Кен Сколс
Песнопение (34)

Уинтърс

Хранилището на Книгата на сънуващите крале беше задушаващо горещо и Уинтърс разкопча предницата на ризата си и започна да си вее с нея в пазвата.

Навън имаше прясно навалял сняг и предстоеше виелица. Как така тук бе толкова горещо?

Тя тръгна бързо по спираловидното стълбище в пещерата. Стигна до последната глава, като проследяваше отбелязаните дати по всеки том. Протегна ръка и остави мръсна следа по тях.

Не можеше да си спомни колко тома са станали. Но Книгата на сънуващите крале беше хартиено чудовище, дълго половин левга. Нишите по каменните стени съхраняваха всичките томове.

Докато Уинтърс вървеше, пещерата ставаше все по-гореща и отдолу бликаше ярка светлина. Долетя музика и тя разпозна звука на арфата. Парещият вятър навлажни очите й.

Гласът й бе приглушен от далечния рев, но се издигна над напевите.

— Ехо?

Чу подсвирване и погледна наляво, където пещерата се отваряше към среднощна пустиня. Неб стоеше под синьо-зелената луна и говореше с непознат мъж, от когото внезапно я достраша. Беше тънък като върба и облечен в парцаливо расо. Носеше трънлива пушка, макар Уинтърс да нямаше представа какво е това и за какво служи. Мъжът искаше да й отнеме Неб и да го отведе на място, където сънищата й нямаше да го достигнат.

Той сякаш знаеше това и вдигна ръка, сочейки към луната, която се превърна в студено и мъртво нещо, а на бялата й повърхност се появи знакът, който носеха убийците на Ханрик.

Уинтърс отвори уста, но видя Исаак. Той лежеше строшен, а мъжът, от когото се боеше, бе бръкнал до лактите в гърдите му и правеше нещо.

„Казва се Ренард“, долетя глас под нея. Отмести очи от съня на Неб и видя, че нейният се развива.

Стълбите продължаваха спиралата си надолу и водеха към открито пространство, отрупано със столове и възглавници. В ъгъла на трикрако столче седеше мъж с расо и свиреше на арфа.

— Кой е този?

— Някой, който ще те накара да плачеш, преди всичко да свърши — отвърна Терциус. — Но накрая отново ще се смееш.

Уинтърс влезе внимателно в помещението. Ръката й вече не докосваше томовете.

— Ти си мъртъв, Терциус.

— Да, така казват.

— Какво става с Книгата на сънуващите крале?

Терциус се усмихна.

— Светлината поглъща и свети по-ярко.

Уинтърс знаеше думите. Бяха от страничните евангелия, може би на самия Т’Ерис Уим.

Още докато говореше, по стълбите плъзна пламък и стаята започна да гори. Книжовникът Терциус сякаш се вдъхнови и пръстите му полетяха по струните.

В мига, когато сънят й се измести отново, тя разпозна песента, макар подобно на трънливата пушка, да нямаше представа как.

„Песнопение за падналата луна“ от последния от плачещите царе, Фредерико. Беше песен за любов и загуба, за голяма раздяла и събиране с любимия в края.

Песента изчезна внезапно и тя се озова сама в завивките си до загасващия огън.

По хълмовете зави вълк и Уинтърс потръпна.

— Далеч си от дома — каза някакъв глас надолу по склона. Тя усети хладните пръсти, които се спуснаха по врата и ръцете й. Посегна инстинктивно за ножа, но се успокои, когато Неб се материализира на светлината от огъня. Носеше прашна униформа, а дългата му бяла коса падаше по лицето му, така че й се прииска да я отметне.

— И ти — отвърна Уинтърс.

Той погледна през рамо към изпепелените земи, които се простираха зад него.

— Да. — Неб се приближи и пламъкът просъска. — Сънищата стават по-странни.

— Този е приятен. — Никой не спомена колко редки са станали приятните сънища. И без това не бяха много чести, а положението се бе влошило след смъртта на Ханрик. Тя потупа завивката си. Неб свали ботушите и пропълзя към нея.

