Кен Сколс
Песнопение (37)

Джин Ли Там

Кошмарът събуди Джин Ли Там и осеяната с кости равнина на Уиндвир изчезна заедно с думите на родствения гарван, звучащи още в ушите й. „Скоро ще изкълва очите на баща ти.“

Ако кошмарите не бяха започнали преди раждането, щеше да ги отдаде на някакъв страничен ефект от лекарствата, които пиеше.

Надигна се и изтри сълзите и сънливостта от очите си. Иаков се размърда до нея и тя го погледна. Лицето на бебето беше сиво, дишаше плитко. Джин се наметна с една роба и тръгна към стъклената врата на отрупания със сняг балкон. Нощта беше ясна и звездите светеха над спящото горско селище. Пълната луна бе надвиснала над Библиотечния хълм и оцветяваше масивните камъни на строежа в синьо-зеленикаво. Имаше още няколко часа до изгрев-слънце и събуждането на Деветте гори.

Джин се приближи до вратата и подсвирна за слугиня. Появи се едно момиче с още влажна коса и лице.

Мразеше да оставя бебето, но не искаше да рискува да го събуди. И без това не спеше достатъчно.

— Остани при Иаков — нареди тя на момичето. — Когато се разбуди, ми го донеси. Аз ще съм в кабинета.

— Да, господарке — направи реверанс слугинята.

Джин изчака момичето да се настани в люлеещия се стол до леглото и тръгна тихо по дебелите килими на коридора.

Кабинетът на Рудолфо се намираше зад двойна орнаментирана врата от тъмно дърво. Тя превъртя железния ключ и открехна добре смазаните порти, колкото да се вмъкне набързо.

Заключи зад себе си и запали лампата на писалището. В кошницата за нови съобщения вече се бяха събрали няколко и тя въздъхна. Не знаеше как Рудолфо успява да се справи с всичко, но със сигурност ставаше много рано в повечето дни. Вчера бе прекарала от зори до здрач на писалището и бе успяла да изпразни кошницата. В момента бе пълна до една трета, ала до изгрева щяха да пристигнат още съобщения.

„Животът на кралицата.“ Посегна към най-горната бележка, но се спря. Отвори чекмеджето и извади колана с ножовете. Погледна към вратата и съблече робата си, пускайки я на пода. Закопча колана над леката памучна нощница и застана в центъра на помещението. Заби крака в мекия килими, извади ножовете и се впусна в сутрешната си тренировка.

Времето на легло бе размекнало мускулите й и въпреки че не бе напълняла много по време на бременността, се чувстваше тромава. Но със сутрешните тренировки и следобедните кросове, които бе почнала преди няколко дена, постепенно възвръщаше формата си.

Ходилата и бедрата й се движеха в мълчалив ритъм, докато се въртеше, подскачаше и финтираше. Ножовете проблясваха на слабата светлина, докато влагаше сила във всеки удар и ги завърташе на всички страни. Замисли се кога за последно бе проливала кръв. Докато бягаше от лагера на Сетберт с Неб? Не. В нощта, когато съгледвачите се омагьосаха и спасиха Рудолфо от така наречения папа Непоколебим в летния папски дворец.

„Сякаш бе толкова отдавна.“ В доста отношения наистина си беше. Двамата с Рудолфо бяха консумирали стратегическия съюз, създаден от баща й, макар тогава да нямаше представа колко дълбоко ще заобича и зауважава горянския крал. Нито пък осъзнаваше как един малък живот може да промени някого толкова пълно.

Упражняваше се унесено, спомняше си за отката при закачането на кост, за нежната съпротива на плат и кожа, за топлината на хлъзгавата кръв по пръстите й. Ускоряваше движенията, докато по челото и устните й не изби пот. Започна да се задъхва и скоро нощницата й подгизна и залепна към тялото. Въпреки това продължи, докато краката и ръцете й не натежаха от непривичното натоварване.

