Кен Сколс
Песнопение (32)

Петронус

Около Петронус се носеха приглушени гласове, докато ескортът му го превеждаше през улиците. Той беше омагьосан и с превръзка на очите. Здравите ръце го поддържаха и насочваха, защото краката му бяха омекнали като масло. Главата му кънтеше от шума на сърцебиенето.

— Ще се оправиш — каза му сутринта с усмивка Рейф Мерикю. — Може да имаш кошмари, но на следващия ден ще си като нов.

Петронус неохотно бе позволил на пирата да намаже с прах раменете, ходилата, челото и езика му. След това усети как стомахът му се разбунтува, стаята се развъртя и магиите подействаха.

В момента преминаваха бързо през нещо, което звучеше и миришеше като рибен пазар. Заслуша се за някаква подсказка къде се намират, но цялото му внимание бе заето с това да остане на крака и да върви напред. Не знаеше как Гримлис и хората му се оправят толкова добре, след като бяха започнали доста късно да употребяват праховете. А имаше и хора, като съгледвачите на Рудолфо, които бяха привикнали към магиите и ножовете още от деца. Това го изумяваше.

Усети нов спазъм в стомаха, от който дъхът му секна, и залитна.

— Ще повърна — измърмори приглушено.

Никой не отговори, но ръката на рамото му го стисна успокояващо. Трябваха му няколко мига, за да осъзнае съобщението.

„Почти стигнахме.“

Нямаше идея чия е ръката, а и не го интересуваше. Просто се съсредоточи да мести единия крак пред другия. Опита да си припомни някоя от стотиците франсински медитации, с които се успокояваше навремето, но нищо не можа да заглуши бумтенето на сърцето му, смесващо се с биенето на стотиците останали, които чуваше. Усещаше рязкото вдишване и издишване, оплетената какофония на хиляди прости действия, засилени заради ефекта на магиите. Сега разбираше защо са забранени от Правилата на родството, освен в най-екстремни случаи.

Усети как следобедната светлина, която пареше на главата му, изчезва и го обгръщат сенки. Под кожените му ботуши имаше солидни каменни стъпала. Скупчените тела около него го поведоха надолу, като течение на река. Хладен въздух облиза ръцете и лицето му.

Завиваха и завиваха, сякаш в истински уимски лабиринт. В един миг го отделиха от останалите и Петронус отвори уста да запротестира. Но преди да успее, ръката се върна на рамото му. „Твоят домакин желае да останете за малко насаме.“

Петронус се стегна и позволи да бъде въведен навътре в лабиринта.

Накрая спряха и няколко ръце му помогнаха да седне на стол. Махнаха превръзката и силната светлина жегна очите му, накара го да примигва.

— Когато бях на десет, те чух да говориш в Картас, в Годината на падналата луна — произнесе някой в другия край на стаята. — Две години по-късно скърбях за смъртта ти и се заклех да отмъстя с целия устрем на дванайсетгодишно момче. — Последва пауза. — Когато дадох обет в ордена, сторих го под твоя портрет във Великата библиотека.

Петронус се обърна към гласа. Високият мъж с рошава брада и очила се усмихваше.

— Още си под ефекта на магиите. Извинявам се, отче. Знам, че… не са приятни.

Петронус отвори уста и усети, че е пресъхнала. Побърза да оближе устни.

— Значи си андрофрансин?

— Бях. — Усмивката на мъжа угасна. — Сега пазя друга светлина.

Петронус разрови паметта си за кодираните съобщения. Как му беше името? Внезапно си спомни.

— Значи ти си Есаров, демократът.

— Аз съм — кимна мъжът.

Петронус се засмя.

— Здраво пипаш. Колко от градовете вече се присъединиха към конгреса ти?

— От вчера са четири.

Помнеше декларацията, която Есаров и другарите му бяха заковали на вратата на марионетния съвет на губернаторите. Беше смел ход, веднага след неоправданата атака на Сетберт срещу Уиндвир и последвалата война. Икономиката беше срината, а войната загубена, така че от малкото семе на недоволството бе покълнала истинска революционна гора, а в основата бе този мъж — авторът на декларацията.

Петронус се огледа. Стаята беше проста — работилница с маси и инструменти от едната страна и богата библиотека от другата. В средата имаше малка масичка със скромна купа с плодове и половин самун хляб. До тях поднос с кана с вода и няколко празни чаши. Есаров махна към масичката.

— Заповядай.

Стомахът на Петронус потръпна при вида на храната.

— Може би по-късно. Имам въпроси.

Есаров се усмихна.

— Ще им отговоря с удоволствие. — Мъжът присви очи. — А, вече започваш да се виждаш.

