Кен Сколс
Песнопение (54)

Рае Ли Там

Рае Ли Там стоеше на носа и гледаше как изгряващото слънце багри в червено източния хоризонт. Някъде на север Разпръснатите острови бележеха южната граница на Познатите земи. Още по̀ на юг бяха островните архипелази, от които бяха побягнали, след като получи вест за вероятното бедствие с другата половина на флота.

Бяха минали няколко седмици, а още не можеше да разбере какво се е случило. Нямаше повече съобщения, а и нямаше причина да вярва, че ще получи.

„Как биха ни намерили вече?“ Сред морето дори шестте железни кораба бяха като пеперуди в гора. Преди човек можеше да ги проследи от остров на остров, макар пак да трябваше да налучква. Още тогава действаха внимателно.

Сега се налагаше да бъдат още по-предпазливи. Не спираха никъде, където можеха да бъдат забелязани. Бяха акостирали само веднъж, за да попълнят водните си запаси, когато намаляха застрашително. Избраха си безлюден остров през нощта и парните помпи засмукаха водата през капещите маркучи, които нямаха време да поправят. Попълваха запасите си с риба, но бяха минали на дажби, за да изкарат пътуването до новата дестинация.

Въпреки мерките на един от корабите пламна треска. Сега пъплеше най-отзад под карантина, а болестта поваляше членовете на семейството. Друг от корабите пък можеше да поддържа само една трета от скоростта си, а инженерите нямаха представа каква е причината.

Все пак, като се имаше предвид, колко неща могат да се объркат, Рае Ли Там беше доволна.

Тя посрещна новия ден, като затвори очи и се остави на ласката на хладния вятър, който дърпаше робата и разрошваше косата й.

Усети как ръцете на Барик я прегръщат и се отпусна назад с въздишка.

— Движим се с добро темпо — каза той. — Измисли ли какво ще правим, когато пристигнем?

Рае Ли Там се облегна на гърдите му и изви глава, така че да го вижда.

— Не знам. Сигурна съм, че татко беше наясно за какво е всичко това, но не е споделял стратегиите си с мен. — Тя погледна отново към морето и кървавото слънце, което се издигаше от него. — Но съм склонна да останем в морето, докато не разберем какво се е случило.

— Още ли смяташ, че баща ти е подмамен в капан?

Тя кимна.

— Какво друго? Загубихме шест кораба за седмица. А и тази бележка. Ако е фалшификат, е по-добър от моите. — По едно време тя беше най-добрият фалшификатор на фамилията.

От рулевата кабина се чу изсвирване и Рае вдигна глава. Лоцманът сочеше на юг и очите й доловиха дребната точица на светлината от изгряващото слънце.

Барик също се завъртя и я пусна. Тя отиде до перилата и се надвеси, присвивайки очи.

— Това е кораб — каза Барик.

Вече се виждаше ясно. Беше висок и ръбест. Видя парата, която излизаше от него, и стомахът й се сви.

— Един от нашите е. — Веждите й се сбърчиха. — Как е възможно?

Барик се напрегна.

— Ще вдигна трета тревога. И ще пратя птици до останалите кораби.

Рае кимна.

— Отивам в кабината.

Прекоси палубата бързо и изкачи тясната стълбичка. Вахтеният офицер, млада червенокоса жена, й подаде далекогледа, преди да е поискала. Рае го насочи към приближаващия съд.

„Не кой да е, а флагманът.“

Беше развял флагове за бедствие в осем цвята и се движеше по курс, който щеше да ги пресрещне до час. На палубата се виждаше движение, но от това разстояние не можеше да различи никого.

„Знаят къде сме.“ Но как? Птичите клетки бяха заключени, а тя вярваше на пазачите. Ала по някакъв начин бяха открити.

На носа на кораба блесна светлина и я заслепи. Рае измести далекогледа леко наляво. Проблясъците оформяха думи.

„Татко е пленен с измама и имаме ранени на борда. Нуждаем се от спешна помощ.“

Тя затаи дъх и огледа кораба отново, преди да се обърне към офицера.

— Донеси огледалото. Изпрати съобщение: „Спрете двигателите и пуснете котва“.