След час прибра ножовете и се отпусна задъхана в креслото. Чу се леко почукване и Джин се надигна, чувайки как крайниците й пукат.

— Един момент.

Откопча колана и го метна върху креслото. После навлече робата и тръгна към вратата. Отключи и отвори.

Линей я очакваше с разрошена коса и пребледняло лице.

— Добро утро, лейди Там. Мира ми каза, че сте будна.

Джин Ли Там открехна вратата по-широко.

— Заповядай. — Момичето не изглеждаше добре, но вероятно и тя самата беше в подобно състояние. — Не можеш да спиш ли?

Линей поклати глава.

— Не достатъчно.

— И аз — кимна Джин. — Сигурно е от лекарствата.

— Заради корена от панта — уточни младата жена и Джин Ли Там повдигна вежди.

— Учила си алхимия?

— Малко — сви рамене жената. — Съгледвачите от делтата дъвчат панта, за да стоят будни. Освен това има кала и може би малко листа от веспър.

И Джин бе доловила следи от кала, тъй като в миналото бе пробвала тайно от лулата на баща си. Тя махна към един стол и тръгна към печката, на която чакаше чайник с прясна вода.

— Искаш ли чай?

— Аз мога да го направя, лейди Там — предложи Линей, но Джин махна с ръка.

— Стига де. Не съм забравила как се прави чай. — Джин взе две керамични чаши и отмери три лъжички от натрошените черни листа за запарка, след което се върна на креслото, докато водата заври.

— Как спи Иаков? — попита Линей.

Джин Ли Там се настани срещу нея и я огледа. Откакто Рудолфо бе заминал, двете се срещаха често, но практически не бяха прекарвали много време заедно. Срещаха се в покоите си, коридора или тук, в кабинета, разменяха дребни любезности и говореха предимно за бебето. Както и в този момент.

— Неспокойно. Предполагам, че скоро ще се събуди.

— Да го взема ли тази сутрин?

Джин се усмихна уморено.

— Мой ред е. Трябва да си починеш.

Линей сви рамене.

— Чувствам се добре.

Но Джин Ли Там виждаше истината в тъмните кръгове под очите и стиснатата й уста. Линей потръпна и си пое рязко дъх.

— Главоболия?

— Сякаш от нищото — призна момичето. — Удрят като гръм. Но не е проблем да го взема.

Джин се усмихна и разтърка слепоочията си.

— Оценявам предложението. — Тя погледна дойката. Не беше на повече от двайсет и въпреки скромните си дрехи се държеше по-различно от останалите бежанци, пристигнали през последните месеци. Джин се наведе напред. — Сигурно ти е много трудно, толкова скоро след ужасната загуба.

За миг големите кафяви очи на Линей се разшириха от паника. Тя преглътна.

— Ще излъжа, ако кажа, че не е. Понякога кърмя лорд Иаков или го приспивам и забравям, че не е моят Мика.

Джин Ли Там видя напиращите сълзи и усети срам.

— Не трябваше да повдигам темата — каза тя и отмести поглед.

Но младата жена поклати глава.

— Напротив. Трябва да го споделя. Така казваха франсините. Че се движим по петте пътя на тъгата с думи и спомени.

Джин Ли Там видя, че сълзите вече се стичат по маслинената й кожа.

— Дори не мога да си представя цената, която си платила.

Но всъщност можеше. Съпруг, загинал от меч; дете, взето от треската. Дълбоко в себе си се страхуваше от същата съдба. Собственото й дете бе мъртвородено, спасено от речната жена, и оцеляваше само благодарение на лекарствата, с които го кърмеха двете с Линей. Изобщо не можеше да изброи колко пъти съпругът й се бе измъквал от опасни ситуации по време на войната. А скоро щеше да отплава кой знае къде, за да търси баща й, и да се сблъска с кой знае какво. Този товар тежеше на сърцето й и караше корема й да се свива.

