Кен Сколс
Песнопение (27)

Рудолфо

Снегът премина в студен дъжд, когато Рудолфо и съгледвачите му пристигнаха в залива Калдус. Селището се бе разраснало през годините, но си оставаше малко. Високите кейове бяха празни през зимата, а ниските приютяваха местните рибарски лодки. В центъра имаше няколко по-широки двуетажни сгради, а по-малките бяха накацали покрай брега и навътре към гората.

Влажният въздух показваше дъха им във вечерното сияние и носеше миризма на горяща ела. Рудолфо подсвирна на хората си да слязат от конете. Отрядът тръгна покрай осветените прозорци и лаещите кучета, като тропаше силно с крака по калдъръма, за да оповести пристигането си.

Една жена с уморен вид отвори вратата си да надникне. Рудолфо я заговори.

— Добра жено — започна той, докосвайки шапката под качулката на наметалото си. — Ще ни упътиш ли към местната странноприемница?

Тя посочи.

— Назад и наляво от сградата на съвета.

Рудолфо се усмихна с поклон.

— Благодаря.

Когато стигнаха до странноприемницата, две момчета — мокри и кални от тичането в дъжда — ги очакваха да се погрижат за конете им. Рудолфо подаде юздите и изчака хората си да сторят същото. След това натисна с облечената в ръкавица ръка бравата и отвори вратата. Приглушените разговори секнаха, размътените погледи се вдигнаха от дървените чаши.

Фенерите осветяваха помещение с груба дървена ламперия, миришещо на пресен хляб и задушени миди. Мъже и жени на групички седяха на бара и по боровите маси, пръснати по захабения дъсчен под. Всички изучаваха Рудолфо, застанал на прага, и той се смръщи загрижено. Хората му тръгнаха след Джарик, който ги поведе към празна маса, достатъчно голяма, за да побере всички. Рудолфо се насочи към бара, преценявайки вечерната клиентела.

Той извади кесия изпод наметалото си. Принципно предпочиташе кредитните книжа, но в малките селища още се работеше предимно с монети. Рудолфо се усмихна на едрия мъж, който бършеше чаши зад бара.

— Добър вечер. — Отметна качулката и студените капки се стекоха по наметалото и вълнената му риза. — Искам храна и подслон за мен и хората ми. Една обща стая е достатъчна, ако имате.

Кръчмарят кимна и усмивката му се разшири, когато Рудолфо изсипа шепа монети на гранитния тезгях.

— Сигурен съм, че ще успеем да ви настаним. — Акцентът му загатваше, че е живял в делтата. — Тази вечер предлагаме задушени стриди с пипер и пресен хляб. Както и студена бира. Отзад има общо спално помещение, което ще ви побере с лекота.

Рудолфо кимна.

— Освен това търся един човек. — Видя, че очите на мъжа се свиха леко и усмивката изчезна за миг от устните му. — Възрастен мъж. Рибар на име Петрос.

Рудолфо се вгледа в съдържателя, забеляза трепването на очите и как върхът на езика се показа, за да навлажни устните му. Мъжът извърна поглед и Рудолфо се усмихна. Кръчмарят го погледна отново, този път по-твърдо.

— Няма такъв човек в залива Калдус.

Горянският крал сбърчи вежди.

— Може би носи различно име? — Ръцете му се задвижиха в жестомимичния език на Ентролузианската делта: „Спешно търся бившия папа Петронус.“

Съдържателят се намръщи и гласът му премина в ниско ръмжене.

— Ако искате храна, пиене и подслон, мога да ви помогна. Ако издирвате призраци, не.

Рудолфо снижи глас.

— Уверявам те, че не искам да му причиня зло.

Съдържателят остави чашата и се надвеси напред.

— А аз те уверявам, че не е тук.

Рудолфо се усмихна със свити устни и побутна купчината с монети към него.

— Благодаря. Само храна и подслон, значи.

