Кен Сколс
Песнопение (35)

Неб

Неб се стресна, когато нечии здрави ръце го разбудиха, а студеният планински въздух и топлината на жената от сънищата му изчезнаха. Едрик се бе надвесил над него и изглеждаше мрачен на бледата светлина от лампата в плевнята, в която спяха.

Неб кимна, че е буден, и изпълзя от завивките, за да нахлузи меките си ботуши. Чудеше се дали водачът им се е завърнал.

Ренард удържа на думата си и ги заведе до Далечния град тъкмо преди слънцето да изчезне и да бъде заменено от пулсиращите звезди. Помогна им да спазарят нощувка в една плевня, миришеща на кози и прасета, и тръгна да събира полезна информация.

Малкото селище бе по-навътре в пустошта, отколкото Неб очакваше. Доста по-навътре, отколкото се виждаше от височината на Стената на пазителя. Беше чувал истории за Далечния град, но бяха доста мъгляви. Като дете запълваше празнините в тях с герои и описания от романтичните археологически истории. Реалността беше разочароваща. Неб намали лампата и се измъкна под звездното небе, като затвори вратата. Едрик го очакваше в по-дълбоките сенки, зад ъгъла на плевнята. До него стоеше Исаак. Очите на металния човек бяха затворени, но зад капаците прозираше светлина, а в тялото му се чуваше свистене на пара и скърцане на части.

— Изчислява — обясни тихо Едрик. — Ренард му показа карта, преди да тръгне. Търси възможни маршрути, по които може да е поел другият ни приятел.

Неб погледна към мехослугата за миг и каза това, което Едрик очевидно си мислеше.

— Не знам как бихме могли да го открием.

Капитанът кимна.

— И аз. А и честно казано, не съм сигурен, че трябва да се опитваме. — Той замълча и Неб го изчака да продължи. В гласа на младия капитан се бе появил тон, който не беше чувал никога в гласовете на горянските съгледвачи — нотка на колебание, граничещо със страх. — Изпратих три птици към стената. Всичките се върнаха с недокоснати съобщения. Две бяха ранени. Според последните вести от горите Рудолфо търси дискретно Влад Ли Там, а Пилос и Тюрам събират армии, гледайки на север. Времената не са добри да тръгваме на непосилна задача, без възможност да изпращаме вести.

Неб се замисли.

— Мислиш ли, че Ренард може да ни помогне?

Едрик сви рамене.

— Не съм сигурен, че това, което предлага всъщност, е помощ. — Той кимна към Исаак. — Тези метални хора със сигурност са истинско чудо, но в онзи има нещо смъртоносно… Не е като Исаак. Сигурен съм, че по ръцете му има кръв и не би се поколебал да пролее още.

Неб също не се съмняваше в това. Беше видял как мехослугата ги разбута в стражевия пост и как се понесе, прескачайки по три стъпала към върха на стената. Естествено, Исаак също имаше кръв по ръцете си, но съжалението и тъгата му бяха очевидни с всяка куцаща стъпка. Не излъчваше опасност за разлика от онзи, който се бе обявил за негов братовчед. Въпреки заплахата Неб изпитваше неутолимо любопитство. Реши да го изрази на глас.

— Ами Санкторум лукс?

Едрик кимна бавно.

— Да. Любопитно е. — Той въздъхна и погледна първо на запад към Стената на пазителя, после на изток, към назъбените планински вериги на хоризонта. Накрая се обърна към Неб и Исаак. — Трябва да разберем какво е. Но не мисля, че генерал Рудолфо би рискувал нещо ценно заради търсенето на отговора. Задачата идва в лош момент и ние не сме подготвени.

„Говори за нас.“ Неб не можеше да разбере защо Рудолфо би го ценил толкова. За Исаак беше ясно — металният човек носеше огромно познание в себе си и бе незаменим в работата по възстановяването на библиотеката. Отсъствието му от Деветте гори дори за месец щеше да се усети, но ако с него се случеше нещо непоправимо, това можеше да доведе до спиране на цялата работа. Той беше старши сред мехослугите и единствен разбираше достатъчно от устройството им, за да може да ги поддържа и ремонтира. А и беше… Неб се затрудни с думата, но я намери. Специален. Различен. Единствено той бе приел име и носеше андрофрансинско расо. Поне преди да се появи новият, който също носеше расо и се представяше за Чарлс, предполагаемия баща на мехослугите.

