Кен Сколс
Песнопение (21)

Влад Ли Там

Влад Ли Там се бе облегнал на перилата и гледаше как слънцето се спуска зад хоризонта. Под него извитият нос пореше вълните, докато „Странстващ вятър“ се носеше с пълна пара на юг. Плаваха неспирно от два дена и две нощи. Очакваше утре по някое време да се срещнат с кораба на първородния му син и да разбере какво са открили. Не бяха получили повече новини, но това не беше изненадващо заради постоянното плаване.

Внукът му се прокрадна зад него, но Влад чу тихите му стъпки.

— Добър вечер, Мал — поздрави той и се извърна към приближаващия млад мъж.

Мал Ли Там се усмихна.

— Никога не съм успявал да те заблудя.

Влад Ли Там се засмя.

— Не, но продължаваш да опитваш.

Като момче, Мал беше изучил внимателно походките на хората в обкръжението си и можеше да имитира някои от братята си, баща си и дори Влад. През годините това се бе превърнало в нещо като игра между двамата.

— Вече си имаш собствена походка — подчерта Влад.

Младият мъж кимна.

— Така е, дядо. — Той застана на носа и погледна на изток. — Как мислиш, какво е открил баща ми?

Влад Ли Там се втренчи отново в хоризонта.

— Невъзможно е да се отгатне. Някой някъде там работи срещу нас. — Влад пазеше дискретност по темата и пускаше минимални количества информация. „Достатъчно, за да са заинтригувани от търсенето.“ В затворената мрежа, която кланът Ли Там изграждаше от двайсет века, се бе внедрил някой, но извършителят бе истински майстор и не бе оставил никакви следи. Дори в златната птичка нямаше никакви улики. Малката машина бе в семейната библиотека от поколения и внезапното й изчезване няколко месеца преди унищожението на Уиндвир бе озадачаващо. А ненадейното й завръщане — още повече. Въпреки че бе повредена, Влад я бе разглобил и сглобил лично, преди да я подари на новата библиотека. Ала някой я бе препрограмирал, нареждайки й да наблюдава рухването на Уиндвир, и я ползваше да носи бог знае какви съобщения, бог знае къде.

Внукът му сбърчи вежди.

— Сигурен ли си, че заплахата е извън Познатите земи?

Влад кимна.

— Така смятам. — След кратко мълчание добави: — Със сигурност така е вярвал и орденът. — Замисли се за кожената торба с документи, която бе предал на Петронус в деня на процеса. Всички карти и координати, внимателно изчислената стратегия за употребата на „Седемте какофонични смърти“ чрез набор от мехослуги, за да се защитят най-уязвимите търговски крайбрежия на Познатите земи. — Андрофрансините са се бояли от нашествие — завърши тихо Влад.

— Ами ако това е просто заблуда? — попита внукът му.

— И аз се питах същото — призна Влад Ли Там. — Знам само, че са били достатъчно уплашени от нещо, за да възстановят заклинанието на Ксум И’Зир.

Мал Ли Там кимна.

— Ако заплахата е някъде там, сигурен съм, че ще я открием. — Лицето му се освети от лилавата светлина на залеза. — О, дядо, имам нещо за теб. — Той извади малка кесийка от джоба си. — Рае Ли Там ги откри преди пиршеството и помоли да ти ги дам. Исках да изчакам да се поизсушат. — Младият мъж се засмя. — Което не е лесна работа в морето.

Влад Ли Там взе кесийката и изсипа съдържанието й в дланта си.

Вдигна плодовете от кала към носа си и вдъхна киселия аромат, усещайки как сърцето му се разтуптява при вида им. Колко време бе минало? Четири или пет месеца? Беше се отказал от лулата по необходимост, защо знаеше, че ще му е трудно да намира сушените плодове по време на пътуването. А впоследствие отказът стана доброволен. Забравата и успокоението бяха лукс, какъвто не можеше да си позволи в сегашните дела, въпреки изострянето на мисълта, което идваше като страничен ефект. И все пак при всяко слизане на сушата караше дъщеря си да се оглежда за редките храсти кала и червеникавите им плодове. Щом ги видя в дланта си, разбра, че ще се върне в каютата и ще ги изпуши с дългостволата си лула. Усмихна се на внука си.

— Благодаря.

Мал Ли Там се поклони леко.

— Няма защо, дядо.

Младият мъж се обърна и тръгна към командната зала, а Влад се загледа в него.

„Наистина е остра стрела. И един ден ще ме наследи.“

По-късно през нощта той взе три плодчета и ги стри в чашката на лулата. Запали клечка от грубоватата стена на каютата и я поднесе към плодовете, докато дърпаше през ствола, превръщайки червеникавата каша в кипяща лилава смес. Задържа дима колкото можа, издиша и дръпна отново.

По тялото му потече течен екстаз и той въздъхна, след това се покатери на тясната койка, като държеше лулата и клечките. Стаята се завъртя и в началото Влад реши, че или плодовете са по-силни от нормалното, или четирите месеца на въздържание са понижили поносимостта му към кала. Но когато усети, че краката му натежават и престава да ги чувства, Влад Ли Там осъзна грешната си преценка. Това го порази и той се опита да го отрече, но не можеше.

Мал Ли Там не почука на вратата. Просто я отвори и влезе в помещението. Усмивката му беше широка и зъбата.

Влад опита да проговори, но волята не му се подчиняваше. Той затвори очи, защото продължаваше да му се вие свят. Дори въпросите, които успяваше да формулира, потъваха в мъглата на веществото, с което бяха примесени плодовете.

— Чудиш се — заговори Мал с тих и кротък глас — как франсинското възпитание може да се провали толкова тотално, че един от семейството да ви предаде.

За две хиляди години внимателно разплождане и внимателно планиране това не се бе случвало никога. Децата и внуците му се обричаха доброволно на смърт, убедени, че тяхното призвание е да му служат, както той служеше на светлината. Същото важеше за баща му, за дядо му и всички останали, откакто бяха дошли в Новия свят. Влад Ли Там опита да кимне, да раздвижи очи, но не можеше.

— Скоро ще срещнеш тези, които ще ти покажат — продължи Мал. — Засега ще ти кажа само, че твоето време премина, дядо. Над Познатите земи надвисва пурпурно слънце и твоята работа бе част от това. Всичко сторено от клана Ли Там води към него. — Той замълча за кратко. — Както и всичко, което сторих аз. — Младият мъж извади една черна книжка и Влад примигна. Изглеждаше му позната, но бе сигурен, че е изгорил всичките, преди да отплава, в деня, в който се появи Рудолфо.

— Баща ти я е написал и оставил за мен — каза Мал Ли Там. — В следващите дни, когато болката стане толкова силна, че ще сипеш проклятия към мъчителите си, искам да знаеш, че в крайна сметка той те предаде.

Стаята се завъртя и замайването надделя над волята му. Остана да лежи неподвижно, докато първият му внук внимателно вземаше лулата и клечките от ръцете му и ги поставяше на масата до отровните плодове кала. Влад Ли Там затвори очи и потъна в унес.

След това започнаха кошмарите. Влад тичаше гол през полето от кости на Уиндвир, а дробовете му се пълнеха с пепелта, вдигана от окървавените му крака. Над него в небето бе надвиснало огромно слънце с цвят на кръв. Един родствен гарван подскачаше между руините и поддържаше неговото темпо.

Влад Ли Там изпищя, а родственият гарван се усмихна и показа невъзможните си зъби.

След това светът бе погълнат от подутото червено слънце, докато родственият гарван кълвеше очите му.