Кен Сколс
Песнопение (56)

Неб

Дните на Неб се сливаха. Бяха пълни с миризма на изгорена пръст и камъни и със стабилния тропот на краката му в безспирното надбягване из пустошта. Нощите бяха по-кратки, защото опитваха да скъсят дистанцията и спяха по няколко часа, преди отново да хукнат. Теренът и пълнолунието сякаш бяха в тяхна полза, но Неб тайно се чудеше дали не е станал достатъчно добър в бягането по пресечена местност на тъмно, че да уталожи притесненията на Ренард. Нямаше съмнение, че жилавият пустинник е прекарал в бяг множество безлунни нощи.

Мускулите вече не го боляха. Времето ставаше все по-топло и Неб смъкваше дрехите си и оставяше слънцето да придаде бронзов загар на кожата му.

След пещерата на Руфело тичаха на юг, докато не видяха масивните солени пясъчни дюни, простиращи се до южното крайбрежие. След това завиха на изток и продължиха по следата на Исаак.

През деня тичаха мълчаливо, освен ако Ренард не покажеше някоя забележителност. Нощем спираха изтощени и ако имаше дърва за огън, ядяха каквото пустинникът уловеше. В противен случай разчитаха на оскъдните си запаси. Неб използваше времето за наблюдение и учене. Вече знаеше как да открива находища с горчива вода насред опустошенията и десетина начина, с които да я извлече и да пречисти лудостта и заразите от нея. Беше научил къде да намира корени и растения, които да притъпяват глада му, както и черния корен, в случай че се озовеше без помощта на могъщата земна магия.

Осъзнаваше, че сега се учи по друг начин. Едно време разчиташе предимно на книгите. Сега попиваше всичко само чрез наблюдение. Не беше сигурен, но пустошта събуждаше някаква вътрешна сила, с която не знаеше, че разполага. Умът му беше съсредоточен, ясен и спокоен. Тялото му бе като настроена лютня. Спеше дълбоко и без сънища, и се събуждаше по-отпочинал отвсякога.

„Това място ме променя и ми харесва в какво се превръщам.“ Усещаше истина в тези мисли. Все пак още пазеше Уинтърс в дълбините на сърцето си и тъгуваше за нея.

Тичаха и тичаха, докато на четвъртата нощ след пещерата на Руфело не стигнаха до бездна, която според Ренард разделяше континента. Нощта се бе спуснала и покриваше с мрак каньона, но Неб видя проблясък на водна площ и реши, че това може да е откритото, опасно море на юг. Мистериозните води, които първите заселници наричаха Призрачните вълни. Беше чувал за андрофрансински плавания отвъд Рога, но това бяха само слухове. Разумът диктуваше, че подобно нещо е възможно, но имаме много разкази за съдове, загубени сред тези води, и за призраците, които ги обитаваха.

Ренард зави на север и Неб го последва. Когато луната се издигна, двамата стигнаха до висок извит мост, който прекосяваше бездната. Синьо-зелената светлина се отразяваше в него.

Забавиха ход и спряха в подножието му.

— Казват, че един от Младите богове се пробудил, когато заклинанието на Ксум И’Зир разцепило земята отново. Той поставил този мост, за да помогне на малцината оцелели да избягат на запад. — Гласът на Ренард премина почти в ръмжене. — Преди андрофрансините да овладеят стената и да спрат достъпа за останалите.

Неб чуваше за пръв път горчивина в тона му. Забеляза го, но не каза нищо. Вместо това посочи моста.

— Колко пред нас са?

Ренард се усмихна.

— Часове. Може и по-малко. Доближихме ги.

Неб кимна и двамата отново затичаха. Прекосиха най-високата точка на моста и чуха шум от долната, източната страна. Спряха и Ренард свали трънливата си пушка, като излезе на няколко крачки пред младежа. Когато приближиха, видяха присвяткването на кехлибарените очи и чуха свистенето на духалата. До ушите им достигнаха дрезгавите метални гласове.

— Братовчеде, послушай ме и се върни заедно с другарите си — говореше първият. — Нямаш разрешение да пътуваш отвъд тази точка. Следва съобщение: Обявявам земите отвъд моста Д’Анжит за затворени под свещена клетва, подписано и подпечатано. Интроспект Трети. Свещен взор на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир. — Тонът беше спокоен и равнодушен.

Неб примигна в мрака и видя очертанията им в края на моста. Лунната светлина не бе достатъчна за подробности, но явно металният човек бе спрял да бяга. Той стоеше стабилно от другия край на бездната, изправен срещу Исаак, който още се намираше на моста.