Осъзна, че са потънали в неловко мълчание, което бе нарушено от кипването на водата.

Линей се надигна и разтърка очи.

— Позволете на мен, лейди Там.

Джин се удържа на място и загледа как момичето сипва топлата вода в съда за запарка. После го сложи на поднос с двете чаши и го постави на масичката между двете. Линей седна и смени темата.

— Какви са новините по света?

Джин Ли Там погледна към кошницата и въздъхна. Скоро трябваше да се върне към нея, да шифрова съобщения, да праща птици и да чете докладите на двайсетината агенти на Рудолфо. Замисли се за вчерашните съобщения, като внимаваше да не издаде нещо съществено.

— Уинтерия се е провъзгласила. Казват, че се чувала на петстотин левги. Пилос и Тюрам са увеличили усилията да потушат вътрешните си безредици и засилват войските. Миналата седмица са погребали Ансилус. Деветте гори не бяха поканени, но въпреки това пратихме посланик.

Линей се намръщи.

— Някакви вести от делтата?

Джин кимна.

— Демократите на Есаров са овладели нов град. Има слухове, че Ерлунд не е загинал, а е убит негов двойник.

Момичето кимна.

— Не съм изненадана. Той има десетки и… — Тя замълча и бузите й се зачервиха.

„Сподели нещо, което не би трябвало да е известно на бежанец.“ Джин отвори уста, но в този миг на вратата се почука. Тя огледа лицето на момичето и стана да отвори. Отвън стоеше един съгледвач с малка неподвижна птичка в ръце.

— Това пристигна току-що за вас. Не е от нашите и дори не можем да я разпознаем.

Но Джин я познаваше. Жълтите следи по главата я издаваха и тя затаи дъх с неочаквана надежда.

— Какво е съобщението?

— Птицата е ранена — отвърна съгледвачът. — Видяхме вашето име на бележката и не сме я пипали.

Той протегна ръка и подаде дребното, треперещо създание. Джин внимателно развърза белия конец за родство от крачето. Продължи да държи птичето с една ръка, а с другата разви съобщението и го прочете.

То бе тройно кодирано и с непознат почерк, но птицата й бе добре известна. Тази, която винаги знаеше къде да я намери, и баща й я държеше непрекъснато до себе си. И ето че наистина я бе открила, макар и да се бе изтощила във ветровете, дъжда и снега на това продължително пътешествие.

„Не се отчайвай, велика майко. Родството на баща ти ще бъде възстановено със старите методи и кръвта му ще изкупи нашето спасение.“ Джин примигна и усети нещо злокобно. Страхът я обгърна и тя си представи грака на родствения гарван от кошмарите й, само че думите му бяха различни от тези в осеяното с кости поле на Уиндвир. „И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“

Джин потръпна. Беше забравила за чакащото мистериозно момиче и нямаше желание за чай. Дори забрави за болното бебе, което спеше неспокойно по-нататък по коридора. Не мислеше за разтърсените Познати земи, които не се бяха оправили от предателството на Сетберт, когато кръвните съгледвачи нанесоха нова рана по кожата на света.

Всичко това изчезна за миг.

Тя се почувства отново като малко момиче, чийто баща е в смъртна опасност, и не можеше да се отърси от страха и паниката.

Погледна към малката птичка — една от продължителната линия, която баща й омагьосваше внимателно, за да може винаги да открие четирийсет и втората си дъщеря, без значение къде е. Създанието лежеше неподвижно, а мъртвите му очи бяха станали като стъкло.

„Ти си кралица, жена на Рудолфо, майка на Иаков — заговори дълбок глас в нея. — Ти си четирийсет и втората дъщеря на Влад Ли Там.“

Тя вдигна очи към съгледвача и му подаде мъртвата птичка.

— Прати ми птичаря.

Джин Ли Там се завъртя, овладя сръчно напрежението от внезапните емоции и се върна на масичката при Линей, за да потърси утеха в горчивата чаша, която я очакваше там.