Кен Сколс
Песнопение (28)

Уинтърс

Уинтърс наблюдаваше старците, които се въртяха в подземната тронна зала с пребледнели лица. Наблизо стоеше статуята на П’Андро Уим с огледалата и сякаш ги предизвикаше да погледнат в себе си. Уинтърс се боеше какво биха открили, ако го стореха. В техния дом имаше болест и тези мъже току-що бяха видели доказателството.

Още не бе изминал и час от пристигането й, но тя вече стоеше пред празния плетен трон. Не можеше да отлага повече. Потропа с дръжката на сребърната брадва по каменния под на Сънната пещера и старците заеха местата си.

Беше добре да се върне след дългото яздене през замръзналите северни блата, но предстоящата работа я изпълваше с нервност.

Пещите съскаха в обширното подземно помещение, а топлият влажен въздух имаше вкус на пръст. Напред залата се стесняваше в коридор, водещ към селото и нощта. Зад нея тунелите продължаваха да се вият към пещерите, в които се съхраняваше Книгата на сънуващите крале.

Старците се настаниха и се вторачиха в нея с тъга и загриженост. Тя погледна всеки един в очите и откри Съвета на дванайсетте с думите на Шадрус, първия блатен крал.

— Домът ни зове, докато странстваме в тази земя на множество мъки. — Уинтърс погледна към възрастните мъже, членове на съвета.

Дванайсетимата отвърнаха едновременно:

— Нека сънуващите крале призоват Водача, за да открием пътя си.

Тя кимна бавно и отново ги изгледа един по един.

— Нека Водачът ни покаже нашата загубена и отнета земя.

— Яви се, Водачо, и открий дома ни — изрекоха всички в един глас. Това бяха най-възрастните и почитани хора от племето й, избрани да представляват клановете заради несравнимата си мъдрост и знания. В младостта си повечето от тях бяха воини, водили в набези отряди от омазани с кал грабители, за да всяват страх у съседите и да допълват бедните си притежания.

Никой не търгуваше с блатните, освен ако не беше принуден. Преди баща й пръв да види падането на Уиндвир в сънищата си, оръжията и кръвта бяха най-добрите им средства за убеждаване. Вземането на нещата, от които имаха нужда, беше съвсем оправдано — самите им земи бяха отнети от сивите раса и техните гвардейци.

Но тогава крал Мардик видя падането на Уиндвир и тъмнината, поглъщаща слънцето. След това видя как светлината се понася от андрофрансинския град на североизток и спира над горите. От този момент стана ясно, че мечът на горянския крал ще пази пътя към дома им. Още на следващата утрин той лично повел отряд грабители към горите на лорд Иаков.

Разбира се, по онова време Уинтърс още не беше родена. Баща й беше почти непознат, мъртъв през по-голямата част от петнайсетте й години. Но бе чела думите му в Книгата на сънуващите крале и бе прибавила свои към словата на предците.

Уинтърс загърби спомените и огледа събраните старци. Трябваше да се занимаят с тревожните събития.

— В дома на Шадрус се надига разкол. — Чуваше тъгата в гласа си и усещаше как нещо е приседнало на гърлото й. Уинтърс махна към отвора на пещерата. — Там лежат шестима от нашите, загинали от магии, непосилни за телата им. Тялото на Ханрик лежи в земите на горянския крал, а душата му се скита в Долните земи, погубена от собственото му племе. — Тя замълча, защото я сграбчи мъка, която се простираше надълбоко, отвъд Ханрик. Беше получила птицата вчера, още преди да се прибере, и плака, щом чу новините. Имаше още непровокирани и необясними атаки като тази, която бе отнела живота на нейната сянка и на принца на Тюрам. Една от жертвите бе десетинагодишно момче. Това съкруши сърцето й. Уинтърс преглътна и усети, че очите й се навлажняват. — Освен нашата загуба, има и други убити. Ние не вярваме в андрофрансинската логика, но е разумно да се предположи, че и останалите нападения са дело на децата на Шадрус.