— Утре ще стигна до върха и ще се провъзглася. — В съня й не се виждаше, но плетеният трон и кожената му презрамка бяха наблизо. Беше сигурна. Усещаше следите от каишките по раменете и гърба си от продължителното изкачване на северната планина.

Неб се сгуши до нея.

— Аз съм в Далечния град. Скоро трябва да застъпвам на пост.

Двамата се прегърнаха без думи и тя усети как топлината му се прехвърля към нея. Не се целуваха, макар да се бе случвало в миналото. Нито пък плъзгаха ръце по телата си, което също се случваше понякога.

Сега просто се прегръщаха, търсейки утеха.

След миг Уинтърс отново остана сама, замръзнала и схваната. Облаците покриваха звездите, а небето бе започнало да посивява с приближаването на утрото. Тя се усмихна на спомена от последния сън и стана. Усмивката й изчезна.

„Няма да го видя цял сезон.“ Не знаеше откъде е сигурна, но бе истина. Зовяха ги различни светове, но един ден щяха отново да са заедно, когато домът им се възвисеше и ги призовеше.

Уинтърс събра багажа си и засипа огъня с пръст. Снегът се бе разтопил на локвички, оставяйки дупки в червеникавата прах на Драконовия гръбнак.

Тя изстена и натика разранените си крака в окъсаните ботуши, преди да надене самара. Наведе се напред, метна плетения трон на гърба си и тръгна нагоре. Усещаше как каишките се впиват, а ходилата и коленете й пламват, докато пъхтеше нагоре.

Вече три дни мъкнеше този товар и днес най-сетне щеше да положи трона си в тънкия въздух на върха на света и да провъзгласи началото на управлението си.

Ханрик бе сторил това веднъж от нейно име — усилие, което чак сега оценяваше напълно. Благослови го в този миг и заплака, докато продължаваше да върви. Не скърбеше за загубата му. Сълзите й бяха заради предстоящата работа. Нещо в мъкненето на трона на гръб и усещането на каишите, стягащи плътта й, говореше за тежестта на ролята. „Аз съм блатната кралица.“

— Аз съм Уинтерия бат Мардик — промърмори тя под нос. — Истинският наследник на Плетения трон и Сънуваща кралица на моя народ. — Беше повтаряла думите, докато не ги наизусти напълно.

Фантазираше за този ден, откакто се помнеше. Знаеше, че ще е кървав ден, но се надяваше на по-бавно изкачване, може би през пролетта, след рождения й ден. В тези момичешки мечти Ханрик крачеше до нея. Вървеше отзад и я окуражаваше. Хората й посипваха пътеката с цветя и тя се изчервяваше от тяхното обожание.

След като се запозна с Неб, мечтите се обогатиха. Вече и той се изкачваше с нея, а тя беше невястата на Водача, заемаща трона, който й се полагаше като кралица.

В реалността качването беше болезнено, студено и абсолютно самотно. Предприе го, защото бе необходимо, и щом стигна до върха, разкопча коланите и завъртя плетения трон към вятъра. Отвори манерката и изсипа киселата кръвна магия в устата си. Вкусът беше тръпчив и трябваше да се насили да го преглътне.

Зачака, като броеше наум.

Когато отвори уста, гласът й се понесе като водата, падаща от небето върху народа й. Полетя над земята и стигна като шепот до отдалечени градчета и ферми, след като бе изминал ясен и силен стотици левги.

— Аз съм Уинтерия бат Мардик. Аз съм истинският наследник на Плетения трон и Сънуваща кралица на народа ми.

Повтори го още два пъти и седна на трона.

Остана така, мълчаливо вгледана в земите си, докато слънцето не започна да се спуска на запад.

Щом то се скри, Уинтърс се обърна на запад и изчака светлината да изчезне.

След това стана и отново закопча каишите.

Въздъхна, вдигна товара си и започна да слиза в поредната студена нощ.