

Накрая успя да се намести, така че да не го убива много твърдата стомана.

Когато не дремеше, оставяше съзнанието си да задава безкрайно многото въпроси, които плуваха пред вътрешния му взор. Толкова много неща се бяха случили за кратко време, че още ги осмисляше. Единствените думи, които изкопчи от мехослугата, бяха когато попита за Ренард и Исаак през първия ден.

— Функционират — отвърна металния човек. — Щетите са леки, но достатъчни, за да предотвратят непозволено пътуване.

Тогава му хрумна една мисъл.

— Не можеше ли аз да ги упълномощя?

Неб усети топлата пара, извираща от радиатора под него. Духалата изсвистяха и гласът на мехослугата прозвуча дрезгаво:

— Упълномощаването може да стане само с подпис и печат от Свещения взор или от папски наместник, под свещена клетва от негово светейшество Интроспект Трети.

Останалите му въпроси останаха без отговор, докато се носеха бързо през скалистия терен. Въпреки това си ги повтаряше и използваше всякакви франсински методи, за да ги разгадае.

По някакъв начин на него му бе позволено да бъде тук, за разлика от останалите. Ренард обикаляше цял живот из пустошта, а металният човек бе нарекъл Исаак „братовчеде“ — странно, че за тях нямаше позволение. Очевидно бездната маркираше някаква граница за машината, която преследваха от дни — или може би седмици, — преди внезапно да спре и да тегли черта в пръстта.

Мехослугата и Ренард бяха вметнали същото твърдение, изказано от Уинтърс преди година, когато го обяви за Водача. Беше стъписан, че андрофрансинското творение признаваше пророчествата на блатния мистицизъм, макар вече да чувстваше по-силно притегляне към титлата. Въпреки липсата на сънища, надеждата и обещанието за дом се извиваха и потрепваха като спяща змия. Нещо в тази опустошена земя го привличаше.

„И къде изчезнаха сънищата ми?“ Отново усети болка. Не. Сънищата бяха просто средство. Истинският въпрос, който плуваше съвсем близо до повърхността, предизвикваше болката в стомаха му.

Къде изчезна Уинтърс?

За последно я сънува в онази нощ, под върха, когато щеше да се провъзгласи за нещо, за което не се чувстваше готова. Беше видял въпросите и страховете й в съня и беше сигурен, че и тя е видяла неговите, заради начина, по който се докосваха. Сънищата бяха толкова реалистични. Усещаше аромата й с дни след само няколко мига, споделени насред нощта. Липсваше му утехата, която му носеха, и отново си задаваше въпроса: Защо не можеше да сънува на това място?

По залез-слънце на четвъртия ден мехослугата спря и го пусна да стъпи на крака. Намираха се сред една скална кухина. Точно в центъра на гранита имаше кръгла метална врата с множество ключалки на Руфело. Беше стара, но камъкът бе по-износен, отколкото древния метал. Наоколо острите стъклени планини се извиваха като назъбени вълни, окъпани в червеникавата светлина на залязващото слънце.

Познатата гледка го порази, докато се озърташе и протягаше. „Бил съм тук преди!“ Разбира се, това не беше възможно. Но дори сухата миризма на стрити кости откликваше на някакъв дълбок спомен.

— Къде сме? — попита накрая Неб.

Металният човек не му обърна внимание. Вместо това, се просна по корем и долепи ухо към земята. Следващото му действие предизвика още по-голяма изненада у младежа.

Мехослугата въздъхна с нещо като задоволство.

— Ето го! — прошепна той и Неб усети как целият настръхва. — Заслушай се, Небиос.

Младежът се огледа отново и наведе лице към земята. Чуваше тихата песен. Направи крачка напред. Звукът беше ефирен и осъзна, че не го чува съвсем с ушите си, а по-скоро го усеща. Минималното вибриране на нотите. Това го привлече още по-напред и той клекна.

Звукът беше тъжен и се носеше от стоманената вратичка.

— Какво е това? Защо мястото ми е познато?

