Кен Сколс
Песнопение (41)

Неб

Неб забави бяг, щом превали хребета, и затаи дъх пред гледката. Ренард го чакаше, леко наведен с ръце на коленете, поемаше въздух и наблюдаваше ширналия се пейзаж.

Над тях небето бе прашно розово и се изпразваше от птици.

Неб застана до Ренард и заслони очи с длан. Слънцето се отразяваше в разноцветната назъбена гора от стъкло, простираща се във всички посоки, освен тази, от която идваха. В далечината едва се виждаше металната фигура на Исаак, движещ се по коварната повърхност.

Ренард проследи погледа му и подаде меха с вода.

— Няма нужда да го настигаме. Просто трябва да го следваме, а той оставя ясна диря. Много по-пригоден е да се справи с така наречения си братовчед от нас.

Вече четири дни се чудеше какво точно бе прошепнал Ренард на Исаак, за да го накара да хукне така в нощта. А и се питаше доколко този пустинник познава баща му? Накрая си задаваше и въпроса какво го бе прихванало, та да изостави отряда си и да тръгне след странния водач — и защо това му се струваше толкова лесно и естествено, въпреки че другарите му бяха в засада. Бе сдъвкал корена и хукнал, а изненаданите крясъци останаха назад, докато се отдалечаваше от битката.

Горчивият сок даде ефект и той усети прилив на сила и енергия, така че лесно догони Ренард.

Казваше си, че службата на светлината го изисква — че трябва да остане с Исаак и тръгването с водача е единствената възможност. Успокояваше се, че Рудолфо и Петронус биха се съгласили, макар Едрик да бе против. Въпреки това се притесняваше. Мислеше за всичко това, докато тичаше, а дъхът на предателството и дезертьорството го следваше като вълк по петите.

Разбира се, засадата бе фалшива, организирана от Ренард и пийналите му приятели, но научи за това едва вчера. Водачът бе видял угриженото му лице и съобщи факта с безгрижен смях.

Първата нощ и първия ден тичаха мълчаливо, преди да спрат за почивка и вода от скритите източници, които Ренард му показа. Исаак изобщо не спираше и когато Неб понечи да го последва, пустинникът го спря.

— Само ще се претрепеш в тъмното или ще изгубиш следата. — Това бяха първите му думи след Далечния град. — Ще почиваме до сутринта. После ще проследим металния ти приятел с лекота. Рано или късно ще ни отведе до другия.

Още два дни тичаха по неравния терен и всяка вечер успяваха да зърнат Исаак, преди да го загубят отново.

Неб отпи от топлата вода и се изжабури, преди да върне меха на Ренард. Имаше вкус на изгоряло и сол, типичен за пустошта, но я преглътна с благодарност.

— Какво е това място?

Ренард вдигна меха към устата си, отпи и сложи тапата.

— Това са покрайнините на Ам. Бил е столица на Ейлис.

Неб се намръщи. Беше чувал за това място преди. Баща му бе донесъл квадратна монета с лика на Вас И’Зир, краля маг, който бе управлявал Ейлис от името на баща си Ксум, преди П’Андро Уим и учените да го свалят от власт заедно с братята му в един изпълнен с кръвопролитие месец. Брат Хебда бе попаднал на монетата при разкопки и я бе запазил за сина, когото не можеше да отгледа заради обетите си.

— Баща ми е идвал тук.

Ренард се засмя.

— Баща ти обиколи голяма част от пустошта, млади Небиос. Но да, наистина е идвал тук. — Той тръгна спокойно към назъбената стъклена джунгла. — Кой мислиш, че го водеше?

„Разбира се.“ Щом Ренард държеше договорите с ордена, беше логично, той да е придружавал в експедициите баща му. Тръгна след Ренард и го настигна бързо.

— Познаваше ли го добре?

Ренард намери добро място на ръба на стъкленото поле и смъкна раницата си.

— Прилично. Беше добър човек.

Неб седна на една скала и погледна пустинника. Водачът извади стъкленица от един от многобройните си джобове и капна по капка в четирите ъгъла на лагера, както правеше и предишните нощи. Тогава не искаше да говори, но с всяка левга, с която се отдалечаваха от горянските съгледвачи, езикът му се развързваше.

