Кен Сколс
Песнопение (57)

Джин Ли Там

Топящият се сняг беше разкалял тревата и Джин Ли Там стъпваше внимателно, докато придържаше Иаков към гърдата си. Малкото одеялце покриваше голата й кожа, тя не чувстваше студ. Надяваше се, че същото важи и за сина й. Пък и нямаше да са навън за дълго. Шатрата беше затоплена, но внезапно закопня за хладен въздух и за малко раздвижване.

Всъщност беше нещо повече от копнеж.

Беше потребност. След оттеглянето на птичаря шатрата сякаш я задушаваше и беше наложително да излезе навън със сина си. Студен въздух и открито пространство, за да спре световъртежа.

Бяха пристигнали преди няколко часа и шатрите вече бяха опънати, а от огньовете се носеше миризма на горящо дърво и готвено месо. Съгледвачите патрулираха в широк периметър, а ротите на Скитащата армия продължаваха да се разполагат.

Скоро трябваше да остави детето на Линей и да започне преговорите с Пилос и Тюрам. Беше разменила птици с Мейров тази сутрин, но не знаеше името на генерала, който командваше войските на Тюрам. Първите сблъсъци бяха приключили зле за двете армии. Противниците бяха малцина, но се хвърляха без всякакъв страх и сечаха наред, докато не бяха повалени.

Железните им остриета режеха надълбоко, а кървавият вятър не спря, докато не загинаха и смаяните офицери от двете съседни държави не започнаха да броят загиналите.

Бяха пратили искане за подкрепления за нов щурм на север и ги очакваха да пристигнат до половин седмица.

Всичко това бе притеснително. Беше получила и вест от Едрик, чиято рота потегляше в пустошта, за да търси Неб и Исаак. Бяха загубили най-страшното оръжие на света.

Веднага след тази птица пристигна нова. Рудолфо щеше да отплава отвъд Рога, внезапно убеден от някакъв стар андрофрансин, че лекът за сина й може да се намери много по-лесно в така наречения Санкторум лукс, отколкото с наглед непосилната задача да се открие флотът на баща й.

Но последната птица, пристигнала сутринта, окончателно я смачка и накара стените на шатрата да започнат да я притискат, заради което и побягна на зимния въздух, стискайки бебето в прегръдките си. Кодираното съобщение на Рае Ли Там я бе открило — сестра й я информираше за всичко случило се през месеците в морето и молеше за помощ от Деветте гори, ако бе възможно. Джин Ли Там изпрати отговор, като обеща помощ, но без да уточнява какво и кога, и зададе главния въпрос: „Синът ми е болен от лекарствата за плодовитост, можеш ли да го излекуваш?“

Би трябвало да почувства облекчение. Но в онзи момент надеждата се промени. Не знаеше как да го опише. Чувството беше различно и глождещо. А страхът му беше постоянен спътник.

— Лейди Там?

Тихият глас я стресна и тя вдигна поглед. Пред нея стоеше млада жена с тъжни очи и скалъпени доспехи. Рошавата й кафява коса беше тикната под твърде голям шлем, а в калните си ръце държеше масивна сребърна брадва. Лицето й беше омазано с пепел и пръст. Придружаваха я двама горянски съгледвачи.

Джин Ли Там примигна. „Променила се е за краткото време“, помисли си.

— Уинтърс?

Момичето направи реверанс.

— Радвам се да ви видя.

Най-различни бяха очите й. В тях имаше нещо скрито, освен тъгата. Страх? Несигурност? Да. Всичко това, но и нещо по-дълбоко. Нещо познато и обезпокояващо.

„Предателство.“ Сред народа й бе покълнал смъртоносен и отровен плевел, който заплашваше всички.

Джин Ли Там кимна.

— И аз се радвам. Научи ли нещо ново?

Момичето поклати глава.

— Армията ми търси из блатата, преобръща всеки камък, за да откри източника на това неочаквано зло. А вие?

Джин също поклати глава.

— Нищо, което да не знаеш. Подкрепленията са тръгнали. Първите атаки са взели доста жертви, особено сред рейнджърите. Нападателите се бият без никакво чувство за самосъхранение, напират, докато не бъдат повалени.

Уинтърс въздъхна и гласът й стана съвсем тих.

— Заради кръвните магии. Още преди да ги вземат, знаят, че ще им отнемат живота.

Двете не се бяха сблъсквали лично с кръвно омагьосаните съгледвачи в действие, но бяха видели окървавените тела, които оставяха. Джин Ли Там усети болка от загубата, когато се замисли за нощта, в която Уинтърс бе принудена да вземе трона. А сега младата кралица тъкмо се връщаше от погребването на избитите андрофрансини в летния дворец и земите й бяха заплашени от нашествие. Още нова на трона, а изправена пред вътрешни и външни заплахи.

Иаков спря да суче и тя загърна ризата си, след което го вдигна нагоре, за да може нежно да го потупа.

— Не съм казала на Мейров, че ще бъдеш с мен. Мисля, че така е по-добре. Ще бъдеш под моя защита, като част от родството с горяните.

Уинтърс преглътна и кимна. Пристъпи от крак на крак и Джин видя нерешителността й. „Иска да попита нещо, но не знае как.“

Момичето се изчерви, докато очите й се стрелкаха настрани.

— Има ли?… — Тя се поколеба. — Има ли вести от Неб? — Срещна за момент погледа на Джин и бузите й поруменяха още повече. — Знам, че е изчезнал и Едрик го търси.

„Момчето, разбира се.“

Джин Ли Там опита да докара усмивка, но знаеше, че се проваля.

