Кен Сколс
Песнопение (43)

Влад Ли Там

Влад Ли Там се събуди от напева и отметна леките сатенени чаршафи на затворническото легло. Надигна се бавно и огледа непознатата обстановка.

Нямаше приказки и обяснения, когато го избутаха в покоите без прозорци. Бяха му оставили чиста ленена роба и сандали, а в банята имаше топла вода и мраморна вана. Щом се изкъпа, слугите поднесоха множество плата с топли морски дарове, лепкав ориз и пресни плодове. Беше хапнал скромно, преди да пропълзи на пухения дюшек и да потъне в дълбок сън.

Последваха още няколко угощения, затова предполагаше, че са минали няколко дена.

Изкара един от тях в блъскане по вратата и викане на въпроси.

Или по-точно, един и същ въпрос по различни начини.

„Какво ще правите със семейството ми?“

Това го измъчваше, докато изучаваше извивките на този нов уимски лабиринт. Бяха го измъкнали от нищетата, за да го преместят в лукса, и го оставиха на мира, без никакви изисквания. Нямаше съмнение, че в някакъв момент нещата щяха да се завъртят отново.

Дотогава гледаше да се храни, къпе и спи на относително равни интервали.

Ала сега усети, че има нещо различно.

Напевът. Изправи се и облече вчерашната роба. Тръгна към всекидневната, където го очакваше момичето.

— Добър вечер, Влад — кимна тя.

„Вечер.“ Внимаваше да не отвърне на уважителния й жест.

— Как да те наричам?

— Рия.

Влад Ли Там срещна очите й.

— Рия, къде са децата ми и какво ще правиш с тях?

Тя се усмихна.

— Тук са. И няма да им правя нищо. — Момичето тръгна към вратата. — Искаш ли да ги видиш?

Влад Ли Там преглътна и присви очи. „Ето, че положението се обръща.“

— Да. Искам.

Рия се завъртя и тъмната й роба се развя като мастило във вода.

— Да вървим при тях, Влад.

Този път нямаше въжета. Нямаше стражи. Нито превръзка на очите. Той призова франсинското спокойствие и започна да изучава обстановката. Измерваше всяка крачка. Повърхността на пода, качеството на въздуха и ехото от стъпките им. Мереше разстоянието между вратите — направени от същата тъмна дървесина като мистериозния кораб и подсилени с метални ленти и резета с ключалки.

Очите, ушите, краката и носът му попиваха всичко, разделяха информацията по полезност и я складираха. Когато му потрябваше, щеше да си я припомни отново. А в един момент щеше да знае достатъчно…

— Баща ти те е обучил добре, Влад — каза момичето през рамо. — Но това познание няма да ти е от полза.

Той се взря в тила й.

— И защо?

Тя се засмя.

— Защото баща ти е построил това място, мислейки за теб.

Влад се постара да не реагира. Не наруши крачка и въпреки че тя не го гледаше, лицето му остана безизразно. Продължаваше да чува думите на Мал Ли Там: „Баща ти те предаде“. Помнеше малкото черно томче, приличащо на останалите, които бе изгорил, когато Рудолфо дойде да търси отговори. Димът от тайните на Ли Там се носеше над джунглата, гъст и задушаващ. Историята, която бяха сътворили чрез изграждането и разрушаването на мъже и жени, бавно и в тайна.

„И още тайни в тайните.“

Влад Ли Там не каза нищо и продължи да мести един сандал пред другия. Коридорът свършваше пред широко, кръгло стълбище, което се издигаше нагоре до широка двукрила врата, скрита зад изящно издялани мраморни колони. Той се поколеба и спря.

— Децата ти те очакват, Влад.

Въпреки думите й внезапно осъзна, че не иска да върви доброволно с нея. Зачуди се дали заплахите й важат и за този момент — „Можем да те носим“. Подозираше, че е така.

Влад Ли Там се стегна и тръгна по стълбите след нея. Щом стигнаха до върха, момичето отвори и двете крила на вратата.

Четирима мъже с роби го обградиха. Влад усети длани на раменете си и се постара да не трепне.

— Какво точно…

Той затвори уста. Беше виждал рисунки и бе чувал за Площада на мъчителите, знаеше какво очаква враговете и престъпниците. Великолепието на тази стая беше смайващо. Намираше се на широк, кръгъл балкон, надвесен над залата за мъчения с нейните маси и тръби. Диваните и креслата на балкона бяха заменени с прости столове и дървена рамка с каиши и окови. Въпреки скромната мебелировка помещението беше пищно украсено. Кръглите стени бяха изрисувани с невиждана изкусност — различни стадии от работата на мъчителите. Високите стъклени прозорци бяха покрити с тежки лилави завеси. Перилата и урните за кръв бяха от злато, а сребърни ножове с най-различни форми и размери очакваха опитните ръце.

Мъжете помъкнаха Влад към рамката и той най-сетне започна да се съпротивлява. Ритна с крак и чу задоволително изпукване на глезен. Човекът, който го държеше, падна, но гласът на Рия отекна под купола на помещението.

— Достатъчно. Забравяш за състоянието на децата си.

Влад Ли Там изръмжа и главата му увисна. „Те са вече мъртви. Не. Не още.“ Може би имаше как да ги спаси. Остави останалите трима да го привържат към рамката.

Рия се усмихна и подсвирна тихо. Появи се масичка с ножове.

— Казах ти, че ще бъда твой кръвопускач и родствен лечител. Помниш ли?

Той кимна, без да отваря уста.

— Ще те режа, Влад. Бавно и продължително. И така ще излекувам родството ти с дома И’Зир.

