Кен Сколс
Песнопение (25)

Петронус

Петронус седеше на масата и чакаше тънките тъмнокожи момичета да му сервират закуска. Отпи от чая и опита да спре да се терзае.

„Вече трябваше да сме стигнали.“ Вярно, времето се движеше различно, когато човек беше затворен под палубата и не може да прецени дали е ден, или нощ. Но доколкото можеше да се довери на усета си, плаваха с добра скорост по вятъра, а дори най-отдалечената част на делтата можеше да се стигне за два дена с кораб като „Родствената акула“. Нещо друго ги забавяше.

Естествено, имаше и още поводи за притеснение. Например тялото на блатния в трюма, със стъклени очи и окървавена уста. Както и загадъчните му думи: „Господарят ми изпрати отделение за останалите.“ Кои останали? Кой господар? Навярно някой, мразещ лично Петронус и андрофрансините като цяло.

„Изпрати само мен, защото си стар и сам.“ Това беше суровата истина и въпреки че бе благодарен за намесата на Гримлис, усещаше думите дълбоко в костите си. Стар и самотен.

Но пък жив, което не можеше да се каже за нападателя му. А това пораждаше друг въпрос: Какво бе убило атентатора? Надяваше се, че неизвестните съюзници на Гримлис щяха да помогнат в намирането на пътя навън от уимския лабиринт, в който се бе превърнал животът му.

Петронус вдигна поглед, когато Гримлис влезе в столовата, следван от техния домакин Рейф Мерикю. Това беше първата му среща с пирата, откакто се бяха качили на кораба преди три дни, макар да го чуваше често под и над палубата как подвиква или ругае хората си с пиперливо чувство за хумор. На няколко пъти се разминаваха в тесните коридори и капитанът го поздравяваше шеговито, но Мерикю и хората му стояха омагьосани почти толкова време, колкото и воюващите съгледвачи. Просто сенки, които се отъркваха в него, когато се разминаваха. В това имаше смисъл — маслата, които поддържаха кораба невидим, изискваха и подобен екипаж. А и така пасажерите, които превозваха понякога, не можеха да идентифицират никого пред властите, отнасящи се неблагосклонно към занаята на Рейф.

Старият пират се усмихна мрачно в прошарената си брада и седна в челото на масата. Носеше яркозелена шапка и подобни панталони, които никак не си отиваха с жълтата копринена риза и лилавия пояс. В една от кокалестите си ръце държеше парче хартия.

— Пристигна птица от нашите приятели в делтата.

Петронус се намръщи.

— Вече трябваше да сме стигнали.

Рейф кимна.

— От един ден. Просто изчакваме. — Той кимна на едно от момичетата да напълни чашата му с топъл чай и я вдигна към устните си. Друго момиче донесе топъл тъмен хляб и купа с мед, ако се съдеше по предишните закуски. Едно нещо бе сигурно: домакинът им знаеше как да храни гости. По време на пътуването ги глезеха с печени прасета и пилета; пресни плодове и солени ядки; твърдо миризливо сирене и половници с изстудена бира. Готвачите работеха неуморно и приготвяха по четири ястия на ден.

Петронус си взе дебела филия.

— Колко време ще чакаме? — попита той, докато размазваше маслото.

Рейф сви рамене.

— Малко. Но с оглед на обстоятелствата трябва да сме предпазливи. — Пиратът плъзна бележката по масата.

Петронус отхапа от филията, след което я остави и избърса пръсти в една кърпа. Прочете съобщението бързо и усети как стомахът му се свива.

„Господарят ми изпрати отделение за останалите.“

Прочете бележката отново, по-бавно и ужасът му нарасна. Ерлунд се криеше, след като двойникът му беше убит в същата нощ, когато нападнаха и Петронус. Блатният крал и престолонаследникът на Тюрам бяха убити на пиршеството у Рудолфо по случай раждането на наследника му. Синът на кралица Мейров — едва десетгодишно момче — бе заклан в леглото си. Имаше и други. Мъжките наследници, а в някои случаи и самите лордове на много места в Познатите земи, включително сред градовете-държави на Изумрудения бряг и някои от по-близките острови. Подаде бележката на Гримлис и видя как ветеранът пребледнява. Когато я прочете, той я върна на Рейф.

Петронус погледна към хляба, но вече не му се ядеше.

— Става дума за най-влиятелните фамилии в Познатите земи.

— Да — потвърди Мерикю. — С изключение на две.

Петронус се замисли.

— Горските домове и Ли Там.

Рейф кимна.

— Точно така. И пръстите отново сочат към твоя приятел Рудолфо.