Най-възрастният и мъдър от дванайсетте привлече погледа й и тя видя, че очите му са зачервени и влажни.

— Това са лоши вести — заговори той с прегракнал глас. — Огледах телата и познах внука си.

Уинтърс се сепна и дъхът й излезе със свистене. Надяваше се, че звукът не се е чул толкова силно, колкото звучеше в ушите й. Но тревогата й беше напразна, защото и останалите реагираха по същия начин.

Беше наредила да изложат телата в шатра, за да могат да бъдат разпознати. Да не бъдат погребани, където са паднали, беше чудовищно нарушаване на традициите. Но екстремните обстоятелства изискваха екстремни мерки. Не биваше да остави дори и най-свещените традиции да попречат на разгадаването на този уимски лабиринт. Въпреки всичко тъжеше, че душите им ще се скитат по земята, неспособни да намерят пътя към Долните земи и очакващия ги дом.

Тя огледа кръга.

— Има ли и други познати?

Бавни кимания и сведени погледи. Един от старците прочисти гърло:

— Синът на най-малката ми сестра е сред тях.

Останалите също се включиха. Един беше познат, но не роднина. Друг беше съпруг на внучка на приятел. От шестимата само двама не бяха разпознати. Но Уинтърс знаеше, че рано или късно ще научат кои са. Тя премина към следващия въпрос.

— Ако нападението беше само в Деветте гори, би могло да е просто изолиран инцидент, организиран от шепа хора. Но има още жертви сред другите владетелски домове. — Тя огледа присъстващите и всички кимнаха. — Тези атаки са добре планирани, изчислени прецизно и изпълнени внимателно, точно като Първопадналия танц в нощта на най-зелената луна.

— И с помощта на старите и забравени пътища — добави един.

Забравени и забранени. Единствените кръвни магии, които бяха останали след прочистването, бяха гласовите, които се използваха при война и коронация. Но явно старите методи бяха възстановени и употребени без знанието на съвета и кралицата.

— Боя се, че в нашия дом има разкол и разделение. Трябва да го открием и отстраним с всякакви средства. Освен това трябва да внимаваме и за нашите граници. Отдавна предизвикваме респект у съседите си чрез страх, но крачката между тъга и омраза е малка. А те знаят, че блатните са виновни, защото също разполагат с тела за доказателство.

Най-възрастният проговори отново.

— Реакцията ни на техния гняв ще е по-силен отговор от всяка военна проповед.

Уинтърс кимна.

— Съгласна съм.

— Трябва да се готвим за война — добави друг.

Тя се обърна към него.

— Ние сме родът на Шадрус. Войната се готви за нас и ние винаги я посрещаме, така отрежда тъгата ни.

Най-възрастният се обърна към другите.

— Ако сторим повече от необходимото, ще изпратим послание. Нашите съседи са объркани и може да видят в тези атаки нещо повече. Ние бихме сторили същото. Това, че Ханрик, когото смятаха за наш крал, е сред загиналите, може да намали страха им.

„Но не и гнева им.“ А и доколкото знаеше, тези убийства бяха нещо повече. Толкова скоро след падането на Уиндвир, определено изглеждаха като нещо по-дълбоко.

— Какво предлагаш? — попита друг от старейшините и тя въздъхна.

— Да открием болестта в тялото ни и да я премахнем. Вие сте дванайсетте, уважавани и обичани от всички. Открийте истината в клановете си. — Уинтърс погледна плетения трон. — Призори ще взема трона и ще изкача върха, за да се провъзглася. По-рано, отколкото баща ми би искал, но времето за прикриване свърши.

Всички кимнаха в съгласие.

Тя отвърна със същото и отново удари дръжката на брадвата в камъните, за да закрие съвета. Старците се надигнаха и започнаха да се разотиват бавно, а водачът им се приближи до нея.

— Ще бъдеш мъдра кралица — прошепна й той, — но се боя колко дълго ще управляваш.

Тя пое дълбоко дъх и се надигна.

— И аз се боя, татко.