— Предложихте ми убежище тук, където може и да не съм в по-голяма безопасност. — Петронус се намръщи. — Защо?

— Имаме общи интереси в последните събития. Мисля, че споделяме и подозрения за по-голяма заплаха.

„Откъде знае?“ Петронус не отвърна нищо и изчака домакинът да продължи.

Есаров понижи глас.

— Знам за вторичната мрежа на Там. Знам за фалшифицираните документи, които накараха Сетберт да започне война.

Петронус примигна, благодарен, че магията още прикриваше очите му.

— Фалшифицирани ли?

Революционерът кимна.

— Подхвърлени са от Ли Там. Същата мрежа продължава да функционира в Познатите земи въпреки внезапното заминаване на Влад Ли Там.

Друга мрежа. Есаров вярваше, че Ли Там са виновни за унищожаването на Уиндвир. За незапознатия наблюдател в това имаше смисъл. Но не и за Петронус. Влад със сигурност се бе променил от онова лято, когато бяха деца, но Петронус вярваше на последното му уверение през онзи ден в имението на горянския крал.

Там бе признал, че Рудолфо е негово дело, така както Петронус бе създание на баща му. Помнеше Тал Ли Там, макар да се бяха срещали само веднъж. Беше висок, силен, с гъста червена грива и здрави мазолести ръце. В сините му очи имаше безмилостност, която бе стреснала младежа, дошъл да стисне ръката на бащата на приятеля си.

Вторична мрежа, оплела ордена и сложния комплекс от родство в Познатите земи, за да разруши Уиндвир? Беше възможно, но с каква цел?

— Провеждам разследване от месеци — каза тихо Петронус. — Наистина изглежда като манипулация. — „Така наречената ти революция несъмнено също е част от това.“ Дори във времената на Младите богове нямаше период, в който самоуправлението да не бе преминало към някаква по-централизирана форма със силен, единствен лидер.

— Блатните упражниха насилие. — Есаров присви устни. — И то може да е манипулирано. Андрофрансините, които не се крият в горите на Рудолфо или в летния папски дворец, са атакувани от блатните. — Очите на революционера се присвиха. — А и горянският крал е интересен случай. Той е единственият, който в крайна сметка спечели от падането на Уиндвир. Любопитно е, че остана незасегнат и при последните атаки.

Петронус усети искрица гняв. Или пък преминаваше в отбрана?

— Аз му прехвърлих имотите. Мога да те уверя, че Рудолфо няма нищо общо с унищожаването на Уиндвир. Сетберт го извърши, със или без намесата на Там.

Разбира се, че Там бяха намесени, чак до прехвърлянето на имотите, колкото и да му беше неприятно да признае.

„И сега Деветте гори са единственият стабилен кът в Новия свят.“

— Както и да е. Все пак е любопитно. Усещам ръката на Ли Там. — Есаров приближи до масата. — А ти се пънеш над всичко като сметачна машина на Руфело в опит да изровиш истината?

„Да.“ Петронус наведе глава и видя, че кракът му постепенно започва да става видим. След това погледна Есаров в очите, макар да се съмняваше, че революционерът го осъзнава.

— Вярвам, че съществува заплаха извън Познатите земи. Не мисля, че всички документи са фалшиви, макар някои подписи да са подправени. Сигурен съм, че безредиците в Познатите земи, включително в делтата, са продукт на тази външна заплаха. Продължавам да търся доказателства.

Есаров се усмихна.

— Търси, но няма да намериш. Сами си го причиняваме. Ала това не е от значение. Ще спечелим повече, ако работим заедно. А и… — гласът му заглъхна.

— Какво?

— Вярвам, че можеш да ми помогнеш. Ерлунд държи един важен човек. Андрофрансин. — Революционерът бръкна в джоба си, извади сгъната бележка и я подаде на Петронус. Съобщението беше разкривено и некодирано.

„Аз съм архиинженер по механични науки в андрофрансинския орден в Уиндвир. Нося спешно съобщение на скрития папа Петронус. Библиотеката падна с предателство. Санкторум лукс трябва да бъде защитен.“

Петронус я прочете втори път, бавно.

— Чарлс е жив. — Не го беше виждал от трийсет години. Младият послушник тъкмо бе издигнат до инженер и бе привлякъл вниманието на папата с реконструкциите си на машините на Руфело. Петронус върна бележката. — Откога е това съобщение?

— По контекста съдим, че е на около година.

„Да.“ Трябваше да е отпреди да се провъзгласи и да спре да се крие сред гробокопачите на Уиндвир. „Скритият папа Петронус.“

Чарлс бе узнал по някакъв начин. Дали Интроспект му бе казал? И защо? С каква цел? Какво беше това Санкторум лукс, имащо нужда от защита?

