Кен Сколс
Песнопение (42)

Лисиас

Лисиас се чувстваше неловко без униформата и се надяваше, че не му личи. Таверната кипеше от живот, а той чакаше в сенките.

Съобщението бе пристигнало по куриер, а не по птица. Бе доставено от млад лейтенант, който имаше роднини сред отцепниците на Есаров. Поредното семейство, разделено от гражданската война. Лисиас го разбираше съвсем добре.

В крайна сметка и той бе дошъл тук основно заради семейството.

Огледа помещението с ясното съзнание, че е наблюдаван. Поне от няколко души. Есаров беше опитен и нямаше да организира среща, ако не може да контролира всичко. Лисиас спази инструкциите дословно и пристигна сам. Това бе в пълно противоречие с генералските му принципи — да се появи в чужд град за тайна среща с лидер на бунт, заплашващ устоите на обществото, което се бе заклел да брани. Среща в мрачна пристанищна кръчма, без униформа и заобиколен от симпатизанти на каузата, която заплашваше да разруши всичко.

Да, като офицер, обучен във военната академия на Познатите земи, това беше против всичките му принципи.

Но Лисиас знаеше, че бащинските инстинкти могат да смажат принципите на кариерата за миг. Беше длъжен да дойде.

Постара се да прикрие следите си, сигурен, че хората на Игнацио продължават да търсят изплъзналата се плячка. Шпионинът на Ерлунд не вярваше на никого — това бе основният му принцип. Фактът, че дъщерята на Лисиас бе омъжена за един от починалите съратници на Есаров, го превръщаше в обект от особен интерес.

„Аз съм тежест, за която се допуска компромис.“ Лисиас се усмихна насила.

Въпреки всички рискове бе пристигнал и очакваше Есаров.

„Искам да предложа прекратяване на военните действия, но ми трябва посредник.“ Кодираната бележка съдържаше допълнителни инструкции и свършваше загадъчно. „Имам информация за местоположението и състоянието на дъщеря ви.“

Колкото и да твърдеше, че е отдаден на дълга, всъщност бе дошъл тук заради последното изречение.

„Децата са ловджийска примка на сърцето.“

Една дългокрака жена с уверена усмивка го приближи и той вдигна ръка да я отпрати. Беше млада — по-млада от дъщеря му — и макар Лисиас да не бе против креватните приключения, чувстваше сериозно неудобство, когато станеше дума за платени отношения. Имаше достатъчно самотни жени и благосклонни слугини, когато се появеше желание, а с годините такива настроения го обземаха все по-рядко. Въпреки това тази беше достатъчно привлекателна и нямаше празния поглед на жена, прекарала дълги години в занаята.

Преди да успее да й махне, жената стисна устни и поклати леко глава. Лисиас я остави да се приближи.

— Търсиш ли компания? — попита тя тихо.

Той огледа помещението. Няколко моряци ги заглеждаха, но не знаеше дали вниманието им не е привлечено от тясната рокля и апетитните извивки.

— Да — кимна генералът.

Тя седна и задвижи пръсти. „Да поговорим малко, а после поискай ключ от барманката.“

Видя, че погледът й е корав. „Съгласен.“

Започнаха да разговарят тихо за времето и войната, докато Лисиас не усети готовност в тона й. След това вдигна пръст и кимна, когато привлече вниманието на барманката. Тя ги изгледа с разбираща усмивка и извади железен ключ. Погледна към Лисиас и го изчака да извади монета от джоба си. После я пъхна в престилката и му подаде ключа.

— Един час — каза тя на жената. — И да не вдигате много шум.

Момичето сбърчи нос, но се усмихна.

— Не мисля, че с този ще създадем проблеми.

Барманката се засмя, а момичето стана и му протегна ръка.

Жестът му се стори изненадващо странен. Може би защото бе минало много време, откакто красива жена му бе подавала ръка. За последно бе лягал с жена набързо и пиянски в разгара на войната. И го направи по-скоро за да покаже на офицерите си, че и той е човек, и да разпали лоялността им, отколкото за лично удоволствие. Хвана дланта й, твърде мека и малка в неговата.

Но стискането й беше здраво.

Лисиас стана и позволи да бъде отведен по стълбите.

Момичето го въведе в стаята и заключи вратата.

Вътре имаше тясно легло, малка масичка и единична свещ. Срещу леглото на дървен стол седеше мъж с роба.

— Генерал Лисиас? — вдигна поглед той.

Косата беше по-дълга, но Лисиас го позна, макар да бе остарял след слизането от сцената.

— Есаров. Поемаш голям риск, като идваш лично.

Есаров сви рамене.

— Този квартал е наш. Двайсет от най-добрите ми хора са в заведението, за да овладеят рисковете. — Той кимна към момичето. — Включително Саша.

„Използват жени във войната, под маскировката на равенство.“ Лисиас усети, че в гърдите му се разгаря гняв. Побърза да го потуши и заговори спокойно.

— Е, защо ме докарахте тук? — „И какво знаеш за моята Линей?“

— Искам да предложа прекратяване на военните действия и край на гражданската война.

Лисиас седна на леглото, без да чака покана.

— Така казваш. — Той опря лакти на лекьосаната покривка и се наведе напред. — Но преди да се съглася да посреднича, искам да чуя условията.

