Кен Сколс
Песнопение (50)

Рудолфо

Рудолфо остави последната страница от пакета на Петронус и разтърка очи. Беше прочел каквото можеше. Бележките на бившия папа бяха неразгадаеми, но останалите документи бяха съвсем ясни.

„Богове, какво са направили?“ Като генерал, който знаеше от личен опит на какво е способно заклинанието на Ксум И’Зир, виждаше ясно по картите и изчисленията, че това е продиктуван от уплаха и прибързан план за защита на Новия свят.

Сетберт беше дал на един от мехослугите възможност да развихри унищожителното заклинание. Андрофрансините възнамеряваха да подготвят десетина и да ги разположат на стратегически точки по крайбрежието на Познатите земи.

Имаше само една причина да се извърши нещо такова — заплаха от нашествие.

Все пак не беше трудно да се види логиката на откачения надзорник — картите показваха, че заклинанието ще се приложи в три от градовете в делтата.

„Защото тя е на пътя към Уиндвир.“

Рудолфо разтърси глава и отново прегледа страниците. Спря на заповедта, носеща подписа и печата на Петронус, и въздъхна. Старецът в никакъв случай не би разрешил проучването на заклинанието. Рудолфо не можеше да го повярва.

Но пък Влад Ли Там бе посветил живота си на Рудолфо, бе го превърнал в пастир на светлината, за да премести библиотеката в Деветте гори, дълбоко в закътания север. Още една защитна маневра.

„Искали са да ни защитят.“ Това беше единствената бележка, която разчиташе и на която разпознаваше разкривения почерк.

Знаеше, че Влад Ли Там е посетил Деветте гори за процеса, преди да напусне Познатите земи. Джин Ли Там му го бе казала, когато дойде време за откровения, месец по-късно. След процеса Петронус бе заминал за залива Калдус, съсипан от стореното.

Може би двамата продължаваха да работят заедно. Петронус събираше сведения по съобщителната си мрежа, а Влад кръстосваше моретата, търсейки външната заплаха.

С оглед на последните събития за тях беше логично да действат в съгласие с подозренията си.

Осъзна, че Уиндвир е само началото. Всичко в Познатите земи зависеше от ордена. Магиите, машините, познанията и достъпът до чудесата на миналото правеха андрофрансините жизненоважни за икономическия и социалния живот на Новия свят. С пречупването им и с унищожаването на Уиндвир портите бяха разтворени и овцете се озъртаха нервно.

А хаосът продължаваше. Делтата беше разединена и тъкмо навлизаше в крехкия мир, който можеше да коства живота на Петронус, ако Есаров грешеше и процесът не се развиеше, както трябва. Най-силната нация в Познатите земи беше осакатена. Проблемите в блатата — убийствата, извършени от бунтовни съгледвачи от народа на Уинтърс — сочеха към ново назряващо насилие. Вече бе изпратил Скитащата армия да пресрещне Пилос и Тюрам с надеждата, че ще предотврати новата война.

Война, която щеше да задържи взора на Познатите земи върху вътрешните крамоли.

Някъде по света имаше майстор на войната на кралицата, който местеше нациите като пешки и ги тласкаше към задънения ъгъл.

„Дори моето внимание е отвлечено.“ Болестта на сина му бе надделяла над очевидната заплаха. Но ако трябваше да е честен, това беше най-лесното решение. Може би защото вярваше напълно на съпругата си въпреки произхода й. Трябваше да се напъне здраво, за да не изпълни клетвата си да убие Влад Ли Там при следващата им среща. Участието на Влад в убийството на брат му, родителите му и най-добрия му приятел го глождеше непрекъснато и вкарваше сърцето му в уимски лабиринт, когато станеше дума за любовта към нея. Но можеше да й повери напълно Деветте гори.

По отношение на Иаков, плода на техния съюз, нямаше никакви лабиринти. Щеше да рискува благополучието на Познатите земи, за да спаси сина си, и не изпитваше никакъв срам. Бащинството бе пренаписало понятието за любов по начин, който не смяташе за възможен.

