Кен Сколс
Песнопение (23)

Рудолфо

Рудолфо яздеше през Прерийното море, а горянските съгледвачи се бяха разпръснали зад и около него. Копитата на жребеца му, омагьосани за скорост и стабилност, разриваха натрупания сняг и гълтаха левгите.

Не помнеше кога за последно е яздил през прериите, обграждащи Деветте гори, но със сигурност бяха минали месеци. Преди Уиндвир обикаляше с хората си постоянно и въздаваше правосъдие под лилавите навеси в деветте селища, в които бе съсредоточено управлението му. Но сега, след като седмото имение се превръщаше в център и библиотеката придобиваше вид, а потокът от бежанци, търсещи работа, не спираше, му се налагаше да язди бюрото си по-често, отколкото коня.

Слънцето се изкачваше над лявото му рамо, студен бял кръг, скрит зад тънък облачен воал. Вече бе изгряло, когато напуснаха гората и потеглиха през заскрежената трева. Тази нощ щяха да лагеруват в подножието на ниските кръгли хълмове, които бележеха западната и южната граница на Прерийното море.

Странно, колко часове бе прекарал на писалището си, мечтаейки за вятъра в лицето си, тропота на препускащи копита и пъргавото тяло на коня под него. Но сега не изпитваше никаква наслада.

„Времената са мрачни за пътуване.“ И все пак бе тръгнал, без да знае къде точно отива и кога ще се завърне при съпругата и детето си, както и към очакващата го работа. Поне оставяше владенията си в способни ръце. Дори в най-лошата си форма Джин Ли Там беше умел и великолепен водач. А нямаше съмнение, че я оставя в крайно лош момент. Бременността я бе изтощила, а крехкото здраве на бебето и постоянните грижи за него също щяха да вземат своето. Но можеше да се довери на преценката й за правосъдие и тактика. Вярваше, че хората му ще я приемат, най-малкото защото им бе родила наследник. А и това щеше да е удобна възможност тя да се запознае по-добре с тях, както и те с нея.

Бяха изминали почти три десетилетия, през които горяните нямаха кралица. Лейди Мариеле бе управлявала редом с лорд Иаков, бе спечелила верността и любовта на народа, тя бе една от тях, имаше скромен произход, но бе избрана да властва с краля им.

Досега Рудолфо не се бе замислял особено за тези работи. Но малката душица, която бяха създали, насочваше всичките му мисли в друга посока, добавяше нов елемент към стратегиите за бъдещето.

„Защото сега наистина сътворих нещо отвъд себе си.“ Нещо за някого друг, не само за него.

Нямаше и представа колко силно е усещането за бащинство и сега се чудеше дали и баща му се бе чувствал така, докато двете момчета растяха.

Помнеше смъртта на брат си Исаак. Тогава мислеха, че е загинал от червената треска. Сега вече знаеше, че планът е дело на Влад Ли Там, може би осъществен с помощта на същата жена, която сега се стараеше всячески да спаси сина му. Една огромна манипулация, за да се отстрани по-големият близнак, да проправи път на Рудолфо към властта. Дори детето, което опитваше да спаси сега, бе продукт на стратегията на Там, бе заръчано на четирийсет и втората му дъщеря като част от плана библиотеката да се премести на север и светлината да премине от ревностните последователи на П’Андро Уим в други ръце. Колко ли от собствените си деца бе пожертвал старият банкер заедно с брата и родителите на Рудолфо, за да осъществи делото си в Познатите земи?

Чу подсвирването на първия си лейтенант и погледна надясно. Джарик беше облечен в разноцветната вълнена зимна униформа и сочеше към южния хоризонт. Напред и леко на запад се виждаше къса назъбена линия, тъмна на фона на бяло-жълтеникавата прерия. Беше още далече за подробности, но Рудолфо различи фургоните и конете на малък керван.

Той подсвирна високо и смени курса — отправи се към кервана. Съгледвачите го последваха, а тези, които виждаше с периферното си зрение, се приведоха на седлата и започнаха да разхлабват кинжалите и лъковете, които винаги им бяха подръка.

Когато се приближиха, керванът взе да придобива форма. Грубите дървени фургони бяха покрити, а около тях яздеха хора с униформи. Отзад се точеха други, пеша или със съвсем уморени животни. Коларите задърпаха юздите и фургоните спряха. Войниците опънаха лъковете си и застанаха между бежанците и приближаващите горянски съгледвачи. Лейтенантът погледна въпросително и Рудолфо поклати глава. Нямаше да се приближат с извадени оръжия.

Щом навлязоха в обсега на стрелите, Рудолфо подсвирна и продължи само с офицера си. Вече бяха достатъчно близо и се виждаха изпитите лица на уплашените и измъчени пътешественици. Войниците носеха униформите на ентролузианската пехота, не на кавалерията, но всички нашивки бяха внимателно изрязани.