Исаак бе изрекъл думите на Ксум И’Зир и бе изсипал смърт над Уиндвир, превърнат в оръжие, което можеше да плаче за унищожението, извършено по принуда.

Беше нормално Рудолфо да не иска да рискува Исаак. Но Неб? Той беше момче, млад офицер, видял много за годините си, но също и твърде малко. Уинтърс смяташе, че съдбата го е избрала — Небиос бен Хебда, Водача. Че е легендарният герой на блатните, който щеше един ден да ги отведе до обещаната земя, отвъд най-смелото въображение. Но въпреки доверието си в блатната кралица Неб изпитваше съмнение към подобни суеверия.

Той насочи мислите си към текущия разговор и облиза устни, преди да проговори.

— Все пак, ако има убежище на светлината — и това е библиотека, както подозира Исаак…

Едрик го прекъсна.

— Тогава ще се надяваме, че който я е построил тук, в пустошта, е свършил работата си добре и тя ще остане скрита, докато се завърнем с по-сериозна екипировка и сили. — Капитанът се усмихна мрачно. — Имаме време, момко. А може и нашият водач да се завърне с добри вести.

Едрик пожела набързо лека нощ и се вмъкна в плевнята, като затвори портата. Неб приклекна и започна да наблюдава как нощта отстъпва път на утрото.

Беше настъпила неестествена тишина, нарушавана от кучешки лай някъде зад стените на града, северно от тях. Но дори кучетата звучаха странно, сякаш самият шум тук не се държеше нормално.

Докато беше в гробокопаческия лагер, обожаваше последната стража — обикновено най-тиха и най-малко искана. Но ставането преди утрото да е настъпило и виждането как денят започва носеше някаква надежда. Изминаха петнайсет минути и изведнъж от сенките се появи фигура. Преди да посегне за ножовете и да изсвири трета тревога, длъгнестият мъж вече бе до него.

— Тихо, млади Небиос — прошепна завалено Ренард. — Ще събудиш другарите си без нужда. — Миришеше на алкохол и леко се поклащаше. Изхили се и смотолеви: — Май младият ви капитан няма стомах за пустошта.

„Пиян е.“ Но Неб забеляза, че краката му стъпват сигурно. Дългата тояга бе преметната през гърба му и той приближаваше с празни ръце. Младежът не можа да устои да не попита:

— Носиш ли вести?

Ренард вдигна поглед и се усмихна, и за миг Неб вече не беше сигурен дали е опиянен. От сивите му очи струеше студена светлина.

— Нося нещо повече. Нося избор. — Той приближи лице към неговото и очите на Неб се насълзиха от миризмата. — Помниш ли какво каза баща ти за изборите?

Наистина помнеше. Устата му увисна от смайване. Хебда често му казваше, че успехите и провалите на човек се свеждат често само до направените избори. Понечи да каже нещо, но преди да успее, Ренард се плъзна край него и прошепна нещо на Исаак. Неб не можа да чуе какво, ала очите на металния човек се отвориха толкова широко, колкото позволяваха капаците. Ренард се усмихна на Неб, зъбите му бяха черни от дъвченето на корена. Остави нещо на земята, до крака на младежа, и събитията се развиха твърде бързо.

Пустинникът изсвири трета тревога и изкрещя: „Ренард ни предаде“, с глас, приличащ на този на Неб. Откъм хълма блесна ярка светлина и се чуха силни гърмежи. В сенките се раздвижиха фигури. Неб чу суматохата в плевнята, но все още не бе извадил ножовете си. Ренард хукна на юг и след няколко мига изчезна от поглед.

Исаак се обърна към Неб.

— Съжалявам — каза мехослугата.

И също хукна. Металните му крака се понесоха в спринт. Малко се клатеше от куцането, но като набра скорост, се стабилизира и изчезна след Ренард.

Горянските съгледвачи започнаха да изскачат от плевнята с ножове и торбички в ръце. Неб погледна към парчето черен корен в краката си и направи своя избор.