Кен Сколс
Песнопение (20)

Рудолфо

Рудолфо стоеше в гардеробната си и се наслаждаваше на тишината и спокойствието. Беше прекарал по-голяма част от деня в разпращане на птици и обсъждане на разследването с капитан Филемус. Отговорите от малката, но ефективна шпионска мрежа на Деветте гори трябваше да пристигнат през нощта или в ранното утро. Очакваше новините, макар да знаеше, че ще дойдат и други, по-неприятни, когато болнавият крал на Тюрам научеше за кончината на наследника си.

Между съобщенията и Филемус бе успял да изслуша доклада на мъчителя за аутопсията на блатния, чието тяло се намираше в хладилното помещение. Новините бяха смущаващи.

— Никога не съм виждал нещо такова — каза мъчителят, а седящата до него речна жена кимна в знак на съгласие. — Сърцето му е отказало, както и останалите органи.

Рудолфо изказа първото предположение, което му хрумна.

— Отрова?

Мъчителят поклати глава.

— Мисля, че е кръвна магия.

Тази загадка продължаваше да го занимава и в момента. Рудолфо въздъхна и погледна към единственото малко прозорче на гардеробната, за да види кое време е. Скоро щеше да мръкне, а му предстоеше да се срещне с Уинтърс и да обсъдят стратегията, преди тя да отпътува на следващата сутрин. Определено не завиждаше на пътя пред нея.

Ако тези убийци наистина бяха блатни, предстояха й неприятности не само отвътре, а и отвън. Тюрам нямаше да приеме с безразличие смъртта на бъдещия си крал, независимо от вътрешните неприятности, които тормозеха страната.

Рудолфо трябваше да почете родството си с блатните, а това щеше да постави Деветте гори в най-малкото напрегната политическа ситуация.

Но преди това трябваше да се погрижи за нещо друго.

Приближи се до гардероба на баща си, в който държеше малкото останали вещи на родителите му, които имаха някаква стойност. Там висеше семейният меч в ножница, украсена с изумруди. До него беше ловният лък на майка му. На вътрешните полици бяха струпани любимите им книги, от които бяха чели на Рудолфо и Исаак като малки. А зад книгите се намираше кутията.

Той се надигна на пръсти и се пресегна над подвързаните томове, за да я достигне. Извади я и я отвори.

Не беше поглеждал в нея от поне двайсет години, макар през последната да знаеше, че ще му се наложи. За кратко дори го очакваше с нетърпение. Ала сблъсъкът с Влад Ли Там бе превърнал надеждата в нещо съвсем различно.

„Докато не се появи момчето.“

Рудолфо се изненада от треперенето на ръцете си. Вдигна капака и извади една по-малка кутийка. Вътре имаше две обикновени сребърни халки, които родителите му си бяха разменили в деня на раждането му, като всички горянски крале и кралици преди тях. Той пъхна малката кутийка в джоба си и върна внимателно голямата на предишното й място.

Излезе от гардеробната и се замисли за предстоящото.

Спря в голямата баня, която отделяше покоите му от тези на Джин Ли Там. Напръска се с люлякова вода и погледна измъчените си очи в огледалото.

Не че не обичаше Джин, но любовта му беше по-различна. Беше по-скоро основана на доверие и разум, отколкото на страст и романтика. Макар че имаше моменти, например като раждането, когато го обземаше напрегнат копнеж и намираше наслада в тялото й, приказките и блясъка в очите й.

Смяташе, че тези чувства не са необходими. А и на тях не можеше да се разчита, когато опреше до държавни дела и дълг. Все пак таеше надежда, че това, което бе започнало между тях с пламъка на изгрева, ще се разгори отново.

Отиде до вратата в другия край на банята, която водеше към покоите й. Почука леко и спря размишленията си, когато чу отговора й.

Джин Ли Там не беше сама с Иаков, но това не беше неочаквано. Вътре бяха речната жена и още една по-млада, която изглеждаше неспокойна. Трите се бяха събрали около бебето. Рудолфо затвори вратата зад себе си.

Когато се приближи, забеляза, че Джин и речната жена се спогледаха. Беше виждал този поглед и преди. Речната жена отправяше предупреждение, а Джин Ли Там излъчваше решимост.

Джин го погледна и ръцете й се задвижиха ниско до тялото. „Трябва да обсъдим нещо тежко.“

„След малко.“ Рудолфо успя да се усмихне.

— Как е синът ни тази вечер?

— Добре, доколкото може да се очаква — отвърна речната жена. Старицата беше видимо уморена, но това не го изненадваше. Тя бе изкарала последните три дена в имението, грижеше се за бебето ден и нощ, съвсем малко спеше.

Джин Ли Там опита да отвърне на усмивката му и се обърна към младата жена.

— Линей, искам да те представя на лорд Рудолфо. — Тя отново погледна към годеника си. — Позволих си да поискам услугите на Линей за отглеждането на нашето дете. Надявам се, че нямаш нищо против.

