Кен Сколс
Песнопение (53)

Джин Ли Там

Джин Ли Там се бореше с прилошаването и се привеждаше ниско на седлото. Беше подценила сериозно влиянието на лекарствата върху чувството й за равновесие. Друсането на коня заплашваше да я накара да изхвърли лекия обяд, изяден преди час.

Някъде отзад Линей едва ли се чувстваше по-добре. Тя се возеше в карета заедно с Иаков, охранявана от най-способните съгледвачи на Рудолфо. Беше неин ред с бебето, но в последно време караше по-дълги смени, за да позволява на Джин да се среща с капитаните на Скитащата армия.

Въпреки неразположението й беше приятно да язди отново, да усеща вятъра в лицето си и здравото животно под себе си. Звуците и миризмите на армията изпълваха ушите и носа й, откакто се бяха събрали в подножието на хълмовете, бележещи границата на Деветте гори. Нощем спеше в каретата с Иаков и Линей, за да им е по-топло. Това събуждаше у нея нещо, заспало от доста отдавна.

От колко време? Може би от времето, когато двамата с Рудолфо бяха обиколили другите осем имения, за да бъде представена на стюардите и жителите на основните селища. Преди това пък беше войната.

Чу пърхане и тупване вдясно от себе си. Обърна се и видя малката кафява птичка в мрежата на втория капитан. Филемус посегна и я извади, дръпна навързания на възли конец от крачето й. Свали ръкавицата си, за да почувства възлите, и подаде нишката на Джин. Тя разчете съобщението с пръсти.

„Започна се.“ Присви очи към сивата дневна светлина. Някъде пред тях сраженията бяха започнали. Предните съгледвачи следяха армиите на Пилос и Тюрам, които напредваха към земите на блатните. Вчера рейнджърите на Пилос бяха навлезли в пущинаците, които бележеха неназованата граница на блатните територии.

„Но с кого се сражават?“ Блатната армия беше в далечния север и се опитваше да разнищи унищожаването на летния папски дворец и избиването на тамошните андрофрансини.

Преди Филемус да отпрати птицата, се появи нова, този път бяла. Джин знаеше, че това е знак да се спре, и вдигна ръка, а през това време капитанът четеше по възлите.

— Някой наближава. Един блатен, на кон. Иска да преговаря с вас. — Офицерът я погледна разтревожено. — Насаме.

Тя продължи да оглежда околния пейзаж. Преди два дена бяха прекосили Втората река, далече на север от руините на Уиндвир. Ако продължаваха със силното темпо, след три-четири дена щяха да прекосят и Третата и да бъдат в близост до целта си. Възнамеряваше да разположи армията си по южната граница на блатните. Също така таеше ирационалната надежда, че може да спре стълкновението. Че може да апелира за разум, ако Скитащата армия успее да блокира пътя на Пилос и Тюрам.

Но като се замислеше за загиналото дете на Мейров и убития престолонаследник на Тюрам, не беше сигурна, че е останал някакъв разум. Яростта от подлите убийства със сигурност беше по-силна от възможността за трезва преценка.

Армията спря бавно, а Джин зачака. Конят й пристъпяше нетърпеливо по замръзналата земя. В падналата мъгла отпред започна да се очертава фигура. Тя присви очи и различи конника — възрастен мъж на стар кон.

— Разположи съгледвачи по периметъра — нареди тя по-остро, отколкото й се искаше.

— Да ви придружа ли?…

— Не. — Джин пришпори коня си напред.

Препусна в тръс, докато не започна да вижда по-добре стареца. Носеше парцалива роба от кожа — вълча, на пръв поглед. В грижливо сплетените му коса и брада имаше кости и клончета, а украсата по лицето му го оприличаваше на блатен, макар че бе по-сложна от обичайните. Земните тонове бяха изрисувани в сплетена мрежа от черно, синьо, зелено и кафяво.

Стоеше изправен на седлото и въртеше глава наляво-надясно, сякаш се ослушваше и душеше за нещо. Когато я наближи, обърна глава към нея и Джин видя очите му с цвят на мляко.

„Изпратили са слепец да преговаря.“

Мъжът кимна.

— Велика майко, не бива да си тук.

Помнеше загадъчното съобщение, което носеше същото обръщение. Беше мислила над него с часове и дори го носеше в торбичката си. Нима този мъж знаеше нещо за баща й? Джин присви очи.

— Защо ме наричаш така? Кой си ти?

Старецът се усмихна.

— Аз съм Езра. Вестител на пристигащата кралица на избраните и пророк на Пурпурната императрица.

„Още загадки.“ Беше чувала за Пурпурната императрица и преди. Но къде?

— Уинтърс не ми е казвала за теб.

Той се засмя.