Влад Ли Там примигна.

— И’Зир ли? — Умът му се съсредоточи като наточено острие. „И’зиритски култ?“ Домът И’Зир бе паднал преди хилядолетия, но понякога се появяваха култове, почитащи кралете магове, скърбящи за тяхната смърт и копнеещи за завръщането им. Кланът Ли Там бе помогнал на ордена да потуши няколко от тях във времената, преди да се заеме с банкерство. — Няма дом И’Зир. Падна, когато Ксум пречупи гръбнака на света.

— Което е паднало, ще се съгради, и що е мъртво, ще оживее отново — усмихна се тя. — Започва епохата на Пурпурната императрица. — Момичето посегна и погали брадясалата му буза. Ръката й беше топла, а дъхът сладникав. — Скъпи Влад, разбираш ли, че кръвта ти ще спаси всички ни?

„Аз съм твоят кръвопускач.“

— От какво ще ни спаси?

Тя се усмихна.

— От самите нас. — Завъртя някаква ръчка и Влад усети, че рамката му се накланя, така че да има пълна видимост към масите отдолу. Устата й се доближи до ухото му. — Сега ще те заболи, Влад. Много.

Той стисна зъби.

— Ако ще ме режеш, давай.

Рия се засмя.

— Първо искам да почувстваш нещо.

— Какво да чувствам?

Тя се усмихна.

— Отчаяние.

Рия плесна с ръце и в долното помещение се отвори врата. Мъже с роби водеха млад гол мъж. Влад Ли Там го позна.

Беше Ру, тринайсети син на дванайсетия син на Влад. Преди месец беше навършил трийсет. Мъжете го положиха на една маса. Той мълчеше, но ужасът му бе очевиден. Започнаха да го връзват и Влад понечи да изкрещи.

Рия сложи длан на устата му.

— Тук си, за да слушаш, не да говориш. — Той кимна и тя отмести длан. — И да гледаш. — Усмивката й се разшири. — Ако си затвориш очите за миг, ще ти отрежа клепачите.

Влад Ли Там преглътна и погледна внука си в очите. Видя как в тях се заражда храброст и кимна бавно. „Кураж.“

Очите на внука му сякаш отвърнаха с любов.

Облеченият с пурпурна роба мъчител се приближи до масата.

Той избра внимателно първия нож и Влад Ли Там усети как сърцето му се разтуптява, и вдъхна мириса на желязото, смесен със собствената му пот. „Кураж.“ Този път думите бяха за самия него.

Мъчителят започна работа. Влад не отделяше взор от очите на внука си, нито когато писъците започнаха, нито когато тялото се разтресе и урните започнаха да се пълнят с кръв от ножовете.

Времето се точеше, бавно, тежко и шумно.

Гледаше и преглъщаше напиращото хлипане, вкусваше от сълзите, течащи по бузите и право в устата. Баща му го бе научил да се затваря по отношение на семейните дела в Познатите земи и това му помагаше, когато трябваше да изпрати някои от децата си като стрела. Беше жертвал живота на стотици, повечето от собствената му фамилия.

Но тук не правеше жертва в името на някаква по-висша цел и стратегия — тук нямаше никакво решение. Просто трябваше да гледа как внукът му се извива и скимти под остриетата.

— Защо го правиш? — попита той накрая.

Рия плесна с ръце и мъчителят отпусна ножа си. Тя се наведе леко.

— Казах ти. Изкупвам родството ти. Плащам за спасението с кръв.

Влад Ли Там погледна към внука си и видя, че устните му мърдат.

— Какво искате от мен? Информация? Пари?

Смехът й беше нестройна песен с нисък тон.

— Не, нищо подобно. Не те лъжа. От теб се иска само да гледаш и слушаш. — Тя помълча малко. — Казах ти, че ще боли.

„Какво се опитва да каже?“ Влад напъна каишите, усети как се впиват в плътта му, опита да чуе внука си. Гласът беше тих и гъргорещ. От устата му излизаше розова пяна.

Думите добиха форма и Влад изписка, въпреки че се мъчеше да не го прави.

Внукът му нямаше възможност да пише и предаваше последните си думи под измъчения взор на дядото.

Беше поема за чест и саможертва, съчинена сред кръв и болка.

Влад Ли Там усети топлите сълзи по бузите си, чу как капят на пода. Отново срещна очите му и продължи да гледа, даже след като мъчителят остави последния си нож, след като очите на Ру се подбелиха от болка и след като поемата премина отново в писъци.

По-късно — сякаш след часове, — когато младият мъж застина неподвижен и тих, Рия се усмихна.

— Утре ще имаме време за трима.

Влад Ли Там чу стон и осъзна, че е собственият му глас. Преглътна сухотата и опита отново.

— Мъчете мен.

— О, Влад — тя погледна към нейната масичка с ножове, — всичко с времето си.

„Искам да почувстваш нещо.“ Влад Ли Там опита да отклони поглед от безжизненото тяло на масата. Беше го усетил на кея, но сега се задълбочаваше. И продължаваше да нараства.

„Отчаяние.“

Влад Ли Там не усети ръцете, които го отвързаха и го подхванаха да не падне. Почти не осъзна, когато мъжете го помъкнаха към покоите му и го оставиха до вратата.

Виждаше само как устните на мъртвия му внук се движат бавно и повтарят поемата, съчинена под ножовете.

Влад се разплака и зарецитира думите. Продължи да го прави през цялата нощ, свит на кълбо, притиснал юмрук към устата си. Лежеше и повтаряше стиховете, докато на следващото утро напевът не започна отново.

След това мъжете се появиха, за да го отнесат към новия ден.