Кен Сколс
Песнопение (26)

Влад Ли Там

Събуди се сред вода и мрак и вдъхна от топлия въздух. Все едно дишаше през чорап, накиснат в урина. Повдигна му се, но не повърна нищо.

Влад Ли Там се завъртя по гръб и започна да осъзнава къде е.

„Колко ли съм спал?“ Не, не беше спал. Бе упоен. Киселият вкус на кала бе обложил гърлото му, а в черепа му сякаш кънтяха невидими чукове. Той изстена и се протегна.

Ръцете и краката му бяха вързани, а очите закрити. Топлата вода, дълбока около пет сантиметра, се плискаше около голата му кожа при поклащането на кораба. Не усещаше вибрациите на парните двигатели, нито пък ги чуваше.

Преглътна и облиза напуканите си устни. Езикът му бе дебел и натежал.

„Трябва да говоря.“ Усилието докара ярки петна пред очите му.

— Аз съм Влад Ли Там — изхриптя той. — Патриарх на клана Ли Там. — Закашля се. — Освободете ме.

Чу хихикане и момичешки глас, нежен и успокояващ, утеха за ушите. Отвори се люк и леките стъпки разплискаха водата.

— Уж вече разбираш, а не е така. — Гласът се снижи. — След време ще бъдеш освободен. И аз ще ти помогна да откриеш пътя си.

Влад потрепери, въпреки топлината.

— Коя си ти? Къде е първият ми внук?

— Аз съм твоят кръвопускач, Влад Ли Там, и твой родствен лечител. Първият ти внук изпълнява задачата, която му е поверена. — Тя се изкикоти отново. — Скоро ще се завърне с дарове.

Усети я как се приближава и успя да долови аромата й. Миришеше на джунгла и растения, сладникаво и тежко. Чу шумолене на плат и усети как до устата му се допира ръба на чаша.

— Пий.

В началото се съпротивляваше. Но хладината на течността го съблазни и накрая преглътна водата.

— Къде ме водите?

Тя се засмя отново.

— Няма защо да знаеш. Не още. Но щом пристигнем, общата ни работа ще започне.

Тя говореше със странен акцент, който Влад не можеше да определи въпреки познанията си. Чу шумоленето на дрехите й отново, когато се изправи.

— Чакай. Не си отивай.

Следващите й думи бяха произнесени с тих и сладникав шепот.

— Ще дойде ден, когато ще ме молиш да те оставя. Ще копнееш за тези мигове на почивка, ала няма да ги получаваш.

Вратата се отвори и затвори зад нея.

Влад Ли Там се заслуша, но не долови нищо. Усещаше само тупането на сърцето си и забързания си дъх. Момичето навярно беше младо — може би по-младо от всички, с които бе изградил родство по островите в последно време. И говореше с непознат акцент.

Размърда се в плитката вода, подръпна въжетата, стягащи китките и глезените му. Възлите бяха майсторски, но това можеше да се очаква. Зачуди се дали внукът му ги е вързал, или е момичето. Или имаше и други?

„Трябва да има.“ Това не беше един от железните му кораби, но във всички случаи щеше да има екипаж.

Въпрос след въпрос забушуваха в съзнанието му. Повече въпроси, отколкото отговори, а в средата на всичко — невъобразимо предателство.

Малката черна книжка, студените, пресметливи думи, споменът за изреченото от първия му внук. „Собственият ти баща те предаде.“

Невъзможно. Но продължаваше да вижда томчето и дълбоко в сърцето си знаеше, че е истина. Баща му се бе занимавал с Петронус, но дали не бе възможно да е подготвил и Влад, така както той бе изградил четирийсет и втората си дъщеря за нейното дело? Ами ако всичко това бе просто частица от безкрайно по-голяма схема, отколкото си бе представял някога? Нима още от едно време бе замислено той да свърши делото си с Рудолфо и новата библиотека и да отведе семейството си от Познатите земи?

Започна да забавя дъх и се зае с решаването на този нов пъзел.

Колко от децата му бяха част от това? От внуците? Започна да прави списък и да призовава лицата на синове и дъщери, внуци и внучки. Постепенно започна да отделя заподозрените.

Като малък той обожаваше баща си, почти толкова, колкото и се боеше от него, ала най-вече му се възхищаваше искрено. Възхитата бе породена от много неща, но едно се открояваше.

Тал Ли Там беше уредил семейството си добре, женеше се не за власт, а за таланти, трупаше бързо деца с различна кръв. Имаше близо сто жени и триста деца — най-голямата фамилия в историята на Ли Там, което бе наложило разширяване на владенията им на Изумрудения бряг. И въпреки това баща му познаваше всеки от синовете и дъщерите си по физиономия и име и бе винаги наясно с проблемите им.

До днес и Влад Ли Там вярваше, че е същият. Но сега си даде сметка, че отвъд имената и фактите, хора от фамилията — вероятно тези, на които вярваше най-много — го бяха предали. Нещо повече: бяха го сторили по заръка на бащата, на когото се възхищаваше толкова, ако можеше да вярва на Мал.

Уиндвир беше част от това предателство. Внезапно си спомни треперещата ръка на внука си, когато за пръв път му показа златната птичка и механичните й номерца. Момчето се бе разплакало. Чудеше се дали Мал бе плакал и после, когато златната птица бе прошепнала тъмната вест, че задачата е изпълнена. Влад се боеше, че семейството му е използвано по някакъв начин от външна заплаха. Изобщо не му бе минало през ума, че опасността може да идва отвътре.

Усети как гневът започва да пулсира в главата му, а в задушаващата стая сърцето блъскаше като бесен юмрук по врата. Затвори очи зад превръзката и си внуши да се успокои, забавяйки пулс и дишане. Нека гневът се превърне в сетиво. Върна се към списъка.

„Аз съм твоят кръвопускач. Аз съм твоят родствен лечител.“

Къде беше мястото на момичето в това уравнение? И какви бяха тези титли, които си приписваше? Със сигурност не беше част от фамилията, но когато спомена внука му, гласът й беше изпълнен с познание и интимност. Остави това разсъждение за по-късно и отново напъна въжетата, докато ръмжеше и плискаше водата. Не поддадоха, в което не се и съмняваше. Знаеше, че всичко е подготвено с грижливост и прецизност, характерни за Ли Там. Нямаше да има бягство. Каквото и да го очакваше, трябваше да го посрещне и да оцелее, поне за да разбере какво очаква света в резултат на действията на семейството му. Закле се, че ще преживее каквото и да са планирали смеещото се момиче и първият внук, за да разреши този лабиринт.

„Когато пристигнем, общата ни работа ще започне“, бе казала тя.

— Да — каза Влад Ли Там на мрака, който го обграждаше.

— Да — стори му се, че отвръща с шепот той.