— Това е урина от родствен вълк.

Неб вдигна поглед.

— Те не са ли изчезнали? Мислех, че са измрели със Стария свят.

Ренард запуши стъкленицата и я прибра.

— Почти. Но все още има шепа останали, включително един стар бял екземпляр, който пустинната вещица пази за такива като мен, обикалящи пустошта.

Неб беше виждал скици във Великата библиотека, но досега смяташе, че са възстановки по скелети, изровени от андрофрансините. Родствените вълци бяха два пъти по-големи от нормалните — страховити хищници с неестествен интелект и влечение към насилие, подхранени с кръвните магии на маговете, които ги бяха сътворили толкова отдавна.

— Малко са, но си остават вторият най-опасен хищник в дълбоката пустош — продължи Ренард. — Не навлизат в чуждите територии от респект, а плячката им е достатъчно разумна. — Той извади от раницата си тънък матрак и го разстла на земята, след което измъкна две сгънати завивки и подаде едната на Неб.

Нещо в казаното от мъжа му направи впечатление.

— Ако те са вторият най-опасен хищник, кой е първият?

Ренард вдигна поглед и очите му застинаха като камък.

— Ние. — Постла завивката върху своята половина на матрака и се надигна, разпервайки ръце към помръкващия пейзаж. — Естествено, има и други заплахи — призраците и чудовищата от подземията на света, а и самата земя е достатъчно негостоприемна. Но ако говорим за хищници, човекът — или това, в което се е превърнал тук — все още властва. — Той свали трънливата пушка и стисна леко издутината в основата й. Неб чу лекото изщракване на заредения трън. Още не бе успял да огледа добре това чудо, но се надяваше, че ще има възможност, след като водачът му бе почнал да си развързва езика. — Тази вечер ще ядем месо. Ти събери дърва, а аз ще се върна след малко с вечерята.

Ренард тръгна със спокойна стъпка сред назъбените стъкла, които се простираха отвъд лагера им. Младежът разпъна завивката си и започна да събира клонки от сивите храсталаци. За трийсет минути успя да натрупа прилична купчина.

Ренард се завърна, мъкнейки окървавено тяло с дълга, тънка опашка. Пустинният плъх — почти с размерите на куче, бе одран и изкормен далеч от лагера.

— Има прясна вода на около левга западно — каза водачът, щом остави месото и посегна за огнивото си. — Утре можеш да се изкъпеш и да поизпереш дрехите си. — Погледна към раздраната униформа на Неб и сбърчи нос. — А може да е по-добре да ги заровиш. Имам резервна риза и панталон, които ще ти свършат работа за няколко дена.

В лилавеещото небе започваха да изгряват пулсиращи звезди. Синьо-зеленикавата светлина на хоризонта обещаваше, че луната скоро ще се издигне. Ренард се зае да готви плъха на пращящия огън, а Неб събу ботушите и се изтегна на коравата земя. Подпря се на лакът и загледа как водачът прави инвентаризация на общия им багаж. Човекът го забеляза и се усмихна.

— Ще те пременим в пещерата на Руфело. Може би утре, но по-скоро вдругиден. Стъклото ще ни забави малко.

Неб беше чувал много за Руфело, древния учен, запазил много от тайните на Младите богове в своята „Книга със спецификации“. Неговите чертежи, сглобени от безброй пергаменти, бяха осигурили връщането на мехослугите.

— Пещерата на Руфело ли?

Ренард вдигна поглед.

— Там има андрофрансинско хранилище с провизии. Имаха много добра организация.

Това звучеше смислено. Изпепелената пустош беше сурова, а големите разстояния, изминавани от експедициите, както и продължителните разкопки, правеха зареждането с провизии доста предизвикателно. Представи си цяла мрежа от хранилища, заредени и запечатани срещу природните условия и обитателите на тази негостоприемна земя.

Ренард извади едно парцалче и го намокри с вода от меха. Нави го и го тикна в малка дупка в основата на подутината на пушката.

— Утре трябва да я лакирам.