Странно, че имаше нужда от помощта на непознат, при положение че целият персонал на имението бе на нейно разположение.

Рудолфо огледа момичето. Беше младо, с тъмна къдрава коса, която се подаваше изпод шала й, и с маслинена кожа. Дрехите й бяха обикновени, поизносени от постоянна употреба. Беше хубавичка, но личеше, че тъгува и не е спала достатъчно. „Като всички нас.“

Той пристъпи напред наперено и леко й кимна.

— Лейди Линей, щом лейди Там се нуждае от помощта ви, то домът ми е на ваше разположение.

Младата жена се изчерви и направи реверанс.

— Благодаря, милорд. Вече бяхте достатъчно добър с нас.

„Ентролузиански акцент, с щипка от южното крайбрежие.“ Вероятно беше бежанка от делтата. Момичето си тръгна, а след още едно споглеждане и речната жена излезе от стаята. Рудолфо и Джин Ли Там се озоваха сами за пръв път след раждането на сина им.

Джин потупа леглото до себе си.

— Рудолфо, ела и прегърни сина си.

„Ела и прегърни сина си.“ Думите й разбудиха нещо у него, както и през онези нощ, докато се мъчеше в родилните болки. Той седна до нея и пое вързопа, който се размърда. Кожата на бебето бе по-скоро бледа, отколкото сивкава, но болнавите очи си бяха същите. Рудолфо вдигна поглед.

— Разбрахте ли какво го мъчи?

Джин Ли Там кимна.

— Да. — Разпозна тъгата и притеснението на лицето й и се стегна. — Лекарствата са виновни.

Сърцето на Рудолфо трепна.

— Лекарствата ли?

— Да. Тези, които ти дадох. — Тя замълча. — От рецептата на сестра ми.

Рудолфо примигна.

— Ще се оправи ли?

Джин поклати глава и последните лъчи на слънцето осветиха срама в очите й.

— Не, няма. Трябва да открия сестра си.

Думите й върнаха спомена за колоната от слуги, мъкнещи всякакви припаси към лодките, които ги прекарваха до железните кораби от флота на Влад Ли Там.

— Тя е с баща ти.

— Така мисля и аз. Но изпратих птица, за да съм сигурна.

— Ако е тръгнала с него, значи е някъде в океана. — Погледна малкото личице и гърдичките, които дишаха трудно. Искаше да попита с колко време разполагат, но се боеше. — Само боговете знаят накъде е побягнал. — Още докато го изричаше, усети, че не е правилно. Влад Ли Там не беше избягал.

— Ще го открия. Длъжна съм — каза Джин.

Гласът й беше решителен, но криеше отчаяние, което Рудолфо се съмняваше, че ще бъде доловено от някой друг. Но той го усети и реши да действа предпазливо.

— Обсъди ли плановете си с речната жена?

Тя присви очи и стисна зъби.

— Няма какво да се обсъжда. Мога да се справя, Рудолфо. С всеки ден ставам по-силна. — Бледата кожа и хлътналите очи говореха друго.

Той се усмихна и погъделичка гушката на бебето. Докато обмисляше следващите си думи, в главата му се зароди стратегия — рискова и без гарантиран успех.

— Не се съмнявам, че можеш — излъга той. — Просто питам как ще се справиш, докато се грижиш за нашето бебе. Чудя се дали това е пътешествие, което то трябва да предприема. Баща ти отплава с домакинството си преди седем месеца. В момента може да са навсякъде.

Долови гнева, трепкащ в гласа й.

— Нима предлагаш просто да изпратим съгледвачите?

Той поклати глава.

— Не. Предлагам да не пращаме теб и болното ни дете. Помисли за момент и ще видиш логиката в думите ми. — Рудолфо преброи бавно до десет и продължи: — По-добре ще използваме талантите ти, ако ти останеш в Деветте гори и защитаваш интересите ни, докато се грижиш за сина ни.

За миг пламъкът в очите й се преля в паника и Рудолфо видя колко е опасна притиснатата майка, чието дете е застрашено. Тя се овладя и той продължи.

— Тук назрява буря. Смъртта на Ансилус и Ханрик ще насочи вниманието на света към блатните, и то в момент, в който има нужда от изкупителна жертва. А ние сме единствените им съюзници. Уменията ти в този танц надвишават многократно моите, макар и аз да знам стъпките.

— Какво предлагаш? — присви очи тя.

Той повтори стратегията си, докато я проверяваше наум. Сигурно имаше и други варианти, но не можеше да довери на никого живота на сина си. Не можеше да изпрати съгледвачи, както бе предположила тя. Нямаше да е достатъчно.

А и беше вярно — той беше способен играч на войната на кралицата, когато опреше до политическите машинации в Познатите земи, но Джин Ли Там беше много по-добра. Тук нямаше належаща нужда от него, макар част от него да се съпротивляваше на идеята да замине при сегашното разположение на игралната дъска. Все пак, вече бе решил. Произнесе думите бавно, усети иронията им в дълбините на гърлото си.