Есаров сякаш прочете мислите му и отговори:

— Смятам, че е копие на Великата библиотека. Убежище на светлината. Но се надявах, че ти ще ми кажеш с точност.

Петронус поклати глава.

— Не съм запознат. Но това не значи нищо. — Спомни си за фалшифицирания подпис, позволяващ работа по заклинанието на Ксум И’Зир. — Ала ако съобщението е от Чарлс…

Зъбчатите колелца на сейфа на Руфело изщракаха и всичко си дойде на мястото. Петронус вдигна поглед към домакина си и видя блещукащото си отражение в очилата му.

— Имате нужда от мен, за да преговаряте за освобождаването му.

Есаров кимна бавно.

— Да, донякъде.

Петронус се изправи.

— Трябва ти човек, когото Ерлунд да желае повече от Чарлс. Искаш да направиш размяна. — Усети нещо хладно и кухо да покълва край семето на надеждата. „И може би ще успеем да възстановим библиотеката.“ Цялата, а не само останалото в паметта на мехослугите. Зачуди се дали Есаров осъзнава, че заклинанието на Ксум И’Зир бе премахнало всички военни познания, пазени от андрофрансините. Беше останало единствено ръчното оръжие, което бе поръчал на Неб да унищожи. Огнестрелното оръжие, с което Непоколебим бе отнел живота си, слагайки край на войната. Хиляди години в разкопки и събиране, и това бе единственото останало оръжие. Дори заклинанието не бе оцеляло, по думите на Исаак. Макар това да бе по-скоро чудо, работещо в тяхна полза. Въпреки всичко Санкторум лукс бе само мъгляво твърдение на човек, който бе възможно отдавна да е мъртъв.

Петронус знаеше, че трябва да се увери дали е така.

— Може да не те иска повече от Чарлс, но нашите закони ще го принудят да преговаря и да те арестува. Сетберт му беше близък роднина, а бе екзекутиран без истински процес — каза Есаров. — Това е огромна възможност за моята и за твоята светлина.

Петронус се замисли за тази стратегия. Чудеше се дали е част от по-широка конспирация, или Есаров сам е родил подобна гениална идея. Виждаше сложната мрежа, която, ако се разработеше добре, можеше да сложи край на гражданската война и да обедини хората зад прохождащото демократично движение. Беше брилянтно и просто, като всяка интрига на Там.

— Процес за убиеца на Сетберт?

Есаров кимна.

— Нещо повече. Правната ни система разчита на съд от губернатори. Ерлунд ще бъде принуден да признае четиримата нови, избрани от народа, иначе ще покаже в действителност що за диктатор е. А ако се позовеш на правата си според Правилата за родство, които ти се полагат като на крал… — Мъжът се усмихна леко. — Специалността ми, преди да напусна ордена, беше правото в Познатите земи, основано на Правилата за родство, приети от конгреса на първите заселници.

„Съобщение за скрития папа Петронус. Санкторум лукс трябва да бъде защитен.“ Думите продължаваха да се повтарят в ума му.

Чарлс знаеше, че е жив, и знаеше за нещо, наречено Санкторум лукс. Каквото и да беше това убежище на светлината, не можеше да не му обърне внимание.

Погледна към вратата. Там стояха двама мъже с качулки, криещи лицата им. Бяха облечени като прости рибари, но нямаше съмнение, че са военни. Също така нямаше съмнение, че макар да го молеха за помощ, планът бе твърде сложно замислен, за да бъде провален от нещо като избор.

— Искате да ме размените за Чарлс. Какви са гаранциите, че ще се стигне до процес?

И дали щеше да е по-малък маскарад от този, който бе спретнал на Сетберт?

Есаров отхапа от една ябълка и се замисли, преди да отговори.

— Това ще е част от примирието, за което преговаряме. Имам човек сред приближените на Лисиас. Генералът е разумен човек. Уверени сме, че ще те поставят под домашен арест и ще се отнасят с теб както подобава на ранга ти.

„Страхотно убежище си намерих.“ Отново щеше да е публична личност. Нямаше да може да работи и щяха да го наблюдават постоянно. А и ако Есаров грешеше в нещо, можеше да се изправи бързо пред брадвата на екзекутора или пред бесилото.

Той наведе глава и погледна робата си, която се бе появила с изтляването на магиите. В нощта на нападението Петронус очакваше разплата в тъмнината на колибата.

Сега разплатата наистина щеше да се стовари отгоре му.

Вдигна глава и погледна по-младия мъж, който мигаше зад очилата си.

— Ще го сторя — заяви Петронус.

Гласът му беше силен и не трепна.