Рудолфо прерови документите за последно и стегна канапа, който ги държеше заедно. Стана, протегна се и взе пакета.

Нагласи зеления си тюрбан пред малкото огледало и се спусна две врати надолу по коридора, почуквайки леко по дървената повърхност. Чу изскърцването на койката и приближаващите стъпки.

Вратата се открехна полека и Чарлс надникна навън.

— Лорд Рудолфо.

Рудолфо се усмихна.

— Почина ли си? Надявах се, че ще можем да поговорим малко.

Старецът отвори вратата и се дръпна, за да му позволи да влезе.

Каютата беше като останалите на „Родствената акула“ — малка, но подредена. Етажерка, черга от Изумрудения бряг, малко писалище и тясна койка.

— Моля, седнете — покани го Чарлс и затвори вратата.

Рудолфо придърпа дървения стол от писалището и се настани. Старецът изглеждаше изтерзан, което бе нормално след толкова време в плен на Ерлунд, а и на Сетберт преди това. Кралят му подаде документите.

— Тези са от скрития ти папа. Има доста изненади.

Архиинженерът развърза канапа и прегледа първите страници. Лицето му пребледня и той набързо разрови купа чак до дъното.

— Кодирани са — каза Рудолфо. — Когато се върнем в Деветте гори, ще накарам някой от мехослугите да ги разшифрова. — Присви очи и се наведе напред. — Но те питам сега: Вярно ли е?

Чарлс се върна в началото и започна отново. Този пък караше по-бавно. Прелисти напред, спря и се върна обратно. Когато вдигна поглед, изражението му беше мрачно.

— Така изглежда, макар че ми е трудно да го повярвам.

— Знаеше ли, че възнамеряват да използват мехослугите ти като оръжие?

Чарлс поклати глава.

— Не, в никакъв случай. Вярно, Ксум И’Зир ги е ползвал, но дори неговите мехослуги са имали по-висши предназначения.

Рудолфо се надвеси още по-напред.

— Докато служеше на папа Интроспект, имахте ли сведения за някаква външна заплаха, която да изисква чак такава защита?

Чарлс преглътна и клепачите му трепнаха. Рудолфо забеляза колебанието му и продължи.

— Сега аз командвам ордена. Голяма част от оцелелите андрофрансини работят с мен по възстановяването на библиотеката. Последният папа предаде богатствата на мен, преди да се дисквалифицира, без да е определил приемник. — Той понижи глас. — Остави ми всичко, дори мехослугите. — „И заклинанието.“ — Аз съм защитникът на Уиндвир и се ползвам с доверието на Петронус.

— Имаше слухове — призна накрая Чарлс. — Секретни проекти по висшите етажи. Безпрецедентно финансиране за защитни и нападателни оръжия — магически и механични.

„Включително металните хора.“

— Като архиинженер, трябва да си знаел за това.

Чарлс се изсмя.

— Ще бъдете изненадан. В ордена има множество дребни разклонения. — Лицето му помръкна. — Тоест имаше. Работата често се делеше на части. Когато започнаха да използват метални хора за превод на заклинанието, аз се грижех да трия информацията от паметта им.

Думите му жегнаха Рудолфо. „Паметта им.“

— Хората ми при Портата на пазителя срещнаха мехослуга, представящ се с твоето име, който носеше съобщение на Петронус. Ти ли си го програмирал?

Очите на Чарлс се светнаха.

— Значи е успял. Продължи ли в пустошта?

Рудолфо кимна.

— Да. Моите хора го преследваха, но им възложих други задачи.

— Добре. За тях ще е опасно да го следват.

Нещо в тона му накара Рудолфо да прехапе устна.

— Защо? И откъде намери метален човек в плен на Ерлунд. — Спомни си първата вечер, в която бе срещнал Джин Ли Там в шатрата на Сетберт, и металния човек, който пееше по време на първия им танц. Сигурно беше същият, когото преследваха Едрик и останалите.

