Кен Сколс
Песнопение (45)

Уинтърс

Уинтърс седеше до лампата и се взираше в поредния том от Книгата на сънуващите крале. Откакто бе срещнала Езра преди седмица, прекарваше цялото си свободно време между продълговатите рафтове, съдържащи историята на блатните от появата им в Познатите земи.

Беше започнала с томовете, записани грижливо от дядо й, и сега беше на бащините. Не откриваше нищо, но и не беше сигурна какво точно търси. Старецът й бе казал, че книгата се е променила след падането на Уиндвир.

„През моето управление.“ Въпреки това копнееше за някаква улика, която да обори думите му или да ги обясни. Повтаряше си ги непрекъснато и всеки път виждаше белега на гърдите му, по-стар от самата нея. Който и да беше Езра, той бе приел знака на И’Зир много отдавна — още когато баща й беше жив. А баща й беше видял падането на Уиндвир в сънищата си, макар че белегът можеше и да е още по-стар.

Уинтърс потръпна при тази мисъл.

Чу тихо изсвирване и вдигна поглед.

Появи се Шеймъс, най-старият член на Съвета на дванайсетимата. Лицето му бе угрижено и пребледняло.

— Кралице — поде той, — под тревога сме.

Уинтърс се изправи и затвори книгата.

— Какво става?

— Пристигнаха птици от летния папски дворец. Нападнали са ги.

— Кой? — Папският дворец беше под защитата на горяните и в него живееха няколкостотин андрофрансини, които бяха предпочели да не се местят в Деветте гори. Уинтърс духна лампата и тръгна към изхода на пещерата.

Старецът стисна устни, преди да отговори.

— Явно ние!

Тя тръгна напред, принуждавайки го да се съобразява с отривистата й крачка. Умът й се въртеше трескаво.

„Явно ние.“ Преди три седмици щеше да реши, че е невъзможно. Но сега, след като бе видяла знака на дома И’Зир по телата на собствените й хора и бе чула думите на Езра за промяната и въздигането на тази Пурпурна императрица, знаеше, че колкото и налудничаво да изглежда, това може и да е истина.

Тръгнаха по виещите се проходи нагоре, докато не стигнаха до по-широката тронна пещера с плетения стол. До него лежеше сребърната брадва и Уинтърс я вдигна, преди да седне.

Шестима от дванайсетте вече присъстваха, както и група съгледвачи и командири.

— Какво знаем?

Един от командирите пристъпи напред.

— Забелязани са птици, летящи на юг и изток. — Самият той държеше едно птиче и галеше главата му. — Съобщението призовава андрофрансинското и горянското родство.

Уинтърс протегна ръка и мъжът й подаде малкия пергамент, завързан с бял конец. Тя прочете бележката набързо. Известяваше, че пред портите на двореца има блатни съгледвачи, а по възлите на конеца личеше, че е от предишния ден. Младата кралица вдигна поглед.

— Имаме ли съгледвачи край двореца?

Шеймъс поклати глава.

— Не, кралице. Не ми е известно.

Уинтърс прехапа устни и прочете съобщението отново. Беше стигнало при нея, макар да не бе адресирано. Защо? Ако андрофрансините вярваха, че са обсадени от блатни, нямаше никаква логика да й пращат птици.

— Може да е капан — предположи тя.

— В такъв случай е доста убедителен — каза един от старейшините, който тъкмо влизаше в пещерата. Всички погледнаха към него. — От североизток се издига дим. Папският дворец гори.

Уинтърс усети как кръвта се изтегля от лицето й. Първо убийствата. После нападенията над керваните. Сега това. Искаше Ханрик да е тук. Или Рудолфо. Или поне Неб. Някой от тях щеше да знае кой е най-добрият път в това специфично разклонение на уимския лабиринт.

Въпреки че й липсваше самочувствие, отговорът беше ясен. Тя въздъхна тежко.

— Пригответе коня ми. Тръгваме незабавно.

Шеймъс се наведе напред, за да заслони жестовете си от другите, и раздвижи ръце на езика на дома И’Зир. „Кралицата сигурна ли е, че иска да поеме по този път?“

Тя кимна. „Сигурна съм, Шеймъс.“ След това го повтори на глас заради останалите.

— Сигурна съм.

Хората отидоха да се приготвят и помещението се изпразни. Уинтърс остави брадвата, която едва успяваше да държи с една ръка, и се изправи.

— Шеймъс, имам нужда от помощта ти.

— Да, кралице — поклони се старецът.

Уинтърс се намръщи.

— Досега не ми е трябвала броня. Нито пък оръжие.

— Ще се погрижа.