Миризмата на печено месо накара стомаха на Неб да изръмжи. Последните четири дена бе ял само пастърма, ядки и сушени кисели ябълки, при това в малки количества. Преди Ренард да развърже езика си, всички въпроси и оплаквания на младежа оставаха без отговор. Сега, докато просто седеше мълчаливо, спътникът му бе започнал да предлага информация съвсем свободно.

„Защо?“ Очите му се свиха.

— Вече си доста разговорлив.

Ренард се засмя.

— Вярно, така е.

Неб се завъртя настрани и подпря глава с длан.

— Защо сега?

Ренард го изгледа и за миг, Неб видя нещо в очите му, което го глождеше.

— Защото вече сме твърде далече и твоите приятели не могат да те открият — каза той бавно. — Нито ти да се върнеш. — Замълча и бодна плъха с ножа си. — Сега аз съм единствената ти възможност и работата ни може да започне в действителност.

Думите паднаха като камък в езеро и значението им изпрати вълни чак до ъглите на сърцето на Неб. Внезапно устата му пресъхна.

— Нашата работа?

— Да. Която баща ти ми завеща в деня на раждането ти. — Ренард погледна към младежа с пронизващо сините си очи. — Работа, за която с майка ти знаеха, че си предопределен, още преди да те заченат.

„С майка ти.“ Брат Хебда никога не беше споменавал майка му, а Неб бе твърде учтив да попита. Не, не учтив, а предпазлив. Просто се боеше, че ако вземе да разпитва, баща му ще спре да го посещава. Беше рядкост някой в ордена да признае дете, родено извън обетите за целомъдрие. Още по-рядко бе да се посещава такова дете в сиропиталището. Неб преглътна на сухо и прочисти гърло. Два въпроса се бореха за надмощие и той даде предимство на по-малко ужасяващия.

— Каква работа?

— Търсенето на дом.

Неб примигна. „Откъде знае? И как са знаели родителите ми?“ Главата му се завъртя и той изрече втория въпрос, макар да прозвуча по-скоро като твърдение.

— Познавал си майка ми.

През лицето на Ренард премина облак и той затвори очи, малко по-продължително, отколкото трябваше. След това изражението му се проясни.

— Да, момче. Познавах я.

Неб бе залят от още въпроси, но бяха толкова много, че остана мълчалив, смаян от целия разговор. Споделянето на сънища с Уинтърс му даваше поглед към блатните пророчества и мистерии. Знаеше за вярването й, че той е Водача. Но освен сънищата и вярата на момичето, което обичаше, нямаше други доказателства. Сега почти непознат човек, на когото нямаше особено доверие, му казваше, че това е работа, планирана от баща му и майка му, още преди да се роди.

Това го зашемети.

Ренард използва ножа си да премести месото от огъня, за да може да изстине. След това се обърна към Неб.

— Беше умна и красива. — Гласът му бе натежал от спомени.

— Какво стана с нея? — попита Неб, макар да не бе сигурен, че иска да узнае.

Но Ренард запази мълчание. Щом плъхът изстина, той го раздели наполовина и двамата започнаха да се хранят бързо и тихо.

Месото беше мазно и имаше дъх, но Неб му се наслаждаваше, сякаш беше печен заек от Деветте гори. Не можеше да си спомни по-добро угощение въпреки тишината.

Когато се навечеряха, Неб пропълзя под завивките и започна да брои звезди, но мислите за Уинтърс все го разсейваха. Чудеше се как е и какво прави в момента. Колкото по-навътре в пустошта влизаше, толкова по-малко сънища помнеше. Той пожела да я сънува тази нощ, да я намери някъде между сънищата — или да сподели сън с нея, — да й каже колко уплашен се е почувствал внезапно. Досега вярваше, че шансът го е довел дотук, заради преследването на металните хора заедно с този загадъчен водач. Но вече усещаше, че е намесена съдбата, отвъд него и блатната кралица.

„Той е познавал родителите ми.“ Нямаше доверие на пустинния водач Ренард, но му вярваше.

Неб остана буден дълго след като мъжът започна да диша равномерно, дълго след като луната достигна зенита си в небето. Мислеше за всичко и желаеше да заспи и да сънува.

Но когато най-сетне задряма, нямаше никакви сънища и се будеше непрекъснато от тази странност.