— Този модел няма ограничаващите записи от поколението на Исаак. — Чарлс се намръщи. „Колебае се как да ми отговори.“ Старецът продължи: — Първото поколение се състоеше от тринайсет мехослуги и бе най-доброто, което бе възможно да постигнем тогава. Още не разполагахме с достатъчно от чертежите на Руфело. След като започнахме да усъвършенстваме първия модел, успяхме да докараме следващите по-близо до оригиналните спецификации. Не съм сигурен как Сетберт се е добрал до този — предполагам, че е свързано с предателството на асистента ми. Всички бяха инструктирани да се завръщат от задачата си периодично за поддръжка.

— Задача? — намръщи се Рудолфо. — Какво стана с другите, след като създадохте поколението на Исаак?

Чарлс въздъхна и отклони поглед за миг.

— Преминаха към един от тайните проекти. Трябва да подчертая, против волята ми. Планът беше да им бъде дадена огромна свобода в поведението и да бъдат пуснати без надзор в Изпепелената пустош.

Внезапно всичко придоби смисъл. Този план не се различаваше много от неговия проект на север.

— Изпратили сте ги да копират Великата библиотека от паметта си.

— Да — потвърди тихо Чарлс.

Рудолфо поглади брадата си и се замисли за миг.

— Санкторум лукс.

— Да — кимна отново Чарлс.

Идеята го зашемети. Идеята библиотеката да бъде възпроизведена на още по-отдалечено, тайно място не беше лоша. Особено ако имаше вражеска заплаха. Но мащабът на подобно начинание беше огромен. Мехослугите в Деветте гори движеха ръце като крила на врабчета и преписваха книга за по-малко от час. Управлението и подсигуряването на материалите беше изтощаващо. Да не говорим за армията от зидари, дърводелци, работници и слуги, които се трудеха безспирно, за да върнат светлината.

— Това е непосилна задача за тринайсет мехослуги.

Чарлс сви рамене.

— Нищо не е невъзможно, ако се вложат достатъчно усилия.

Мисълта се стовари отгоре му като камък, падащ в кладенец. Момент на празнота и плясъкът от осъзнаването.

— Цялата библиотека ли? — попита той невярващо.

Откровеността на Чарлс граничеше със свирепост.

— Трябва да бъде защитена.

Рудолфо гледаше пакета с документите и знаеше, че Чарлс казва истината. Нямаше нужда да разшифрова бележките на Петронус, за да разбере, че старият папа вярва в някаква външна заплаха. Влад Ли Там бе изтеглил мрежата си, за да ги защити и да разследва външните развития.

Някой искаше андрофрансините извън картинката, по свои си мрачни причини.

„И тяхната библиотека.“

Каквото и да бе скрито в Изпепелената пустош от металните пастири, трябваше да бъде открито и опазено. Рудолфо се втренчи в очите на Чарлс.

— И си сигурен, че става въпрос за цялата библиотека?

— Да — заяви Чарлс.

Рудолфо затвори очи. Плачеше му се, без да знае защо. От седмици се бореше с непосилната задача да намери следа от Желязната армада на Влад Ли Там. Малка капка в огромното езеро. Всеки ден, в който отсъстваше, съседите му се приближаваха към война с родствениците от блатата. Петронус беше затворник, а андрофрансините в летния дворец нападнати и може би убити. Невръстният му син лежеше някъде далеч и умираше бавно.

„Цяла библиотека.“

Рудолфо усети, че е затаил дъх, и го изпусна. Знаеше отговора, още преди да зададе въпроса си.

— Включително всички фармацевтични науки и магии?

Чарлс кимна и Рудолф не каза нищо. Просто стана и погледна към стареца за миг, преди да тръгне към вратата.

След това излезе и се насочи с треперещи нозе да съобщи новия курс на Рейф Мерикю.