— И тя не знаеше до скоро. — Мъжът вдигна поглед и изви глава. — Идваш с армията си, но какво се навяваш да постигнеш? Чувстваш се зле от грижите за сина си. Още си слаба от раждането. Трябва да си почиваш, а не да водиш война срещу невидим враг. — Изражението му омекна и на устните се появи усмивка. — Не се надявах, че ще доживея този ден. Искам да те помоля за огромна услуга.

Джин присви очи. Не виждаше нищо, но знаеше, че съгледвачите са ги обградили. Едно изсвирване и мъжът щеше да падне пронизан от десетина стрели и два пъти повече ножове.

— Каква услуга искаш, старче?

От млечните му очи закапаха сълзи.

— Искам да прегърна Обещаното дете с ръце и да изрека благословията си.

Джин Ли Там се изненада от отговора. Усети, че космите й настръхват и стомахът й се свива.

— Явно си добре запознат с живота на семейството ми. Тогава знаеш, че синът ми е болен.

— Може би благословията ще му се отрази добре.

Джин поклати глава.

— Не те познавам, Езра. Няма да се доближаваш до сина ми. — Усети топлината от справедливия си гняв.

Мъжът въздъхна.

— Мога да подсвирна и да ми го донесат за миг. Но няма да го направя, а ще се моля за следващ случай.

„Мога да подсвирна.“ Остави скритата заплаха за по-нататъшен размисъл.

— Значи не си сам?

Смехът му отекна остро.

— Аз съм стар и сляп. Не би било разумно да яздя сам.

Джин огледа земята край коня му. Беше отъпкал снега добре, така че не се виждаха следи от омагьосания ескорт. Но не бе нужно да вижда, за да знае, че блатните са под влиянието на кръвна магия. Замисли се за съгледвачите, които ги бяха обградили, и за другите, които охраняваха Иаков някъде в средата на спрялата армия. Тя заговори нарочно с нисък глас.

— За какво искаш да преговаряме, освен за сина ми и моето здраве?

— Само за едно. Смятаме да спазим родството си с горянския крал. Нашите домове имат много обща работа, за да подготвят Познатите земи за предстоящата епоха.

Джин опита да отдели и да категоризира информацията от думите му, но се загуби в морето от въпроси, за които нямаше време.

— Нашето родство е с кралица Уинтерия — каза бавно тя… — Не с теб.

— Родството е много по-дълбоко и широко, отколкото виждаш, велика майко.

— И заради това искаш да върна армията си обратно?

Той кимна.

— Да. Но се съмнявам, че ще го сториш.

Тя се намръщи.

— Прав си. Смятам да спазя родството си с кралицата ви и южните съседи. Отивам да ги помиря.

Езра се усмихна.

— И дори можеш да успееш донякъде, но не трайно. Това са родилни болки от създаването на нещо. — Той я погледна и Джин можеше да се закълне, че я вижда. Погледът му направо проникваше. — Ти си част от това велико създаване. Както и съпругът ти. И Иаков — най-ценен сред хората.

Джин се намръщи при тези думи. Ритъмът им извикваше нещо познато, скътано дълбоко в нея, и тя внезапно осъзна откъде са.

„Сънищата.“ Гласът беше различен, но тактът бе същият и тя се огледа трескаво, за да потвърди внезапните си подозрения.

На едно вечнозелено дърво бе кацнала огромна черна птица — родствен гарван — и ги гледаше с единственото си черно око.

— Стъпвай предпазливо, велика майко — каза Езра и завъртя коня си. — Родството с дома И’Зир и слугите му не е шега работа. — Той присви очи и Джин отново се убеди, че я вижда, без значение дали е сляп. — И не трябва да отхвърляш благословията толкова безразсъдно, защото един ден тя ще спаси сина ти, а той на свой ред ще спаси всички ни.

Джин остана стъписана. Отдавна хранеше подозрения. Беше видяла докладите за мъртвите нападатели; беше учила история и знаеше, че култовете се появяват упорито, особено във времена на тежка криза и разрушения в Познатите земи. Сега определено беше такъв момент.

Но думите, че семейството й е толкова плътно оплетено във вярванията на този старец, добавиха нова, различна доза страх към тази, която кипеше в гърдите й. Искаше да се развика, да настоява за отговори. Да подсвирне на съгледвачите си и да го тикне във фургона за разпити, при мъчителя, когото бе спасила от преждевременно пенсиониране, в случай че потрябва.

В същото време искаше да обърне коня и да препусне до каретата, за да прегърне сина си. Да го предпази някак си от лудостта, вихреща се в света, който щеше да наследи.

Но Джин Ли Там не стори нищо. Остана на коня и изгледа как Езра, блатният пророк, изчезва в мъглата.

Когато се обърна към родствения гарван, видя, че и той е изчезнал.

Ако изобщо съществуваше.

Джин Ли Там призова куража си и заповяда на Скитащата армия да възобнови похода. През остатъка от деня тя яздеше мълчаливо и се чудеше какво ли я очаква в блатата.