Кен Сколс
Песнопение (52)

Уинтърс

Зимният въздух над папския дворец беше натежал от пушек. Уинтърс стоеше до овъглената купчина кости и се мъчеше да не повърне. Все още не можеше да повярва какво се случва.

„Не са погребали убитите.“ Вместо това бяха нанесли ужасна обида, струпвайки и изгаряйки ги на клада.

Войниците й се бореха със замръзналата земя и копаеха с кирки гробове за останките. Бяха започнали сутринта и ако продължаха цял ден, можеха да извършат бдение през нощта. След това трябваше да приготви следващата си военна проповед. Никога не си беше представяла, че ще е срещу част от собствения й народ. Но гневът, който изпитваше, докато яздеше насам, бледнееше в сравнение с яростта, обхванала я, щом помириса дима от изгорелите тела.

Чу стъпки зад себе си и как Шеймъс се прокашля.

— Пристигна птица от горяните.

Уинтърс погледна през рамо. Съобщение от Джин Ли Там. Беше научила, че лейди Там е потеглила с армията. Беше изненадващо — толкова скоро след раждането на Иаков. „Цената на това да си кралица.“ Тя съсредоточи мислите си в настоящето.

— Какво гласи съобщението?

— Яздят към южната ни граница, за да преговарят с рейнджърите на Мейров. — Той се засмя, макар смехът да звучеше повече като сумтене. — Иска да тръгнете на юг и да се присъедините към тях… без армията.

— Ще го сторя. Нека армията патрулира по земите ни и да търси източника на това насилие сред нашия народ. Така ще е в готовност, ако я призова на юг.

По лицето на Шеймъс се изредиха няколко емоции. Накрая той заговори внимателно.

— Има само един начин да открием източника. Нали го съзнавате?

Не беше се досетила досега. Мисълта я порази и сърцето й потръпна.

— Да. Трябва да претърсим за белега. Започнете с армията.

Той кимна и в гласа му прозвуча тъга.

— Какво да сторим със заловените, кралице?

„Знае отговора ми.“

Уинтърс го погледна за миг и отмести очи.

— Аз ще се разправя с тях, Шеймъс. Както щеше да стори баща ми и неговият баща. — „С брадвата.“ Думите горчаха в устата й, но бяха истина. Щеше да открие необходимото насилие в себе си. Може би това й е било писано от самото начало. Напоследък сънуваше само кървави сънища. Белокосото момче Неб и кратките гледки от дома, който бе призвана да открие, бяха изчезнали. Сега ги изпълваше дрезгавият глас на Езра, отекващ в пещерата с извора. Вятър от кръв да пречисти студените железни остриета за подкастряне.

„И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“

Отърси студеното ехо на гласа и се обърна към Шеймъс.

— Изпрати птица на горяните. Кажи им, че приемам учтивата покана.

Шеймъс кимна. Виждаше нещастието по лицето му, но може и да беше просто тревога.

— Вие ли ще водите бдението тази нощ?

Тя погледна към овъглените кости. Чуваше дрънченето на кирките по замръзналата земя. Над нея кръжеше едра черна птица, ясно очертана в небето, което обещаваше още сняг.

— Да. Това е мое задължение.

— Някой от дванайсетимата може да го стори, ако се наложи.

Уинтърс го погледна отново. Беше загрижен. За нея той бе като дядо, откакто се помнеше. Беше приближен на баща й, дори бе партньор на една от лелите й, преди жената да почине от треска.

— Трябва да го сторя, Шеймъс. Искам армията да ме види как го правя.

В погледа му блесна гордост.

— Ще станете силна кралица!

Уинтърс въздъхна и погледна към телата.

— Напоследък не се чувствам силна.

Гласът му прозвуча като този на баща й — или пък на Ханрик, и тя усети как кожата й настръхва.

— Не е нужно да го чувствате, за да е вярно.

Тя кимна.

— Благодаря, Шеймъс.

Той отвърна с поклон, изгледа я за последно и се оттегли. Уинтърс продължи да оглежда андрофрансинските трупове.

Усети полъх по тила си и вдъхна нов мирис. Съвсем лек дъх на пот и смола от вечнозелени дървета.

Долови чуждото присъствие и се обърна към очите, които се взираха в гърба й.

— Кой е там?

Гласът беше едва доловим шепот.

— Лейтенант Едрис от Деветте гори. Водя ви рота съгледвачи по заповед на лейди Там. Тук сме дискретно, разбира се.

Тя примижа. В следите на Шеймъс бе приклекнала едва видима, сенчеста фигура.

— Ще предупредя капитаните си. Не искам да възникне някой инцидент, щом съгледвачите ви са толкова наблизо.

Мъжът се засмя.

— Простете, лейди Уинтърс, но хората ми няма да бъдат открити, освен ако не пожелаят. Смятаме, че стратегически е по-добре да останем скрити за хората ви, предвид… — той замълча, търсейки подходяща дума — вътрешното естество на заплахата.

Тя прехапа устни. Беше прав, макар да не искаше да позволява на тези горянски шпиони да обикалят омагьосани сред народа й.

— Всичко, което научите, ще е високо оценено. — Уинтърс се поколеба дали да му каже от какво се боеше. Знанието, което бродеше в покрайнините на съзнанието й от деня, в който Шеймъс й показа знака върху гърдите на внука си. Тя се насили да го изговори гласно. — Убедена съм, че това е някакъв и’зиритски култ.

Съгледвачът се сепна.

— Сигурна ли сте?

През вековете имаше само няколко подобни случая. Всички свършваха зле — под ботушите на андрофрансините или някое от стражевите им кучета, но оставяха тежки рани, преди да потънат в историята, на която принадлежаха. Терциус й ги бе описал подробно по време на обучението. Но изрязването на знаците беше ново.

— Да. Сигурна съм. Носят знака на дома И’Зир.

Той затаи дъх от изненада.

— Ще предам вестта на лейди Там. Междувременно търсим тези, отговорни за сегашната атака. Хората ми ще ви съобщят, ако открием нещо.

Уинтърс кимна.

— Благодаря, лейтенант. — Изчака, чудейки се как да зададе въпроса, който не й даваше мира. Усети лекия ветрец от обръщането на сянката и се провикна с повече вълнение, отколкото й се искаше да показва.

— Има ли някакви вести от експедицията в пустошта?

Долови колебанието на съгледвача.

— Лейди Уинтърс, това е военна операция на Деветте гори и не съм упълномощен да я дискутирам.

Тя затвори очи.

— Абсолютно сте прав. Извинявам се, лейтенант.

Гласът му се смекчи.

— Според слуховете между вас и Неб има чувства.

Уинтърс се изчерви и не отговори.

— Правим всичко възможно да го открием. Едрик се е заел лично.

Тя усети как стомахът й се свива и светът се завърта, щом осъзна думите му. „Да го открием.“

— Нима се е загубил? — Тежкото предчувствие я караше да шепти.

Но съгледвачът беше изчезнал, хвърлил семето на ужаса, което покълваше мрачно и ледено в тялото й.

Черната птица, която бе забелязала по-рано, изпищя, писъкът й прозвуча като смях в буреносното небе.