„Да, точно както Познатите земи започнаха война с горяните заради погрешното вярване, че те са разрушили Уиндвир.“ Тогава Рудолфо беше натопен от Сетберт, който се надяваше, че ще смекчи загубите в ентролузианската икономика заради разрушаването на Уиндвир, като анексира богатите му земи. Петронус помисли малко. Ако блатни съгледвачи, разполагащи с кръвни магии, бяха убили краля си и всички останали, това вещаеше буря по-сигурно от червеното небе сутрин. Но не можеше да повярва, че Рудолфо би организирал нещо подобно. Познаваше го и подобно коварство не беше в природата му. Но имаше друг, по-стар приятел и по-вероятен извършител.

— Мирише на работа на Влад Ли Там — каза Петронус, макар сърцето му да се късаше. Влад и децата му бяха напуснали Познатите земи. Минаването на Желязната армада преди седем месеца продължаваше да е обект на разговори в кръчмата в селото му.

Рейф напълни чинията си със запечена шунка и подлютени картофи.

— И нашите приятели мислят така. Вярват, че все още съществува някаква част от мрежата на Ли Там.

Петронус присви очи.

— Май си доста наясно какво знаят приятелите ти.

Мерикю се усмихна.

— Познаването на мотивите и подозренията на работодателите ми е добро за бизнеса. А и имам интерес от успеха на демократичния им експеримент.

Петронус кимна. Идеята за изборна власт не се появяваше за пръв път в Познатите земи. Дори орденът, при цялата му възвишеност, не вярваше, че подобно управление би било стабилно, макар в ранните дни на преселението да имаше подобни примери. Петронус следеше оскъдните новини от делтата с интерес, но политическите машинации вече не бяха сред основните му цели. Разбираше добре как някой със занаята на Рейф може да просперира при демократично управление на градовете-държави. Внезапно му хрумна нещо.

— Нали си наясно с идеите на работодателите си?

Рейф сдъвка хапката и я прокара с лимонена бира.

— Да. Доколкото е възможно.

Петронус се наведе напред.

— Тогава сигурно имаш представа защо подпомагат бягството ми и ми предлагат убежище?

Мерикю се усмихна.

— Имам някои теории. Но нищо сигурно.

— Осветли ме тогава. — Петронус се облегна назад.

Пиратът се засмя.

— Не е ли очевидно? Ти уби Сетберт. Той не беше особено популярен нито у дома, нито навън. Най-малко пък сред тези хора. Предполагам, че това те прави герой в очите им. Също така ти си последният папа на андрофрансинския орден. — Рейф явно видя намръщеното му изражение. — Каквото и да мислиш по въпроса, постът ти те прави влиятелна политическа фигура с дълбоко втъкани нишки на родство. — Той млъкна и отпи от бирата. — Хората са изправени пред почти непосилна задача и имат нужда от всякакви приятелства. Като гледам трупа в трюма ми, това се отнася и за теб.

Когато Петронус хвърли ножа и пръстена до трупа на Сетберт, той се отказа и от всякакви държавни дела. Щом видя кожената торба с документите на Влад, се отдаде на ново дело, което изискваше цялото му внимание. Нямаше време за войнстващи идеалисти и глупавите им мечти. Той се обърна към Гримлис.

— Споделяш ли мнението на домакина ни?

— Да, отче — отвърна ветеранът и додаде без усмивка: — Вярвам, че там мога да се грижа за безопасността ви. По-добре, отколкото в залива Калдус.

Петронус кимна бавно.

— Мислиш ли, че предупреждението за предстоящата атака е изпратено от тях?

Гримлис поклати глава.

— Съмнявам се. Защо им е да пазят анонимност в такъв случай? Ако наистина искат да помогнете тайно или явно на каузата им, по-добре е да спечелят бързо доверието ви чрез искреност.

Петронус въздъхна и побутна храната си с вилицата. Вече нямаше апетит.

— Вярвам, че скоро ще разберем. — Избута стола назад и се надигна. — Извинете ме, господа.

Двамата му кимнаха и той се върна в каютата си. През трите дена на кораба се бе възползвал от скромната библиотека. Порови в „Четири пиеси от ранното заселване“ на Жерве; подбрани стихове от папата поет Уиндвир, дал името си на града; прочете внимателно сравнително апокрифния солиден том на Енок „История на кралете магове“. Той започваше с Годината на падналата луна и последния от плачещите царе, Фредерико, който се влюбил в дъщерята на мага и предизвикал гнева на Рай И’Зир. Тези книги стояха отворени на писалището, но разговорът на закуска бе заличил интереса му към тях.

Вместо това Петронус се зае с документите и продължи да се рови в уимския лабиринт, като си водеше бележки.