Кен Сколс
Песнопение (31)

Рудолфо

Когато завиха по алейката и наближиха малката колиба с навеса за лодки, споменът за мястото удари Рудолфо като юмрук.

„Бил съм тук и преди.“

Неговите хора бяха проследили омагьосания гвардеец до това място и го наблюдаваха цяла нощ зад прикритието на близките храсталаци. В късното утро Рудолфо се нагости с най-доброто в кръчмата — яйца на очи, печена сьомга с картофи и сладникава тъмна бира — и пристигна с останалите си хора. От навеса бяха потеглили две птици, а в колибата не се забелязваше никакво движение. Прозорците и вратата бяха затворени, а от комина не излизаше дим.

Дали знаеше преди, че това е домът на Петронус? По-скоро не, щеше да си спомни подобно нещо. Но времената бяха мрачни и скръбни и имаше дни, в които бе така смазан от гняв и болка за Уиндвир и Грегорик, че даже не помнеше собственото си име.

Ала все пак помнеше мястото. Хората, които го чакаха пред вратата. Миризмата на фекалии и урина и пищенето на Сетберт, който настояваше да го види и заплашваше, че ще го нарани, макар да нямаше оръжие.

— Ще те нараня с думи — бе изквичал лудият надзорник.

И беше прав. Думите му бяха извили живота на Рудолфо в черна и сърдита река, защото тогава научи за делата на клана Ли Там и намесата им в неговия живот и убийството на семейството му.

Споменът от този ден имаше вкус на метал и той го преглътна. Обърна се към хората си и направи знак да изчакат. Те се разпиляха из храсталаците, осигурявайки периметър около господаря си.

Рудолфо се приближи към навеса за лодки и потропа леко.

— Аз съм Рудолфо — каза с тих глас. — Вече нямам време и търпение да чакам. — Помълча за кратко и предложи: — Сред съгледвачите ми има лечител, ако си зле.

В началото зад тежкото дърво не се чу нищо. След това долетя леко кашляне и предпазливо движение. Чу се отместването на резето и вратата леко се открехна.

— Напразно сте ме следили — изрече тихо гласът. — Нямам вести за теб, горянски кралю.

Рудолфо бутна вратата с лекота и сивият гвардеец падна назад. В носа го блъсна задушаваща миризма на болест и птичи изпражнения. Той пристъпи в стаята, позволявайки на светлината да влезе зад него. Измъченият мъж почти се виждаше, понеже ефектът на магиите отминаваше постепенно. Но може би беше твърде късно. Прахчетата искаха години внимателна употреба, за да се развие имунитет към неприятните им странични ефекти. А тези сиви гвардейци ги използваха непрекъснато от няколко месеца. Орденът беше над тези неща, но толерираше и дори насърчаваше съседите си да използват подобни напомняния за отминалите времена. Рудолфо подсвирна и един от хората му се плъзна напред.

— Сам ли си? — попита той гвардееца.

Мъжът не отговори и Рудолфо присви очи, смесвайки в гласа си заплаха и благост.

— Без значение от състоянието на ордена аз имам родство с твоя господар. Аз съм Пазител на Уиндвир и наследник на имотите на П’Андро Уим. Очаквам да бъдеш искрен съгласно повелите на родството и да ми дадеш отговори, за да мога да продължа. Имам работа с Петронус и досега бях любезен. Но няма да позволя на упорството на един умиращ човек да донесе повече смърт. — Той направи още една крачка. — Питам и очаквам отговор. Сам ли си?

Мъжът започна да кашля и се преви да повърне. Рудолфо видя кръвта сред бялата пяна.

— Двама сме. Джарид също е болен. — Гвардеецът кимна към далечния ъгъл.

Рудолфо прекрачи кървавата локва и пусна лечителя вътре. Съгледвачът подхвана мъжа за лакътя и го придърпа към сенчестия ъгъл, положи го на одеялата, където спеше другият гвардеец.

— Разполагаш ли с необходимите лекове?

— Да, генерале — отвърна съгледвачът. — Каквото нямам, ще си набавя лесно от местната речна жена.

Рудолфо кимна.

— Изпрати някого.

Лечителят се зае с работата си, а Рудолфо огледа познатото помещение. Не изглеждаше много различно, но и не бе изминало много време. Преобърнатата лодка си беше тук, както и сгънатото платно. Мачтата лежеше до отсрещната стена, а греблата бяха окачени на дървени поставки. Имаше най-различни мрежи, въдици и рибарски пособия. Но в дъното, където миризмата на птици бе най-силна, видя нещо различно.

Шкафовете и работната маса бяха разчистени, за да има място за птичите клетки, а наблизо бяха натрупани пергаменти и макари с конци. Червено за война, зелено за мир, бяло за родство, синьо за въпрос, черно за опасност. Всички цветове на дъгата — характерни и за Горските домове — присъстваха, както и половин дузина писалки и мастилници.

Рудолфо се приближи и чу гукането на птиците. Когато стигна до тях, усети леко тупване и вдигна очи. Едно кафяво врабче се бе приземило в мрежата под отвореното прозорче. Тръгна към него, без да обърне внимание на шума от неуспешния опит на болния гвардеец да се надигне и да посрещне дребния вестител.

„Или да ме спре.“

Цъкна с език и измъкна птичето от мрежата. То застина неподвижно и изцвърча в дланта му. Рудолфо развърза синия конец от крачето, освободи малкия свитък и постави нежно птичето в отворена клетка. Положи го на пръчката и остави бележката за после.