— Доста са прости. Петронус, убиецът на Сетберт, се предаде на Отцепническия съюз. Знам, че Игнацио държи високопоставен член на андрофрансинския орден някъде в подземията на надзорника. — Есаров се приведе напред и сините му очи заискриха зад очилата. — Петронус е готов да се предаде за процес в замяна на освобождаването на този човек. — Той се усмихна. — А аз съм готов да сложа край на войната, при положение че четирите града запазят избраните от народа губернатори, каквито са били първоначалните намерения на Заселническия конгрес.

Лисиас се намръщи. Градовете-държави се бяха обединили около надзорника по време на Първата горянска война, преди хиляда и седемстотин години. Беше суров урок, платен с кръв. За да има силна и единна войска, трябваше да има обединено, централизирано управление.

— И вярваш, че Ерлунд ще приеме това предложение?

„Би могъл — отсъди наум. — Определено би могъл.“

Есаров се усмихна и веждите му се размърдаха над телените рамки.

— Убеден съм. — Облегна се и разпери ръце. — Въпрос на закони. Сетберт беше негов предшественик и близък роднина, заемаше най-високия пост в делтата. Действията му, колкото и да бяха нечувани, бяха предприети от загриженост за народа му и за Познатите земи. Ерлунд е длъжен да потърси правосъдие.

— А ти ще получиш легитимност за три… четири града, вместо за всичките?

— Нямам нужда от всичките. Никога не съм имал. — Усмивката на Есаров стана по-широка. — Демокрацията е могъщ инструмент, но деликатно оръжие. Вярвам, че ще спечели войната бавно, но сигурно, без допълнителни кръвопролития.

Лисиас се облегна и хвърли поглед към момичето, Саша. Тя стоеше, долепила ухо на вратата.

— Петронус наясно ли е с рисковете?

Есаров сви рамене.

— Така мисля. Струва ми се, че е мотивиран от вина. Вече знае, че Сетберт е бил просто пионка в нечия игра — хитра манипулация с трагичен завършек.

„Там.“ Лисиас си спомни последната им среща на границата на Пилос, когато бе взел фалшивата бележка и ръчното оръжие, използвано от гвардейския капитан за мнимото самоубийство на Непоколебим. Ако Сетберт се бе предал, когато хората на генерала се опитаха да го арестуват, можеше да има различна съдба.

Но не такива бяха намеренията на Ли Там, ако подозренията му бяха верни.

— Много добре — промълви накрая Лисиас. — Има ли друго?

Есаров кимна.

— Да. Искам гаранции за Петронус по време на процеса. Трябва да му се оказват почести, полагащи се на държавен глава, по време на ареста, процеса и евентуалната присъда.

Лисиас стана и се загледа в Есаров. Мъчеше се да си спомни в коя пиеса го е гледал за последно, преди да се откаже от театъра и да се хване със съмнителна политика. Май беше „Плачещият цар държи падналата луна“. Древна история за случайна и трагична любов. Беше играл Фредерико, последния плачещ цар, и Лисиас помнеше, че жена му бе много впечатлена от младия бивш андрофрансин.

— Добре. Ще предам съобщението. Как да се свържа с вас за отговора на Ерлунд?

Есаров се усмихна отново.

— Моите хора ще те намерят. Няма да се виждаме повече до процеса.

Лисиас кимна. Искаше да зададе още един въпрос — този, за който всъщност бе дошъл, но не знаеше как. Досега разговорът се въртеше около държавните дела, а въпросът беше личен. Дългогодишният опит го бе научил да не смесва двете неща.

Есаров явно се досети за вътрешния му конфликт по лицето му.

— Тя е добре, Лисиас. Дъщеря ти е в бежански лагер в Деветте гори. Разбрахме, че е пристигнала там малко преди убийствата.

Лисиас не искаше да зададе и следващия въпрос, но по различни причини. Колкото и да не обичаше мъртвия съпруг на Линей, не бе успял да прехвърли неприятните си чувства към детето. Въпреки това бе отказал да го види, когато Линей дойде пред къщата и слугите не я пуснаха. Дори не бе попитал за името и сега се мръщеше при тези спомени.

— А внукът ми?

Лицето на Есаров помръкна.

— Съжалявам. Детето се е разболяло от треска и е починало.

Лисиас примигна от изненадващите емоции. Чувстваше се объркан от пристъпа на тъга, съжаление и гняв. „Какво сторих, Линей?“ Приседна за момент на леглото, заповядвайки на напиращите сълзи да се оттеглят.

— Мъртъв е? — попита хрипливо.

Есаров кимна.

— Доколкото помня, не беше доволен от тогавашната ситуация. Това развитие би трябвало да те радва.

Лисиас въздъхна тежко и раменете му увиснаха. Отново вдигна очи към Есаров.

— Това ли е всичко?

— Да. — Революционерът се надигна. — Нямам други вести. Но тя е добре. Горянският крал се отнася добре с ентролузианските бежанци, осигурява им подслон и работа.

Лисиас кимна. Есаров се измъкна на тясното балконче и прекрачи перилата.

— Моите хора ще се свържат с теб след три дни за отговора на Ерлунд — каза той и изчезна в нощта.

Лисиас затвори очи и изхлипа без сълзи.

— След малко трябва да слизаме — каза Саша, докато разрошваше косата и раздърпваше дрехите си.

Лисиас вдигна поглед към поразително зелените очи, без да е сигурен какво се надява да открие. Благосклонност? Съчувствие? Може би прошка?

Ала в тях имаше само мълчаливо, студено обвинение.