— Искам да ти покажа нещо, за което молех боговете да не е вярно. В шатрата, където лежи внукът ми.

Той се обърна и изчака останалите да се изкачат по изсечените стъпала към тесния коридор и студената нощ. Щом стъпките им заглъхнаха, тръгна в същата посока и Уинтърс го последва.

Изкачиха се мълчаливо и излязоха в нощта, която миришеше на пушек и предстоящ сняг. Шатрата беше наблизо, пазена от двама мъже с копия, надвесени над лампа. Старейшината кимна, взе лампата и влезе вътре. Уинтърс влезе след него.

Шестимата лежаха върху купчини сняг, лицата им бяха бледи и изкривени от мъчителна агония. Всички бяха облечени, освен един — той бе увит с промазан плат, зашит от мъчителя на Рудолфо. Но сега шевовете бяха разрязани.

— Внукът ми — каза старейшината със скръбен шепот.

Уинтърс усети бодване от срам. „Доведе ме, защото сме разрязали роднината му.“

— Съжалявам, но трябваше да го сторим. Горяните искаха да знаят как е умрял без сериозни рани. — Спомняше си смътно доклада на речната жена и мъчителя, който бе извършил аутопсията. Останалите нападатели също бяха мъртви, някои дори без да бъдат наранени. Телата им просто бяха отказали насред бягството. Когато помолиха да прегледат и тях, Уинтърс отказа, като заяви, че каквото е убило един, е убило и другите. Помнеше го, макар в началните дни след смъртта на Ханрик всичко да й беше като в мъгла.

— Не — поклати глава старейшината. — Не става дума за това. — Той се наведе и отметна платнището със старческата си ръка, разкривайки тялото на рошав младеж.

Уинтърс погледна накъде сочеше пръстът на стареца и се зачуди как не го е забелязала по-рано.

На гърдите имаше непознат белег, малко по-голям от стиснатия й юмрук. Тя се наведе да го огледа и я лъхна миризма на смърт.

— Бил е порязан — установи тя. Белегът беше розов и наскоро зараснал. По формата си личеше, че е специално направен, макар да не можеше да я разпознае. — Знаеш ли какво е?

Старейшината вдигна поглед. Сълзите се стичаха по бузите му, отмиваха калта и пепелта надолу към сивата му брада.

— Да. Това е светотатство.

Той покри тялото и отиде при следващото, разкопча коженото елече и мръсната вълнена риза. Над сърцето имаше същия символ.

Уинтърс го изгледа как стори същото и с останалите, като всеки път загръщаше внимателно дрехите след огледа.

— Забравеното наследство се върна — каза той. — Но малцина ще го познаят, защото тези времена са заровени в двехилядолетна забрава. — Влажните му очи срещнаха нейните и тя усети как стомахът й се свива. — Малцина знаят за това. По-добре да изгорим телата, преди да се е разчуло.

„Ще изгори тялото на внука си само за да скрие това.“ Желанието да стори нещо, което бе в такъв разрез с вярванията им, потвърждаваше ужаса, който се четеше в очите му.

В тях имаше страх, смесен с мъката, и внезапно тя също не можа да удържи тъгата си. Уинтърс изхлипа веднъж, но се насили да потисне сълзите и да срещне погледа му.

— Какви са тези белези? — попита, макар да се досещаше. Тя беше най-запозната сред народа си с историята, която бяха избрали да забравят. Макар сънародниците й да не желаеха повече да знаят миналото, андрофрансините, с тяхното постоянно разкопаване на гроба на Стария свят, не забравяха нищо. Нейният учител, избягалият книжовник Терциус, който бе починал преди пет години, я бе научил дори на това, което тя не желаеше да узнава. Той не разполагаше с книги, за да й покаже нагледно, но и думите бяха достатъчни.

Старецът не отговори и Уинтърс настоя.

— Кажи ми, какво означават?

Гласът му беше пълен с отчаяние, когато отговори:

— Това е знакът на дома И’Зир, белег за притежание на слуга.

Навън в далечината вълк започна да вие по издигащата се луна.