Кен Сколс
Песнопение (22)

Неб

Неб изчакваше на границата на сънищата на Уинтърс и не искаше да се натрапва. Въпреки това я наблюдаваше отдалече.

Сънищата й, до които имаше достъп, бяха станали съвсем мрачни. Образи на кървава стена, изкривен и бодлив плетен трон на невъзможно стръмна колона и Уинтърс, тичаща към него, преследвана от блатни с доспехи от вълча кожа. Сцената се промени внезапно и сега Уинтърс тичаше през улиците на Уиндвир, където вълци разкъсваха овце, облечени с черни раса.

Неб остана назад, спотаи се в краищата на кошмара, докато тя не почна да пищи.

— Тук съм — обади се той и Уинтърс спря да бяга.

— Поредният сън — каза тя.

Неб кимна.

— Да. Утре ще стигнем до Портата на пазителя.

— Ние пък лагеруваме в Прерийното море. — В този сън тя изглеждаше по-дребна, сякаш част от нея бе повехнала след смъртта на Ханрик. Около тях прелитаха нови образи: армии в поход, бушуващи пожари, тела в реката. — Страх ме е, Неб.

Той хвана ръката й.

— И мен.

За момент отново станаха деца. В този миг птиците запищяха и шумът изкара Неб от съня й и го запрати обратно в неговия.

Изгревът в Изпепелената пустош беше ужасяващо величествен.

Светлината се процеждаше като капеща кръв покрай планините от ерозирало стъкло. Стъклото бе резултат от изпепеляването на всички нации, когато смъртните пратеници на Ксум И’Зир бяха обиколили Стария свят. Над Неб звездите примигваха около залязващата синьо-зеленикава луна.

Той стоеше сред планините и ги сравняваше с единствения си друг досег с подобна лудост: Уиндвир. Колкото и да бе ужасяващо онова преживяване, изобщо не можеше да си представи какъв вихър от насилие е преминал оттук, за да превърне тези земи в стъкло и пясък.

Брат Хебда, неговият баща, сложи ръка на рамото му.

— Едно време хората гледаха морето и изпитваха възхищение — каза мъртвецът. — Често се сещах за това, когато идвах тук.

Неб се вгледа в баща си. Изглеждаше по-млад и здрав, отколкото го бе видял за последно.

— Никога не съм виждал подобно нещо — изтъкна младежът.

Брат Хебда му намигна.

— Ще видиш, Неб.

Намираха се на някакви разкопки и работниците се трудеха усърдно, но под черните им раса имаше метални крайници, очите им бяха жълти, а клепачите пляскаха като нощни пеперуди, когато примигваха от сутрешната светлина. Докато копаеха, нашепваха молитви.

— В това няма смисъл — каза тихо Неб.

— Защото е сън — припомни баща му. — В сънищата нещата невинаги имат смисъл. — Изражението му стана сериозно. — Неб, наближават нови, мрачни времена.

Брат Хебда се приближи до дупката, която разкопаваха, и застана до нея.

— Оглеждай се за Ренард. — Неб не можа да разбере дали това е предупреждение, или заръка. Отвори уста да попита, но брат Хебда се хвърли в дупката.

Неб се събуди и се завъртя по гръб. Бяха минали месеци, откакто за последен път видя баща си насън. Бе се случило в лагера край Уиндвир, тогава получи предупреждение за армията на блатните и разбра, че ще провъзгласи Петронус за папа. Брат Хебда бе казал, че старецът ще разбие сърцето му — и това се бе случило, когато Петронус отлъчи Неб от ордена точно преди процеса, за да не може да се предложи за екзекутор на Сетберт. Младежът беше гневен седмици наред, но сега, след няколко месеца, разбираше намеренията на Петронус. Само тъжеше, че старецът бе предпочел да го заблуди, вместо да си поговорят приятелски. Или като баща и син.

„Оглеждай се за Ренард.“

Повтаряше си думите постоянно и накрая разбра, че няма да заспи повече, колкото и да се опитваше. Измъкна се от завивките и си обу ботушите. Изпълзя от палатката, потръпвайки от студа, и приклекна отвън, за да свикнат очите му с мрака. Поздравителното подсвирване на постовия се разнесе тихо над лагера в старата горичка. Неб му отвърна и закрачи по замръзналия сняг, който не бе покрил изцяло земята. Зърна кехлибарените светлини и си припомни съня, методичното замахване на кирките в синхрон с движението на духалата и облаците пара от превитите гърбове, които излизаха в сутрешния въздух през дупки в грубоватите андрофрансински раса.

— Добро утро, Исаак — поздрави той с тих глас.

Исаак примигна отново.

— Добро утро, Неб. — Металическият му глас беше хриплив и свистеше.

Младежът се приближи към бора, под който клечеше металният човек.

— С какво се занимаваш?

— Правя пълно претърсване на паметта си за термина „санкторум лукс“. Освен това го съпоставям с данните за моя създател, архиинженер Чарлс.