Настаниха се на масата в ъгъла и заговориха тихо, докато дъщерята на кръчмаря — едро момиче в пъстра рокля — им донесе дървени паници със задушено и сребърен поднос с хляб. Силният мирис на стридите леко дразнеше Рудолфо, но той ги преглътна с бирата и хляба.

Когато се нахраниха, закръглената жена на кръчмаря ги отведе в задната стая — продълговато помещение с нарове и под, покрит с различни черги. Имаше вълнени одеяла и кърпени завивки, както и задна врата, водеща вероятно към външната тоалетна.

— Нощем заключваме вътрешната врата. Ако искате да излизате, правете го оттам. — Гласът й беше хладен и груб.

„Приеха ни само заради парите.“ Но бе видял промяната в лицата им. Преди да спомене Петронус, хората бяха приветливи и сърдечни. А сега…

След множество дни на седлото и на студената земя тесният нар беше добре дошъл. Рудолфо загледа как хората му се разпръсват да проверят помещението и повика Джарик.

— Разположи постове — каза тихо той. — Но не твърде очебийно. Ако е тук, скоро ще разбере, че го търсим… ако вече не е научил. — Рудолфо се замисли за мокрите момчета и си представи как тичат по дъждовните улици и носят съобщението за пристигналите горяни. Дали старата лисица щеше да се появи лично?

Последната им среща беше напрегната. Рудолфо беше гневен и едва не удари ексцентричния старец заради убийството на Сетберт, с което прекратяваше двехилядолетното папско приемничество. По-късно, щом разбра, че Петронус му е прехвърлил всички имоти и богатства на ордена, намери и набързо надраскана бележка: „Това, което направих, ще служи на светлината и на теб по-добре от всеки папа. П.“

Сега, след месеци, разбираше мотивите на Петронус, макар да продължаваше да се дразни. Светът бе променен и андрофрансините имаха роля в тази промяна, заради изравянето на заклинанието на Ксум И’Зир. И промяната продължаваше.

Нещо по-важно, неговият свят също бе променен.

Вече беше баща. Свали ботушите, изтегна се на тесния нар и скръсти ръце под главата си. Затвори очи и си представи бебето, сиво и хъхрещо в ръцете на огненокосата му съпруга. Беше пристигнал тук, за да търси баща й, напуснал Познатите земи преди седем месеца. Надяваше се, че Петронус може да го насочи. В противен случай, Рудолфо знаеше, че все ще намери някого. Железните кораби, високи като храмове, не оставаха незабелязани. Щеше да открие Влад Ли Там и дъщеря му Рае. Да изтръгне лекарството от тях и да се върне, за да излекува сина си. Щеше да люлее люлката и да му пее химна на Скитащата армия, както правеше баща му.

Скоро похъркването на хората му го унесе и той потъна в сън. Събуди се, когато една ръка покри ръката му.

Друга се притисна към предмишницата му и почна да изпраща думи. „Доста далече си от горите си, съгледвачо.“ Отвори едно око, опитвайки да се фокусира в слабо осветеното помещение. Виждаха се размитите очертания на клечащата фигура. „Защо търсиш папа Петронус?“

— Няма нужда от прокрадване и тишина — отвърна Рудолфо. — Хората ми знаят, че си тук.

Помещението, осветено от пълната синьо-зелена луна, застина. След това зад приклекналата фигура се разнесе ниско подсвирване. Първият лейтенант вдигаше хората си под втора тревога. Двама от тях блокираха изходите с ръце на камите и торбичките си.

— Защо търсиш папа Петронус? — повтори гласът.

Рудолфо се усмихна. Папа Петронус. Титлата издаваше среднощния им посетител.

— Искам да говоря лично с него. Откога Сивата гвардия ходи омагьосана? Ние не сме във война.

Гласът беше дрезгав и безстрастен.

— Може би не един с друг, горянино, но войната продължава. Още от падането на Уиндвир. Събитията от последната седмица го показват ясно. — Омагьосаният гвардеец се закашля дълбоко.

Рудолфо се надигна.