— Предлагам аз да отида и да намеря баща ти.

Изненадата й беше очевидна.

— Ти се закле да го убиеш при следващата ви среща. Той погуби семейството ти. И Грегорик.

Всяко напомняне го жегваше, но той продължаваше да гледа очичките на сина си.

— Може и да го убия, когато всичко свърши. Но няма да имам и миг покой, преди да открия Влад и сестра ти.

Джин Ли Там отвори уста, но Рудолфо я изпревари.

— Това ме подсеща за друг въпрос. — Той намести бебето в ръцете си, така че да извади дървената кутийка от джоба си.

Джин го изгледа любопитно, докато я отваряше. Когато проговори, гласът му сякаш се носеше от много далече.

— Джин Ли Там, от дома Ли Там, майка на Иаков, обричам земите и острието си и ти предлагам този пръстен като свидетелство за брака ни. Носи го и покажи на света, че само ти си обект на моите чувства. — Никога не беше изричал думите, но ги знаеше цял живот. Естествено, Рудолфо си представяше идването на този ден, но мислеше, че трябва да изчакат сянката от падането на Уиндвир да премине.

Сега осъзнаваше, че сянката може никога да не премине, а само да доведе до още по-мрачни времена. Той вдигна бавно пръстена на майка си и го подаде на Джин Ли Там. Очите им се срещнаха и нейните се насълзиха. Тя протегна ръка и Рудолфо сложи пръстена на средния й пръст, доволен, че е по мярка.

— Сега е твой ред — каза тихо той.

Ръцете й трепереха леко, когато взе по-големия пръстен и му го постави.

— Рудолфо, владетел на Деветте горски дома, син на Иаков и баща на Иаков, обричам ти сърцето и ръката си и ти предлагам този пръстен като свидетелство за брака ни. — Очите им се срещнаха отново. — Носи го и покажи на света, че само ти си обект на чувствата ми.

Рудолфо наклони глава към нея. Съпругата му стори същото, а между тях лорд Иаков се размърда и проплака.

Рудолфо вдигна ръка, така че светлината да освети обикновената сребърна халка. Не беше носена откакто я бе смъкнал от вкочанения пръст на баща си.

— Засега това ще е церемонията ни. — Той се усмихна. — Но когато се върна, ще вдигнем истинска горянска сватба.

Джин кимна.

— Кога ще тръгнеш?

Рудолфо въздъхна.

— Утре. Ще взема отделение от съгледвачи и ще се насоча към залива Калдус. Вече изпратих вест на Петронус. Двамата с Там работеха заедно по време на войната. Може да знае нещо. — Той се замисли за миг. — Оттам ще наема кораб.

Внезапно осъзна целия мащаб на предстоящото пътешествие. Трябваше да напише пълномощни и да намери свидетели за брачната прокламация, която щеше да затвърди властта й като горянска кралица. Трябваше да подбере съгледвачи и да събере багажа си. Не беше плавал от много време. Последния път беше млад и Грегорик го придружаваше. Погледна надолу към бледото лице на сина си и вените, които синееха под кожата, и разбра, че нищо няма да го спре. Ако трябва, щеше да премести луната, но щеше да спаси живота на детето си.

Рудолфо върна бебето на Джин Ли Там.

— Трябва да вървя. Имам много работа.

Джин извърна поглед и той разбра, че тя иска нещо, което смята за глупаво. Даже се изчерви, преди да го помоли.

— Ела при нас тази вечер — прошепна. — При мен и Иаков. Не е редно мъж и жена да не прекарат заедно брачната си нощ, без значение от обстоятелствата.

Рудолфо кимна. Когато приключеше с множеството задачи, целящи гласът й да тежи колкото неговия сред народа им и сред Познатите земи, и с подготовката за невъзможното пътешествие, щеше да се върне. Щеше да вечеря в покоите й и да пие студено крушово вино, гледайки семейството си.

„Моето семейство.“ Не беше използвал този израз от момче. От твърде отдавна нямаше семейство и осъзнаването, че сега вече имаше фамилия, извън съгледвачите и останалите горяни, го опияни. Тази нощ щеше да свали копринените си чехли и да легне при двамата, като запази този спомен за дългите дни, които предстояха.

А на сутринта щеше да започне търсенето на Влад Ли Там.

Рудолфо се изправи.

— Скоро ще се върна. — Наведе се да я целуне и с изненада откри, че устата й е мека и гладна за неговата. Наведе се отново и целуна бебето по влажното чело.

Видя отражението на тримата в огледалото в ъгъла на стаята. За момент си помисли, че вижда баща си, но осъзна, че е той.

Излезе от покоите и започна да дава заповеди на адютантите и слугите, които се скупчиха около него. Занимаваше се с подготовката, без да влага сърце.

Защото сърцето на Рудолфо вече не му принадлежеше.

То лежеше повито в пелени в ръцете на прекрасния изгрев.