Кен Сколс
Песнопение (5)

Петронус

Петронус погледна през прозореца на къщичката си, преди да постави нова цепеница в огъня и да се върне на отрупаното писалище. Не можеше да определи точното чувство, което го караше непрекъснато да гледа през прозореца, но душата му беше неспокойна, сякаш наближаваше време за разплата.

„Заслужил съм си я.“

Беше син на рибар, почувствал повика на андрофрансините и влязъл в ордена, за да помогне за запазването на светлината. Започна като послушник, като всички останали, и изкатери йерархията, за да се превърне в най-младия папа. След болезнено кратко папство бе почувствал, че животът му се превръща в лъжа. Затова инсценира убийството си с помощта на нетърпеливия си приемник и се върна към лодката и мрежите в тихите води на залива Калдус. Колкото по-далече стоеше, толкова повече се убеждаваше, че обсебената от миналото мечта на андрофрансините не служи на Новия свят.

И тогава дойде денят, в който зърна кладата на Уиндвир в северното небе. Бяха възстановили заклинанието на Ксум И’Зир — въпреки предупрежденията му — и то ги бе унищожило, бе превърнало най-великия град в пустош от пепел и кости.

„Заслужил съм разплата.“

Обърна се към бюрото. Беше покрито с книжа. Както и всяка равна повърхност в единствената стая. Бележки, карти и остатъци от пергаменти.

В центъра на всичко се намираше кожената торба, дадена му от Влад Ли Там в деня, когато екзекутира Сетберт. Петронус преряза гърлото на надзорника със същия нож, с който бе изкормил хиляди сьомги. Направи го пред всички. Действие, което не му позволяваше да бъде папа и разпускаше ордена. Преди това бе издал указ, с който прехвърляше всички богатства на Деветте горски дома. Рудолфо щеше да възстанови библиотеката и да поеме опазването на светлината.

Петронус бръкна в отворената торба и извади документите. Четеше ги всеки ден през последните седем месеца и ги бе наизустил още след първите седмици. Можеше да ги рецитира, а в добрите дни, когато ръцете му не трепереха, можеше дори да прерисува картите и диаграмите, които съдържаха.

Погледна ги отново, като започна от първата страница.

„По заповед на Петронус, Свещен взор на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир.“

Собственото му име, собственото му разрешение за разучаване и възпроизвеждане на мехослуги по книгата на Руфело и от разрушените останки, намерени в Стария свят. Със собствения му подпис и папския печат. Специално този документ не го измъчваше толкова. Помнеше как бе видял главата, тялото и ръката на първия модел, помнеше и жарката топлина от масивния котел, който бе нужен, за да се задействат най-простите функции. Това бе най-впечатляващото механично произведение, което бяха успели да възстановят към онзи момент. Помнеше, че е подписал такава заповед. Но тази, която го дразнеше и объркваше, бе следващата.

Започваше по същия начин.

„По заповед на Петронус, Свещен взор на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир.“

Но съдържанието й бе немислимо. Въпреки че почти щеше да ослепее, Петронус четеше всеки дребен документ, под който се подписваше, докато беше папа. Определено не беше подписал този. Никога не би го направил.

Въпреки това заповедта носеше печата и неговия подпис. Тя нареждаше да се ускори възстановяването на „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир в сътрудничество със службата по механични науки, като изпратят тринайсет експедиции в Изпепелената пустош с охрана от сиви гвардейци и омагьосан куриер.

Той не бе подписвал подобно нещо, ала някой друг го бе сторил. И това бе положило основата за останалата необходима документация. За две поколения от метални хора, които не бяха просто слуги, а оръжия, имунизирани за заклинанието на И’Зир и съответно перфектните му преносители. И за изучаване на ефектите от ограничено изричане на магията в стратегически точки в Познатите земи.

Нищо чудно, че Сетберт бе нападнал. Надзорникът бе решил, че орденът възнамерява да нападне него.

Следваше единствената бележка от Там, единственото обяснение за работата му да запази светлината в горите на Рудолфо, както и за делата на баща му да създаде и да пречупи папа, който да сложи край на ордена и да предаде светлината в по-сигурни ръце.

„Те са искали да ни защитят.“

Андрофрансините се бояха от нещо отвъд Познатите земи. Нещо, достатъчно могъщо, че да ги подтикне към оръжието, което бе опустошило Стария свят и бе причинило Епохата на смеещата се лудост. Те най-добре знаеха силата на това заклинание. Те държаха ключовете от Портата на пазителя и ровеха в Изпепелената пустош за останки от светлината. Виждаха лично какви са последствията дори след две хиляди години — пустиня от скали, храстчета, стопено стъкло и пепел от кости.

От каквото и да се бояха, трябваше да е изключително, за да върнат точно това оръжие.

Ами ако тази заплаха бе обърнала оръжието им срещу тях, използвайки Сетберт като пешка? Или по-лошо, ако страхът от външна заплаха бе изкуствено създаден за заблуда, целяща възстановяването на заклинанието и унищожаването на андрофрансините и тяхната библиотека? Това сочеше към мрежа от връзки, умения в шпионаж и фалшификация, достъп до архивите на ордена и решителност да се унищожи цял град. Влад Ли Там си оставаше най-подходящият кандидат. Но двамата се познаваха от деца и Петронус му вярваше, че Рудолфо е негово дело, но не и опустошението на Уиндвир.

„Защо тогава ми дава доказателствата?“

Тази работа носеше почерка на Там. А Влад бе действал бързо, бе разпуснал шпионската си мрежа и я бе изтеглил от Познатите земи. Кланът му определено беше намесен по някакъв начин. Защо иначе бе побягнал, изваждайки от играта широката система от куртизанки и шпиони, бе затворил банката, функционираща от поколения, и бе прехвърлил всичките си богатства на ордена, броени дни преди Петронус да дари всичко на Рудолфо?

А може би наистина имаше външна заплаха. Може би документът с подписа му не бе фалшифициран от Там, а от някоя скрита в самия орден група, с тайната цел да опази светлината на всяка цена.

Петронус се бе заел да открие какво става преди седем месеца, още докато кръвта на Сетберт не беше засъхнала.

Върна документите в торбата и отново се приближи до прозореца. Разплата. Чувството се засилваше, но нощта бе тиха. Полумесецът на синьо-зелената луна светеше в обсипаното със звезди небе. Петронус въздъхна и дръпна грубоватите завеси.

Смени расото с нощна риза, преди да се пъхне в леглото. Придърпа вълнените завивки до врата си и легна настрани, загледан в огнището. Играещата светлина не го успокояваше, но накрая сънят го грабна в студените си, но силни ръце. Огънят продължаваше и в сънищата му. Горящо село, изпепелен град. Кръв под ноктите му.

Събуди се от някакъв шум и се надигна, когато вратата на къщичката се отвори със замах. Пръстите му се свиха около дръжката на рибарския нож, който държеше под възглавницата.

Приглушеният от магия глас долетя от другия край на стаята, но не се виждаше нищо.

— И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.

Петронус се усмихна и посрещна разплатата с нож в ръка.