Неб и Ренард приклекнаха. Нощният вятър се плъзна около младежа и космите по тила му настръхнаха.

Исаак отвърна със спокоен и премерен тон:

— Папа Интроспект вече не е на власт. Когато Уиндвир падна, орденът се върна под командването на Петронус, преди да бъде разпуснат окончателно преди седем месеца, две седмици и три дена.

— Това е невъзможно. Папа Петронус е мъртъв. Не мога да те пусна без изрична заповед от Интроспект или определения му наместник.

Неб не усети, че се изправя, докато Ренард не го хвана за ръката. Младежът се отърси, почувствал внезапна сигурност, и повиши глас.

— Петронус не е мъртъв; аз лично го провъзгласих сред руините на Уиндвир. Ти сам твърдеше, че му носиш съобщение. Всички богатства на ордена са прехвърлени на Деветте гори, включително мехослугите. — Той пристъпи напред, припомняйки си кратките месеци, в които командваше гробокопачите, и заговори заповедно: — Аз съм офицер от Деветте горски дома и библиотеката, която се възстановява там. — Още няколко стъпки напред. — Заповядвам ти да ни ескортираш незабавно до Санкторум лукс, за да каталогизираме съдържанието й за новата библиотека.

Не беше сигурен какво ще последва, но въпреки това остана изненадан. Мехослугата отвори и затвори очи, а от радиатора на гърба му блъвна пара.

След това се засмя.

Дълъг и силен, свистящ смях, който се понесе в каньона и огласи нощта с неестествения си метален звук.

— Небиос бен Хебда, подранил си! Не пожелавай дар, който после не можеш да върнеш.

„Дар, който не можеш да върнеш.“ Цитатът беше от Първото евангелие на П’Андро Уим и думите изплуваха в съзнанието му.

„И отмина нощта на Прочистването и П’Андро Уим заплака с най-близките си другари за това, що бяха сторили, и обърна взор към тях, и им каза: «Нашият дълг към светлината започва тази нощ, това е дар, който не може да се върне, и е единственият път, който ще следваме по тази земя.»“

Неб присви очи.

— Говориш за дълг към светлината, но ние не го избираме. Ние сме призвани от него. — Пристъпи още по-напред. — Исаак, добре ли си?

Исаак се завъртя и кимна.

— Добре съм, Небиос. Двигателната ми система и духалата обаче имат нужда от почистване.

Неб насочи вниманието си към другия мехослуга.

— Казваш, че съм подранил. Откъде знаеш това?

Металният човек примигна.

— Защото не сме готови, Небиос бен Хебда. Нито пък ти.

Неб се замисли. Внезапно усети, че мехурът му е издут, а краката му искат да побегнат от предстоящата конфронтация.

— Значи съм подранил, но не ми е забранено да премина?

Мехослугата изсвири и металното му тяло потръпна.

— Разрешено ти е.

Неб не беше сигурен откъде намери думите — може би от някой забравен сън, — но ги изговори. Високо и ясно.

— Мехослуга, щом ми е разрешено, нареждам ти да ме заведеш до Санкторум лукс.

Устата се отвори и затвори отново. Главата се завъртя бавно.

— Спътниците ти не са упълномощени.

Неб преглътна. Замисли се за водача отзад и Исаак, който стоеше пред него.

— Тогава те няма да дойдат с мен.

Металният човек кимна и се задвижи светкавично. Кракът му ритна нараненото коляно на Исаак и натисна, докато не се чу изпращяване. Исаак падна на земята, а металният човек скочи в тъмното покрай Неб.

— Не! — извика младежът и се обърна.

Чу шумотевицата, изпращяването на счупена кост и писъка на Ренард.

Преди да отвори уста, металните ръце го метнаха на ръбестите рамене. Усети дланта, която оказваше нежен, но здрав натиск на гърлото му.

— Не се съпротивлявай, водачо Небиос, аз ще те нося бързо и сигурно.

Ръката стисна по-силно и в ъгълчетата на очите му изплува светлина, замъглявайки нощта. Осъзнаваше смътно, че Исаак пълзи зад тях, а кракът му е огънат и безполезен. В по-дълбоките сенки на моста се чуваше болезненото пъшкане на Ренард.

Накрая чу тракането на машинарията, докато металния човек го мъкнеше нагоре по хълма, продължаващ след моста на Младия бог. Главата му беше притисната към металното рамо и той се зачуди що за сърца са дали андрофрансините на техните машини.

Последва ново стискане на металната ръка и Неб усети как потъва в безсъзнание на самотно и сиво място.