Старецът се отдалечи, а тя се върна в покоите си, за да вземе резервни дрехи и здравите горянски ботуши. Добави и пакет с пергаменти, както и няколко молива. Спря за миг пред дъбовото писалище на баща си. Там стоеше стъкленицата с гласовата магия, оставена при завръщането й.

„Може би ще изнеса първата си военна проповед.“

Спомни си деня на върха и усети горчивия вкус. Студеният вятър и каишите на трона, които се впиваха в плътта й. Помнеше как гласът й бе отекнал над върховете, над пустите, засипани със сняг каньони и долини. Бе първият път, когато ползваше гласови магии.

Взе стъкленицата и я прибра в раницата си.

Чу почукване и се обърна.

— Да?

Шеймъс мъкнеше цял куп неща, които изсипа на леглото.

— Прерових оръжейната. Не знам кое ще е от полза.

Уинтърс вдигна износения колан с единичен съгледвачески нож в проста кания. Когато извади острието, то зашепна по кожата. Опита остротата с пръст и си пусна капчица кръв. Прибра го и го задели настрани. Ханрик я бе учил да се сражава, но не беше особено добра. Бе успяла да овладее прашката, но не можеше да става и дума за умения с мечове и ножове. Предпочиташе да записва сънищата си в книгата и да вярва на сянката си и на войниците, които той командваше.

„Ала сега аз трябва да командвам.“ Сети се за Ханрик, който почиваше в земята, и преглътна внезапно появилата се мъка.

Шеймъс се опитваше да отдели кожените от металните ризници в купа.

— Някоя от тези може да стане. Но не са съвсем пригодени за битка, а по-скоро за обучаване на младежи.

Тя кимна. „Явно вярва, че потегляме на битка.“ Уинтърс се боеше, че старецът е прав.

— Какво ли ще открием?

Шеймъс спря и я погледна в очите.

— Тела.

Тя си избра кожена кираса от купчината и я облече. Шеймъс заобиколи, за да затегне каишите на гърба. Твърдата кожа смачка гърдите й и тя затаи дъх, докато старецът я закопчее, след което го изпусна бавно.

— Ами нападателите?

Шеймъс вдигна един шлем — малък и кръгъл, железен. Сложи го на главата й, но се намръщи, защото покриваше половината лице. Избра друг и нагласи дългата й заплетена коса на темето.

— Обзалагам се, че отдавна са изчезнали. Повече се притеснявам за другите.

След убийствата рейнджърите на Мейров патрулираха доста по̀ на север от обичайното, също както и граничните стражи на Тюрам. Армиите им се събираха и придвижваха на север, така че бе само въпрос на време да навлязат в техните територии. Атаката над папския дворец можеше да е искрата, подпалваща война между народа й и южните съседи.

— Като тръгнем, ще изпратя още птици. — Уинтърс закопча колана и се обърна.

Шеймъс отстъпи назад, за да я огледа. Тя извади ножа и го размаха заплашително.

— Как изглеждам?

Старецът изсумтя.

— Не се обиждайте, лейди Уинтерия, но сте много жалък войник.

Тя се огледа в напуканото огледало, подпряно небрежно на стената.

— Така е. — Завъртя се за последно и въздъхна отново. — Но ще трябва да се справя.

След десетина минути яздеше начело на парцалива колона от войници и съгледвачи. Отвори стъкленицата и отпи глътка от гласовата магия. Изчака и прочисти гърло, звукът раздвижи боровите дървета.

— Аз съм Уинтерия бат Мардик, кралица на блатните, и отивам на помощ на летния папски дворец. Кой тръгва с мен?

Мъжете и жените завикаха. При всяко повтаряне на призива се присъединяваха все повече гласове.

Появиха се и други, брадати мъже с прясно нанесени кал и пепел, препасали и преметнали оръжия, дооправящи доспехите си, продължаващи да се сбогуват със семействата си.

Уинтърс си спомни за предишния сбор на армията, в края на второто лято, когато видяха пушека от Уиндвир. Спомни си призива на Ханрик и първата военна проповед в южните блата. Ужасяващите, но и възбуждащи моменти, които бележеха първото й напускане на блатата.

Помнеше армиите — всички — подредени под знамената в покрайнините на опустошението.

Странно, тогава не й се плачеше и никак не се притесняваше за народа си.

Ала сега изпитваше колебания и се чудеше какво ги очаква в края на този път.

Колкото и да опитваше, не можеше да измисли военна проповед, с която да вдъхне кураж, докато пътуваха бавно на север.

Вместо това яздеше мълчаливо в сянката на Драконовия гръбнак, вперила поглед в буреносните облаци, които се събираха отпред.