Изчака жената да предаде съобщението. Отговор не последва. Вместо това корабът започна да намалява скоростта. Междувременно в тихото утро зазвуча камбаната за трета тревога и палубата се изпълни с мъже и жени, бързащи към постовете си. Барик надвикваше глъчката и раздаваше лъкове заедно с оръжейника. Артилеристът им зареждаше единственото оръдие и го насочваше към забавящия кораб. Андрофрансините бяха внимателни по отношение на военните технологии, задържаха каквото можеха и налагаха строг контрол над останалото. Флагманът разполагаше с три от малките оръдия, но останалите кораби имаха само по едно. Сивите раса смятаха, че това е достатъчно, за да даде огромно предимство на Ли Там, в комбинация с парните двигатели и железните корпуси.

— Намали скоростта наполовина — нареди тя. — Съобщение до флота: „Поддържайте трета тревога“. — Усети, че се мръщи заради тежката топка в стомаха си. Огледа отново палубата на флагмана и забеляза шафранените роби на фамилията сред екипажа. Знаеше, че скоро ще й се наложи да вземе решение. Изчисленията бяха на нейна страна, но се колебаеше.

Това беше капан. Нямаше друг вариант.

„Ами ако не е?“

Подсвирна на Барик и той се присъедини към нея. Рае му подаде далекогледа.

— Наредих им да спрат двигателите. Подчиниха се. Твърдят, че татко е пленен с измама и имат ранени на борда.

Съпругът й ги огледа и й върна далекогледа.

— Нямам им доверие.

Тя кимна бавно.

— И аз. Какво предлагаш?

Като жрец воин, основната специалност на Барик бяха сухоземните битки, но той бе приличен моряк и имаше седем месеца да се запознае с възможностите на бащините й кораби.

— Нареди на „Вятър на зората“ и „Духът на Амал“ да се приближат. Останалите ще се подредим от всички страни на тези по-бавни кораби. — Очите му издаваха загриженост. — Да се движим в широк кръг с ниска скорост и да пратим лодка да разузнае.

Тя кимна. Предложението беше разумно. Даде заповедите и отново вдигна далекогледа. Флагманът беше спрял и котвените вериги бяха опънати, но имаше злокобно предчувствие. Уж загубеният кораб се беше появил и тя се замисли за съобщението.

„Татко е пленен с измама.“ От всички хора Влад Ли Там бе най-малко вероятно да бъде измамен, но както и да е. Принципно нямаше да приеме идеята, че е попаднал в нечия мрежа.

„Само че…“

Преглътна страха, който остави железен вкус в устата й. Бяха напуснали Познатите земи твърде бързо. Влад разпусна мрежата си, натовари семейството, с изключение на четирийсет и втората дъщеря, на железните кораби и тръгна да търси нещо. Не бяха приказвали откровено, но от известно време Рае подозираше, че семейството им е претърпяло провал в задачата си да налага внимателна и премерена промяна в Познатите земи. Иначе защо трябваше всички да се изнасят? Баща й можеше да изпрати корабите си да издирват този невидим противник, без да помъква цялото семейство.

Днешното съобщение ясно подкрепяше подозренията й, че баща й е примамен извън Познатите земи заедно с цялата си мрежа от деца и внуци по някаква тъмна причина. Нямаха връзка със света от месеци. Зачуди се дали това не е също част от по-широката стратегия. Може би отделянето на Ли Там от Познатите земи имаше повече от една цел. Фамилията оставаше без потенциални съюзници, изолирана и далеч от дома. А светът оставаше без ушите и очите на баща й, и още по-лошо, без стратегическото му влияние.

„В липсата на светлина стъпвай бавно и отмерено в чакащия мрак“ бе написал П’Андро Уим в Дванайсетото си евангелие.

Да. Щеше да действа бавно с отворени очи и уши.

Рае Ли Там се намръщи отново на спрелия кораб и подаде далекогледа на съпруга си. След това обърна очи към Познатите земи.

— Пазихме мълчание твърде дълго — промърмори под нос и нареди: — Изпратете птичаря в моята каюта.

Барик кимна и тя излезе от командната кабина. Имаше много работа. Първо, съобщение до сестра й и годеника й в Деветте гори. Второ, кодирано писмо до който и да командваше бащиния й флагман.

След това трябваше да вземе решение.

Погледна отново към закотвения кораб и се зачуди откъде ли се е появил след толкова време.