Кен Сколс
Песнопение (38)

Петронус

Петронус прекара остатъка от седмицата да кодира документите си в скромните покои. Излизаше само за да се храни, а Есаров му правеше компания, когато имаше възможност. Революционерът изглеждаше уморен, но доволен. Вчера му бе съобщил, че е време да се свържат с Лисиас и да предложат примирие и размяна.

— Вярваш ли, че ще се получи? — попита Петронус, отпивайки от топлата горчива напитка, подсилена с ром.

Есаров прокара ръце по дългата си сива коса.

— Да. Но за теб ще е предизвикателство.

„За всички ни.“ Петронус погледна към думите, които сякаш се сливаха в единично петно на пергамента. Беше приключил и можеше да остави работата си за по-нататък, когато може би нямаше да има такава нужда от него.

Чу отривистото почукване на Гримлис и вдигна поглед.

— Влез.

Сивият гвардеец изглеждаше угрижен, но това не бе изненадващо. Не беше приел плана им добре и Петронус не очакваше, че скоро ще го одобри. Ветеранът влезе и затвори вратата.

— Разбрах, че срещата ще е след два дена.

Петронус кимна.

— И аз така чух.

— Сигурен ли сте, че искате да го сторите? — Челюстта на ветерана беше стисната, а в очите се таеше свирепост. — Можем да се махнем още сега.

Петронус поклати глава.

— Не съм сигурен, че можем, Гримлис. — „А и не съм сигурен, че бих искал.“ Освобождаването на Чарлс беше задължително, но спирането на гражданската война бе не по-малко важно. Липсата на стабилност отваряше вратата на нещо по-лошо, а не можеха да се подготвят за него, ако продължаваха да воюват помежду си. Вече бе чул, че Мейров от Пилос укрепва границите си и събира войска, гледайки на север. В последните дни бяха нападнати още кервани; бяха загинали още разпокъсани останки от ордена, търсещи относителната безопасност на Деветте гори. В Тюрам старият крал бе излязъл от летаргията си за достатъчно дълго, за да назначи един от по-силните си генерали за наместник. Бяха затегнали родството с източния си съсед Пилос и с независимите градове-държави по северната част на Изумрудения бряг. Петронус посочи към единствения стол. — Седни при мен.

Гримлис седна с очевидно неудобство. Очите му имаха цвят на буреносно небе.

— Ще говоря направо, отче. Това начинание е глупаво, със или без Чарлс.

Петронус въздъхна и се облегна назад, като остави писалката.

— Възможно е. Но не виждам друг път за излизане от този уимски лабиринт.

Капитанът присви очи.

— Вярвате ли достатъчно силно, за да загинете за това?

Петронус се засмя, макар да не знаеше какво е смешното.

— Не съм сигурен, че вярванията ми влизат в това хазартно начинание. Ако Чарлс е жив и знае за това Убежище на светлината, в най-лошия случай може да спаси Познатите земи от нещо ужасно. А в най-добрия, може да ни върне загубеното. — Той започна да подрежда документите. — Но съм сигурен, че не си дошъл да ме разубеждаваш. Знаеш добре, че моето упорство надхвърля благоразумието. — Взе канап и започна да връзва документите в обемист пакет.

Гримлис поклати глава.

— Получих вест от птичаря на Есаров. Стара е, но е по-добре от нищо.

Петронус вдигна очи, оставяйки пръста си на възела.

— От крайбрежието ли?

Капитанът кимна. Извади смачканата бележка от джоба си и я подаде.

Петронус я прочете набързо.

— Значи горянските съгледвачи са поели поста в залива Калдус и Рудолфо ни е открил.

Беше скептичен относно плана на Гримлис да поддържа съобщителен пост, но не си представяше, че лично Рудолфо ще се появи. По-скоро се боеше, че онзи, който го искаше мъртъв, ще изпрати цяло отделение кръвни съгледвачи, за да довършат започнатото. Но ето че горянският крал бе прехванал една от птиците и бе добавил собственото си съобщение.

Отново погледна към бележката.

— Какво ли иска?

Гримлис беше разгневен.

— Не знам какво иска, но не може да се разпорежда с хората ми. Ще си поговорим сериозно, щом се появи.

„Щом се появи ли?“ Петронус усети, че затаява дъх.

— Рудолфо? Идва тук?

Гримлис кимна бавно.

— Да. Есаров изпрати пирата да го вземе.

Що за игра на войната на кралицата водеше демократът? А и какво му беше щукнало на Рудолфо да зареже жена си и новороденото си бебе и да тръгне да скитосва в търсене на аудиенция? Защо просто не му бе пратил птица?

Есаров знаеше, че довеждането на най-могъщия човек в Познатите земи насред гражданската война ще подложи на изпитание и без това крехкото родство между горяните и ентролузианците. Той се замисли за предстоящия процес и се заигра с ключалката на този нов сейф. Дали Рудолфо носеше нещо, за което не бе помислял?

Умът му изщрака и той се тупна по крака.

— Есаров възнамерява да изпрати Чарлс с горянския крал.

Гримлис присви очи.

— Дори не сме сигурни дали Чарлс е жив.

Въпреки подозренията си Петронус смяташе, че Чарлс е жив, а Есаров си дава сметка, че архиинженерът е вероятно най-голямото оцеляло богатство в Познатите земи. Заради това, което можеше, и това, което пазеше — един къс от светлината, която се бояха, че са загубили.

Поне откаченият демократ осъзнаваше, че Чарлс ще е в по-голяма безопасност при Рудолфо.

Гримлис се изправи.

— Ще е тук до седмица, но не съм сигурен дали ще го дочакате.

Петронус кима.

— И аз. — Той грабна пакета и отвори торбата колкото можа по-широко. Въпреки това не беше достатъчно и документите се огънаха, докато ги тикаше. — Както и да е. Предай ги на Рудолфо. Но дискретно, да не видят хората на Есаров. — Замисли се за миг. — Кодирани са, но Исаак или някой от другите ще може да ги разшифрова.

Подаде торбата на правия Гримлис.

— Вие отивате на съд. Рудолфо обикаля с едно отделение. Надявам се да не е заразно.

Петронус се замисли.

— Кое да не е заразно?

— Глупостта.

Гримлис тикна торбата под наметалото си и излезе.

Петронус продължи да се взира във вратата, преди да сведе поглед към празното писалище. Зачуди се какво ще прави сега. Как ще си прекарва времето, докато чака Есаров да каже дали Ерлунд се е хванал на новата игра. Демократът се кълнеше уверено, че опустошението на Уиндвир е вътрешно дело и са били подлъгани да вярват във външна заплаха от сложна и ужасна конспирация. Влад Ли Там бе заявил, че врагът дебне отнякъде, и бе заминал, за да го разкрие.

Петронус погледна към картата на Познатите земи, която украсяваше стената на скромната му стая. Видя Уиндвир в центъра и проследи извивките на Първата река, която горяните наричаха Райблъд, нагоре по хълмовете, през Прерийното море и към Деветте гори.

— Какво търсиш, Рудолфо, толкова далеч от дома в тези гибелни времена?

Изправи се бавно, отиде до картата и сложи показалец в центъра.

Отново си спомни за предполагаемата бележка от Чарлс.

„Библиотеката падна с предателство.“

През тази нощ Петронус сънува поле от кости, кръв и птици с тъмни крила.

Когато се надигна на сутринта, все едно не беше спал изобщо.