Като дете обичаше птичарника почти толкова, колкото площада на мъчителите и тайните походи из горските имения. Беше се научил как да смесва храната и да използва гласа, който ще ги прати в желаната посока. Както и кодовете — десеторно повече, отколкото имаше нужда.

— Първо трябва да ги нахраниш и напоиш — казваше Гарвис, старият птичар с опадали зъби. — Те работят за господаря и пренасят словата му. Първо ги нахранете, после ще четете.

Затова Рудолфо бръкна в малката торбичка и взе щипка от обработените зрънца, които им даваха скорост и неестествено чувство за ориентация. Сложи я в малката дървена купичка и добави по-голяма щипка от нормалните зърна. Смеси ги с кутрето си и постави купичката в клетката. След това наля вода в друго съдче и го сложи до храната.

Накрая затвори вратичката и се върна към бележката. Прокара палец и показалец по конеца, търсейки възли. Нищо. След това разгъна внимателно съобщението и го прочете веднъж. Беше писмо до рибаря Петрос за заета книга — „Тълкуване на метафизичните евангелия на Т’Ерис Уим“ от книжовника Терциус. В него се обясняваше, че книгата ще бъде върната след месец по кораб, идващ от Картас, град в долния край на делтата. Съобщението беше написано стандартно, имаше въпрос за здравето на Петрос и няколко реда за скорошните неприятности в делтата, но като цяло не съдържаше нищо полезно. Ала кодът си беше там. Рудолфо го виждаше ясно, но не можеше да го разчете.

Разгледа масата, но не откри други писма. Само празни пергаменти. Кутията с клечки и металната кофа на пода обясняваха защо. Той се наведе и помириса кофата, сбърчвайки нос заради миризмата на рибешки вътрешности и пушек.

Прибра бележката и тръгна към другия край на навеса, където лечителят се грижеше за двамата пациенти. Сложи ръка на рамото на съгледвача и отправи въпрос по твърдите мускули.

„Прогнози?“

Лечителят подаде димящата чаша на един от съгледвачите, който се бе включил да му помогне. Мъжът зае мястото му и продължи да изстисква парцалче с горчивия еликсир върху устните на припадналия гвардеец.

— Ще оцелеят, но положението им е тежко. Трябва да почиват на по-топло и сухо място.

Онзи, който бе отворил вратата, се закашля толкова жестоко, че чак потръпна, но все пак опита да се надигне.

— Птицата — промълви той с налудничав поглед.

— Птицата е добре и в безопасност — успокои го Рудолфо. — Но вие не сте. Прахчетата ви повалят и се нуждаете от по-добри грижи, отколкото този навес може да предложи. — Той кимна към клетките отзад. — Вие се грижите за съобщителния пост. Защо?

Мъжът преглътна и очите му се озариха, когато зърна бележката в ръката на Рудолфо.

— Изпълнявам заповедите на Гримлис.

Рудолфо се наведе към него.

— И какви точно са тези заповеди?

Погледът на гвардееца започна да се замъглява от усилието. Той потръпна и се отпусна назад.

— Не знам кодовете. Не мога да ви кажа нещо, което не знам.

Рудолфо стисна зъби. Проклетата параноя от прахчетата в съчетание с лоялното упорство изтъняваха допълнително търпението му.

— Не питам за кодовете. Питам за заповедите. — Насили се да говори по-спокойно и понижи глас. — Аз съм приятел на ордена. Щеше да го знаеш, ако беше с всичкия си.

Мъжът се засмя.

— Орденът няма приятели.

Рудолфо въздъхна.

— Много добре. Не ми оставяш голям избор. — Той подсвирна и лейтенант Джарик се появи с угрижено лице. — Облечете тази мъже като съгледвачи и доведете конете. Двама от вас ще останат с мен да се грижим за птиците. Ще се опитам сам да разгадая кодовете. — Рудолфо махна към двамата гвардейци. — Тези ги настанете в Кендрик. Да останат в странноприемницата три седмици на моя сметка. Кажи на съдържателя истината, че са прекалили с магиите и са изтощени. — Очите му се присвиха. — Да бъдат изолирани през цялото време, докато разсъдъкът им не се върне.

Очите на сивия гвардеец се опулиха.

— Не, милорд, не може да изоставим…

Гласът на Рудолфо се снижи почти до шепот.

— Ще напуснете поста си по един или друг начин. Може да го оставите на грижите на моите „напълно информирани“ съгледвачи, или в по-лошо състояние.

Гвардеецът преглътна гордостта си заедно с огромно количество храчки и предаде заповедите си. Рудолфо коленичи до него и го изслуша внимателно.

Когато войникът свърши и се отпусна на мръсното ложе, Рудолфо знаеше всичко необходимо. Взе бележката и добави собствения си код. Обработи всяка буква, всеки наклон и всяко петънце. Извади следващата птица и завърза промененото съобщение към крачето й със зеления, мирен конец.

Внезапно си спомни за друга птица, преди година, носеща същия конец към лагера на Сетберт в покрайнините на унищожения Уиндвир. И това съобщение бе почти толкова лъжовно, колкото и онова. Погледна към останалите макари, разпилени на масата.

— Трябва всичките да са червени — каза той на глас, който прозвуча по-уморено, отколкото предполагаше.

Рудолфо занесе птицата до прозорчето, прошепна име и я метна към сивото небе.