Очите на металния човек се отвориха с трептене.

— Това е източникът на съня.

Сънят. Спомни си. Когато бе видял баща си насън, наоколо имаше метални хора с раса, които копаеха. Това бе същото място. Бяха го открили.

— Източникът на съня е песен?

— Сънят е кодиран в нея. Тя е проводник. Слушай.

Неб се приведе и допря ухо до хладния метал. Чуваше песента все така отдалече, но различаваше всяка нота. Разпозна я и я свърза със свирене на арфа — само че тогава беше твърде бърза и имаше огън и пушек…

— Сънят на Уинтърс. Позната ми е от нейния сън. — И не само това: бе виждал това място и в друг сън. Последваха още мъгляви образи на копаещи мехослуги, облечени в раса.

От радиатора на металния човек блъвна пара.

— Това е „Песнопение за падналата луна“ в си минор от последния цар Фредерико, преди епохата на кралете магове.

— Разрешено ли ми е да знам това? — Неб предполагаше, че е така, иначе мехослугата нямаше да говори толкова свободно.

— Подранил си, но ти е позволено, Водачо Небиос. Открихме източника, докато изграждахме Санкторум лукс. Разшифровахме ключалките и проучихме артефакта. Беше запечатан до твоето идване под свещена клетва от папски наместник Хебда. Запомни добре това място. Сънят те очаква тук. В уреченото време ще го отнесеш на братовчеда ни и ще се включите в нашата работа. — Той направи пауза и очите му проблеснаха. — Песента настоява за отговор.

Умът на Неб закипя от мисли и той го укроти. Папски наместник? Баща му беше археолог техник; не беше чувал за никакви поръчения от Свещения взор. Но все пак виждаше баща си рядко. Човекът прекарваше живота си в пустошта и идваше да го посещава при редките си завръщания в Уиндвир между различните задачи. Възможно ли бе баща му да е изпълнявал някаква непозната роля? Определено изглеждаше така.

Последните думи на металния човек го стъписаха. „Песента настоява за отговор.“ Напрегна слух да долови мелодичните стихове. „Да. Така е — помисли си. — Но той откъде знае?“

Чу тракането и стърженето на метал, когато мехослугата се надигна.

— Луната изгрява. Време е за сънния ти цикъл, но сме съвсем близо. Готов ли си за тичане?

Неб кимна и се изправи. Песента го задържаше, настояваше да остане и да я слуша. Да преброди уимския лабиринт от ноти и да открие значението й. Тя го призоваваше и не искаше да го пусне. Неб откъсна вниманието си, потръпвайки от силата на натрапчивата музика. Огледа се и запомни околността, доколкото можеше. Металният човек направи няколко дълги крачки и хукна напред. Неб извади парче черен корен от торбичката си и го лапна.

След това затича, отдалечавайки се от заровената песен, която го зовеше. Горчивият сок на корена потече в устата му и въздухът забръмча. Отзад песнопението продължаваше. Младежът съсредоточи очи върху металния човек пред себе си.

В началото песента избледня и концентрацията му се върна. Но само за кратко.

Подпухналата луна запълни хоризонта и хвърли синьо-зеленото си сияние над Изпепелената пустош. Първите й лъчи се показаха над назъбената източна планина и Неб усети внезапно как песента се усилва. Изпълваше нощното небе, сякаш самата луна пееше. Старият свят се бе превърнал в амфитеатър, изпълнен с музика, а двамата с металния човек търчаха по сцената.

Тъгата на мелодията пълнеше очите му със сълзи. Сладостта й го караше да се смее на глас.

Черният корен започна да действа и краката му се изравниха с тези на металния му спътник. Неб осъзна, че не само той реагира по подобен начин на песента.

Мехослугата тичаше, като едновременно се смееше и плачеше, напълно погълнат от песнопението под бременната луна, която сякаш го усилваше.

Небиос бен Хебда изравни крачка с андрофрансинската машина и се отдаде на песента, чувствайки за пръв път прошепнатия призив на дома.