— Пратила съм цяла рота да го търси. Бил е съвсем добре, когато се е отделил от Едрик и се спуснал да преследва Исаак и другия мехослуга. — Не беше сигурна какво друго да каже. Времената не бяха добри за любов; почвата бе твърде горчива, за да може да покълне нежното й цвете. През седмиците, откакто Рудолфо бе тръгнал да търси лек за сина им — дълги периоди без вест от новия й съпруг, — Джин бе наясно какви остри зъби дъвчат младата жена. „Трябва да й кажа нещо утешително.“ — Сигурна съм, че ако можеше, Неб щеше да ти прати вест. Магиите на птиците явно не действат там. Стараем се да го открием с всички сили.

— Вече не го сънувам — промълви Уинтърс и извърна поглед. Гласът й беше почти шепот и бе пропит с дълбока тъга.

— Може би сънищата ти са повлияни от разстоянието — каза Джин, макар да се съмняваше, че това ще утеши момичето.

Уинтърс сви рамене и не отговори. Джин не беше сигурна какво може да добави. Не знаеше почти нищо за сънищата на блатната кралица, бе чувала само за военните проповеди и Книгата на сънуващите крале. Още по-малко разбираше от споделените сънища с момчето, макар да бе наясно, че двамата имат връзка още от Уиндвир. Беше чула за романа им още преди да научи истинската самоличност на момичето. През последните месеци собственото й внимание бе заето с подготвянето на имението, а и на душата си, за крехкия живот, който носеше в ръце. Трябваше да разбере какъв е бил животът й и в какво ще се превърне. Сякаш това не бе достатъчно, неприятностите около пиршеството по повод раждането на наследника и тежките мъки бяха свършили своето, за да насочат вниманието й в друга посока.

Все пак разбираше силата на сънищата. От онази нощ нейните бяха станали мрачни и пълни с насилие, и продължаваха все така. Дори и тази сутрин се бе събудила с живописен спомен: мрачна птица, която кълвеше очи на множество тела, които познаваше съвсем добре.

Осъзна, че момичето очаква някакъв отговор. „Какво да й кажа?“ Накрая откри нужните думи и в гласа й прозвуча повече сила и увереност, отколкото предполагаше.

— Ще го открием, Уинтърс! И ще го върнем невредим!

Момичето кимна.

— Благодаря, лейди Там.

Джин отвърна на поклона и погледна лицето на сина си. Бебето беше сгушено в дебелото вълнено одеяло, с което едно време родителите на Рудолфо обикаляли горските имения и представяли близнаците на бъдещите им поданици. Сега спеше, а дъхът му изкарваше мехурчета по устните.

Зърна интереса по лицето на Уинтърс и се завъртя, така че момичето да може да го огледа по-добре.

— Толкова е малък — каза блатната кралица.

— Да. Имаме още малко време преди преговорите, искаш ли да го подържиш?

Уинтърс пребледня и се раздвои между страха и насладата.

— Не мисля, че ще мога. Аз…

Джин цъкна с език.

— Разбира се, че можеш. Ела.

Тръгнаха към шатрата и влязоха вътре, оставяйки съгледвачите на входа.

Линей и речната жена стояха под фенера и сипваха нови дози от съгледваческите магии в малките торбички. Двете вдигнаха поглед за момент, но се върнаха към работата си. В ъгъла имаше малка печка, топлеща помещението, и ведро с вода за миене.

Джин махна към тесния нар до огъня.

— Сядай. И си измий ръцете. Сапунът е ей там.

Уинтърс подпря брадвата на близката маса. Джин я изгледа как се мие и се зачуди за миг как блатните отглеждат децата си в подобна мръсотия. За разлика от повечето жители на Познатите земи тя изобщо не вярваше, че блатните са все още под въздействието на смеещата се лудост, остатък от най-опустошителното заклинание на мрачния им господар. Те се водеха от друга лудост: малко по-приемлив мистицизъм.

Щом момичето се изми, Джин й подаде Иаков. Опита да не бърчи нос, но си отбеляза да накара Линей, да изпере одеялцето после.

Неудобството се излъчваше от цялата поза на Уинтърс.

— Толкова е малък! — повтори тя отново. Този път в очите й се появи светлина, а на устните й разцъфтя усмивка.

— Не си ли държала бебе?

Уинтърс поклати глава, без да отделя очи от лицето на Иаков.

— Виждала съм много, но отраснах сама. Другарувах предимно с книги и сънища. И с моя учител Терциус.

Джин не беше изненадана. Родена в огромно семейство, тя бе общувала с достатъчно деца, но можеше да разбере как момиче, отраснало в изолация, може да достигне плодовитостта си, без да вижда отблизо на какво е способно тялото й с малко помощ. Усмихна се и реши да я закачи.

— Може би трябва да изпратя още една рота, да намерят Небиос и да го довлекат тук. Така ще може да си направите собствено бебе.

За момент — макар и съвсем кратък — Уинтърс отново се превърна в момиче, изчервено и кикотещо се.

— Не съм сигурна, че ще знам как…

— Повярвай ми, кралице Уинтерия — продължи да се усмихва Джин Ли Там, — ще го разбереш съвсем бързо.

За кратък миг самата тя усети как тежестта на Новия свят се вдига от раменете й и двете с кралицата на блатните се разсмяха толкова силно, че накараха Линей и речната жена да се присъединят.

Щом смехът отзвуча, Джин остави бебето на дойката, препаса ножовете и провери бронята си. След това, все още зачервени от смеха, двете с Уинтърс наредиха да докарат конете им и тръгнаха в посоката, в която ги зовеше дългът.