— Откога си под ефекта на прахчетата?

Около гласа вече се бяха разположили четирима съгледвачи.

— Не е важно.

— Те влияят на преценката и на дробовете. Имаш ли треска? — Не последва отговор. Рудолфо присви очи към предполагаемото място на мъжа. — Трябва ти почивка. Да спираш прахчетата от време на време.

— Трябва да знам защо си напуснал гората и библиотеката, за да търсиш папа Петронус — изръмжа гласът.

Рудолфо стана от нара.

— Вие го защитавате. Уважавам това. Моите хора пък пазят мен. Кажи на Петронус, че Рудолфо, владетел на Деветте горски дома и генерал на Скитащата армия, иска аудиенция. Няма да ти давам допълнителни разяснения. Въпросът е личен и засяга него и мен. — Той подсвирна на мъжете да се отдръпнат и се наведе, понижавайки глас. — Скоро ще си полудял и болен, ако не спреш прахчетата и не дадеш на тялото си време за възстановяване.

— Значи ще съм луд и болен. Няма време за почивка в тези тъмни времена. — Сивият гвардеец се изкашля отново. — Наистина ли сте лорд Рудолфо?

Рудолфо вдигна ръка и показа печата на баща си.

— Да. — После зачака. „Той се колебае какво да ми каже.“

— Отец Петронус беше атакуван в нощта на вашето пиршество, както и другите. Вече не е в залива Калдус.

— Къде е?

Сивият гвардеец не отговори в началото. После гласът му изтъня съвсем.

— В безопасност. Ще изпратя съобщение, че го търсите. Нека с Гримлис решат какво да правят. Но ще е нужно време.

Рудолфо кимна.

— Звучи добре, но времето ми е малко. — Той кимна и Джарик подсвирна на съгледвачите да се оттеглят. — Побързай.

Чу как магически заглушените ботуши шумолят по пода и се изнасят през тясната врата, водеща към нощта, която бе станала по-ясна и студена. Махна на лейтенанта и премина на жестомимичния език на горяните. „Колко време стоя под леглото ми, преди да се разкрие?“

„Два часа.“

Рудолфо кимна и поглади брада замислено. Сивите гвардейци не бяха съгледвачи. Доколкото знаеше, те отбягваха магиите и предпочитаха силата и науката. Нямаше да е трудно да го проследят, дори без прахчетата. „Изпрати двама съгледвачи зад него. Да останат незабелязани.“

— Добре, господарю. Да се омагьосат ли?

Той поклати глава.

— Би трябвало да няма нужда. — Но преди всичко да свърши, щяха да имат. Усещаше го.

Рудолфо се върна на нара и се протегна. Зърна с периферното си зрение как двама от най-добрите му бойци се шмугват в нощта, движеха се като призраци, дори без магиите.

След това се взря в дъното на горния нар и се замисли за наученото. „Петронус също е атакуван.“ Зачуди се как ли е оцеляла старата лисица. Не беше малко постижение, ако ставаше дума за същата кръвно омагьосана метална вихрушка. Не можеше да си представи, че малцината сиви гвардейци, нетренирани с магиите, които използваха в момента, бяха устояла на половин отделение от свирепите блатни, убили Ханрик и Ансилус.

Спомни си за насилието през онази нощ и потръпна. Подобни сцени се бяха разиграли из целите Познати земи. Знаеше, че са изпълнени в съвършена координация за едновременен удар по мишените.

„Него не“, бе казал гласът. Беше нарочно пощаден, при това очевидно за тези, които се намираха в близост. Отново се зачуди защо. Въртеше в главата си колелата на ключалката на Руфело, но не стигаше до отговор. Вместо това с всяко превъртане и изщракване изплуваха нови въпроси.

Когато най-сетне заспа, тези въпроси продължиха да тормозят съня му с чувство, предвещаващо зло, което не можеше да избегне.

През остатъка от нощта Рудолфо се въртеше на нара и сънуваше, че бяга под огромно изгряващо кърваво слънце.