Неб клекна до мехослугата. Като дете беше изкарал много дни в библиотеката и животът му се определяше до голяма степен от книгите, до момента на падането на Уиндвир. Не беше чувал за „санкторум лукс“, преди Едрик да изрече думите, но това не го изненадваше — библиотеката беше огромна. Беше изненадан обаче, че Исаак не го е чувал. Единственото, което бяха изровили досега, бе значението на думите — древен език, далеч преди Стария свят, още от ранните времена на Младите богове.

— Убежище на светлината — прошепна той. — Какво мислиш, че е?

Исаак примигна, отваряйки и затваряйки уста няколко пъти. След това наклони глава.

— Ако мога да разсъждавам съвсем свободно, бих предположил, че е втора библиотека, създадена и скрита от андрофрансинския орден.

Думите поразиха Неб, неочаквано прости и ясни, и той издиша бързо. Дъхът му бе почти също толкова бял в хладния въздух, колкото парата от радиатора на Исаак.

— Библиотека ли?

— Светлината е просто метафора в Евангелието на П’Андро Уим за събраното знание на човечеството — продължи металният човек. — Убежище е свещено място, смятано за отдалечено и безопасно. — Металният човек изсвистя и изтрака, раздвижи ръце, за да си помогне с жестове. — Разумно е да се предположи, че андрофрансините, които са прекарали двайсет века в събиране на така наричаната светлина на познанието, са обмислили рисковете от струпването й на едно известно и публично място. Със сигурност, щом аз, една проста механична конструкция, успявам да открия рисковете, то най-будните им умове с лекота са стигнали до същото заключение и са взели мерки.

Неб се замисли. Можеха ли да се надяват, че нещо толкова простичко би поправило злините на Сетберт. Това нямаше да върне двестате хиляди души, включително и баща му, нито щеше да възстанови господството на ордена в Познатите земи. Орденът бе загинал с Уиндвир. Но ако Великата библиотека бе копирана и запазена, какво щеше да значи това? Дори с общите знания на мехослугите и всички останали дарения от частни колекции и университети на Познатите земи можеха да възстановят само около четирийсет процента. Една скрита библиотека щеше да е съкровище, надхвърлящо и най-смелите очаквания.

— Успя ли да откриеш нещо досега?

— Нищичко — въздъхна Исаак. — А това е третото търсене. Изпратих съобщение на останалите и те също продължават да търсят.

Неб огледа мехослугата на бледата светлина на кехлибарените му очи. Беше прекарал много време с него и подобните му в книжовническите шатри през лятото, и после, когато пълнеха имението с книги, възпроизведени от паметта им. Рудолфо беше наел десетина книговезци, за да смогват на темпото им. След прекъсването на търговските пътища заради безредиците в Познатите земи бяха започнали да строят фабрика за хартия нагоре по реката. Дори това производство не успяваше да насмогне на механичните чудеса и Неб беше сигурен, че ако някъде съществува информация за Убежището на светлината, те ще я открият.

Той се поколеба, несигурен дали иска да тръгне по пътя, към който го теглеше сънят. След това се реши.

— Когато свършиш, ще те помоля да провериш нещо друго. Виж каква информация ще намериш за името Ренард.

Исаак вдигна глава и Неб сви рамене.

— Сънувах го. Може да не е важно.

— Ще се постарая максимално — отвърна мехослугата.

Неб стана и се протегна.

— Ще обиколя постовете.

Исаак кимна. Очите му отново започнаха да потрепват, а механизмите под металната му кожа се задвижиха. Неб го остави под дървото и тръгна към подсвирването, което бе чул по-рано.

Докато вървеше, си мислеше за съня и за Уинтърс. Срещите им ставаха все по-редки, а нейните сънища се изпълваха с насилие и преследване по високите хребети на Драконовия гръбнак. В тях нямаше място и време за Неб. А собствените му сънища поемаха в нова посока, обратно към баща му и на изток, към Изпепелената пустош.

„Оглеждай се за Ренард.“

Утре щеше да види странния метален човек, който бе предупредил стражите на портата. Върна се към спомените си за боя със снежни топки и целувката в уимския лабиринт на Рудолфо, призова уханието на Уинтърс и мекотата на езика й. Ето тези сънища искаше, а не изкривените и мрачни лабиринти, в които бягаха сега. Но какво искаше той, не бе от значение. Беше научил от андрофрансините, че службата на светлината не зависеше от желанията, а от необходимостта. „Копнежите отвъд познанието са просто преследване на вятъра.“ Така бе написал П’Андро Уим в Четиринайсетото си евангелие. В Новия свят се случваше нещо и двамата с Уинтърс бяха вплетени някак в средата на събитията. Сънищата им бяха белязани от тежестта на това послание.

Нещо вътрешно го предупреждаваше, че това е само началото, че кръвта и тъгата ги очакват по отделните им пътища. Но същевременно се промъкваше и още едно осъзнаване: ако Уинтърс и народът й бяха прави, някъде в края ги очакваше нов дом. Дом, който Неб трябваше да открие някак за тях.

Той се насили да повярва и откри малко радост в появилата се искрица надежда.