Кен Сколс
Песнопение (36)

Влад Ли Там

Стърженето на дърво в дърво събуди Влад Ли Там и той се размърда. В дните — или може би седмици, — които бе прекарал в топлата вода, бе успял да притъпи инстинктите си и да свикне с пленничеството. Вече не отваряше очи с очакване да вижда и не се подаваше на паниката. Вместо това се будеше бързо и се мъчеше да определи какво се случва.

Момичето му носеше храна относително редовно — в повечето случаи каша с вкус на риба и царевица, — но нямаше представа колко често се случва. Тя всеки път го изправяше и го хранеше като дете. Понякога му оставяше купата, преди да е свършил, но това означаваше да лочи от нея, тъй като все още не му разрешаваше да се храни сам. Беше достатъчно неприятно, че му се налагаше да пие вода така, ако клатенето на кораба не я разлееше сред морската на дъното на килията му.

Влад Ли Там се претърколи до външната стена на кораба и притисна ухо. Чу далечни гласове и усети вибрациите от триенето на дървесината.

Бяха спрели да се движат и драстичното намаляване на люшкането му подсказваше, че или морето е неестествено спокойно, или са пристанали. Второто изглеждаше по-вероятно.

Чу стъпки откъм вратата и се надигна с помощта на стената. Схванатите му мускули протестираха и Влад усети, че простенва с отварянето на вратата.

— Ходенето е за кратко — каза момичето. — Можем да те пренесем, но реших, че ще оцениш възстановяването на малко от достойнството ти. — В гласа й се долавяше веселие.

— Къде сме? — попита той.

Тя не отговори. Вместо това се наведе, за да развърже въжетата на глезените му. Влад присви мускули за миг, готов да я изрита, но размисли. Момичето се засмя.

— Нямаше да стигнеш далече, старче. Добре, че не опита.

— Ако искахте да ме убиете, вече щяхте да сте го сторили.

Тя се засмя отново.

— Не е съвсем вярно, Влад. Имаме доста работа, преди този ден да настъпи, но не се заблуждавай и за миг. Той ще дойде. — Момичето го изправи с учудваща сила. — Ставай.

Влад се заклати нестабилно и залитна към корпуса. Момичето отново го изправи със здравите си ръце. След това го поведе напред. Спареният въздух в трюма му се струваше като хладна есен в сравнение със задушаващата килия. Той тръгна по коридора.

— Надясно. Десет стъпки до стълбището.

Краката му пареха от усилието и той залитна отново.

Момичето се наведе над него и той усети дъха й в ухото си.

— Можем да те носим. Искаш ли? Така ли искаш да те видят децата ти?

„Децата ми?“ Усети надигащата се паника, страх и гняв, от които го заболяваше главата. Стисна зъби и юмруци.

— Децата ми ли?

Жената не отговори и го бутна нежно напред.

— Ще се справиш, Влад. Върви.

Влад Ли Там тръгна напред, броейки крачките, и намери първото стъпало с колеблив крак. Започна да се изкачва и усети светлината, процеждаща се под превръзката, както и уханието на мангови дървета, солен въздух и горещ пясък. Отвори уста и пое дълбоко дъх. Жената го завъртя наляво и нечии ръце го повдигнаха на кея.

Усети как някой го докосва по тила и внезапно ослепя от блестяща експлозия. Затвори очи, но светлината проникваше дори през клепачите. Влад Ли Там изстена.

Когато успя да отвори очи, първото нещо, което видя, бе жената. Беше млада, някъде около двайсетгодишна и по лицето й имаше изрисувани сиви, бели и черни символи. Зелените й очи се открояваха на този фон. В косата й имаше вплетени миди, корали и клончета, и тя му се усмихваше.

Беше красива и опасна.

Носеше рибарски дрехи, но си личеше, че не е привикнала. Беше създадена за доспехи или рокли, но нищо по средата. Един мъж на кея й подаде тъмна роба и тя се наметна.

— Къде съм?

Усмивката й се разшири.

— У дома, Влад.

Очите му привикнаха и успя да огледа обстановката. Шхуната на кея беше направена от тъмна непозната дървесина и дизайнът й не приличаше на нищо от Познатите земи. Корабостроителят в него набързо изчисли водоизместимостта, възможната скорост и отбеляза разнородния екипаж на палубата.

Кеят беше висок и надвесен над толкова чиста и зелена вода, че чак очите го заболяха. Погледна към земята и видя пясък и джунгла. Оттам се носеха крясъци на птици и маймуни, а към безоблачното небе се извисяваше грамадна сграда от бял камък.

Влад Ли Там примигна и залитна, но този път нямаше кой да го подпре. Обърна се към жената и най-сетне направи връзката, макар да изглеждаше невероятно. Изрисуваните фигури и природните украшения в косата я издаваха, макар стилът да бе доста по-сложен от това, което бе виждал преди.

— Ти си блатна.

— Не. Това е наложено име от времето на тъгата ни. Ала сълзите на моя народ вече пресъхват. Аз съм от избраните.

„Избраните.“ Прехвърли думата в паметта си, но не намери нищо познато.

— А! — Жената изви поглед. — Ето ги.

Влад Ли Там чу познатия звук. Проследи очите й и затаи дъх. Един железен кораб приближаваше входа на пристанището и забавяше ход.

„Децата ми.“

Последва го друг и после трети. Знамето на клана Ли Там беше свалено, но на негово място не се вееше друго. Краката му почти се подкосиха от тежката гледка. Приближаваха пет от неговите кораби и на палубите виждаше семейството си — мъже, жени, деца, — охранявани от облечени в черно войници. Огледа се и осъзна, че флагманът му отсъства от малката флотилия.

Коленете му се подгънаха и той седна тежко на кея. Гласът му беше нисък и имаше вкус на пясък.

— Какво е това?

Жената погледна към него. Любовта в очите й го ужаси.

— Това е изкупление, Влад.

Той посегна за друг въпрос сред хилядите, които бушуваха в главата му.

— Коя си ти?

— Казах ти. Аз съм твоят кръвопускач и родствен лечител.

Корабите забавиха и се чу свистене при спирането на двигателите и тракане на котвените вериги. Двама мъже го вдигнаха на крака и той видя първите лодки, свалящи семейството му на сушата.

Думите й отекваха в съзнанието му. „Кръвопускач. Родствен лечител.“ Първата лодка приближи кея и той видя страха по лицата на внуците си.

В този миг, за пръв път през живота си, Влад Ли Там изпита безсилие и отчаяние.