Командирът им и един от хората му се откъснаха, за да го посрещнат напред. Капитанът беше ветеран на средна възраст с брадясало лице, покрито с белези, на което бе изписана тревога.

— Поздрави, капитане — провикна се Рудолфо.

— Поздрави, съгледвачо. — Рудолфо се усмихна при думите му, но усмивката му бързо се стопи. — Дошли сте да ни отпратите ли?

Владетелят примигна изненадано.

— Да ви отпратим ли?

Капитанът сви рамене.

— Видяхме ви как се приближавате и решихме, че щедростта на горянския крал е привършила с оглед на последните събития. Според слуховете в Деветте гори е избухнало ново насилие. Тази сутрин получихме птици. Блатни убийци бродят из Познатите земи. Повечето държави са затворили границите си.

— Времената със сигурност са мрачни — съгласи се Рудолфо, — но ви уверявам, че щедростта на горянския крал си остава непроменена. — Той огледа кервана, преценявайки числеността му. Имаше около стотина души, от които двайсетина войници. Десет фургона. — Ще намерите храна, подслон и работа. — Замисли се за думите на капитана и поглади брада. — Въпреки последните неприятности Деветте гори са безопасни. Вярваме, че нападението бе единичен инцидент. Разследваме го, за да сме сигурни.

Беше ред на капитана да примигне.

— Не сте ли чули?

Рудолфо поклати глава. Птиците се връщаха бавно след нощта на атаката.

— Какви са новините?

— Ерлунд е мъртъв — отвърна офицерът. — Убит в съня си. Освен престолонаследника на Тюрам и блатния крал, още множество лордове са били сполетени от подобна съдба по целия Изумруден бряг. Кралица Мейров от Пилос също е загубила сина си.

Рудолфо се затрудни да си поеме дъх, сякаш беше ударен.

— Богове! — прошепна той. Детето на Мейров беше малко, някъде около десетгодишно. А ако делтата бе загубила Ерлунд толкова скоро след възкачването му — това можеше да се окаже пагубно за съюза на градовете-държави. Той присви очи. — Откъде са тези новини?

Капитанът са размърда неудобно на седлото и погледна към спътника си, преди да отговори.

— Ние идваме от Фейрум. Разполагам с птичар там.

Рудолфо познаваше града. Местните бяха свалили губернатора и прогонили войниците, които не искаха да се включат в революцията. Разбира се, Ерлунд приличаше достатъчно на вуйчо си, така че бе разбираемо желанието на тези хора да бягат, след като бяха загубили града в полза на отцепниците. Той се обърна към първия си лейтенант и за миг — само за миг — се зачуди дали да не възложи тази задача на хората си и да се завърне в седмото имение. Виждаше, че наближаващата буря е много по-мащабна, отколкото мислеше в началото, и това го тревожеше.

Погледна към бежанците и се сети за картините на Карпатиус, които висяха из седмото имение: изтерзаните, обезверени и гладни преселници, които си проправяха път в Новия свят с надеждата, че ще оставят назад смъртта и лудостта, която им бе стоварил Ксум И’Зир в гнева си.

Той върна вниманието си към ентролузианския капитан.

— Границите са отворени. Отправете се към седмото имение. Там има лагер за такива като вас. Съставете списък с уменията си и го дайте на ръководителя — ще ви бъде осигурена работа. Строим библиотека.

Капитанът кимна.

— Благодаря.

Рудолфо наведе глава.

— Няма защо. И двамата ни очаква път, така че няма да ви задържам. — Погледна отново кервана и измъчените бежанци. Хората бяха изоставили домовете и стария си живот, с надеждата за нещо по-добро. Хрумна му нещо и каза на капитана: — Предай на хората си, че лорд Рудолфо ги приветства в новия им дом. Ще ни помагат да браним светлината и да построим по-добър свят от този, в който нашият се превърна внезапно.

Капитанът се усмихна и в очите му блесна надежда.

— Лорд Рудолфо е много щедър.

Кралят отвърна на усмивката.

— Повярвайте ми, капитане, всички ще си отработите подслона. Рудолфо е колкото щедър, толкова и безмилостен стратег. Желая ви безопасно пътуване.

— И на вас, съгледвачо.

Рудолфо се върна обратно при своите. Препуснаха на юг, гледайки как ниските хълмове се приближават, и оставиха кервана зад себе си.

Докато яздеха, горянският крал бе обзет от мрачно настроение. Нещата бяха по-зле, отколкото си представяше, а той ги бе загърбил в името на един крехък живот, който трябваше да спаси.

Може би любовта и дългът не бяха толкова далеч едно от друго, мислеше Рудолфо, докато пришпорваше жребеца си напред.