Кен Сколс
Песнопение (19)

Лисиас

Генерал Лисиас от Обединените градове-държави чакаше пред вратата да бъде представен от секретаря на Ерлунд. Ловната вила се раздвижваше. Множество слуги и стражи минаваха покрай него, всеки зает с работата си. Лицата и очите им бяха изтерзани от твърде много нощи без сън и твърде много задачи за изпълнение. А с всеки ден губеха все повече хора, защото служителите бягаха на юг, за да се включат към отцепниците, или просто искаха да напуснат делтата и да потърсят нов живот в малкото владения, които приемаха бежанци.

Ерлунд бе поне по-внимателен от покойния си вуйчо по тези въпроси. Но нямаше да е достатъчно. Когато бившият надзорник научи за дезертьорите по време на войната край Уиндвир, той осакати членовете на семействата им за назидание на останалите. Ерлунд поне имаше достатъчно ум да ги остави да избягат.

„И аз трябва да го сторя.“ Лисиас поклати глава, отдавайки тази мисъл на липсата на сън. Загърбването на дълга не беше приемлива възможност. Щеше да запази честта на униформата и да остане до надзорника до самия край, без значение, колко горчив щеше да бъде. Дори ако накрая бъдеше екзекутиран от тези така наречени революционери. Беше помогнал да бъде издигнат настоящият надзорник, както и бе участвал в свалянето на предишния.

„Повече няма да повтарям тази грешка“ — каза си.

Прокле Сетберт наум, макар да знаеше, че е не по-малко виновен от останалите генерали, които бяха послушали откачалника и се бяха съгласили на война. В крайна сметка бе помогнал на стария андрофрансински капитан да оправи нещата, когато Гримлис уреди мнимото самоубийство на фалшивия папа Непоколебим. Лично бе повел стражите, които опитаха да арестуват Сетберт за геноцид, както го обвиняваше предсмъртната бележка на Непоколебим. Писмо, което бе получил лично от Влад Ли Там, придружено от ръчното огнестрелно оръжие. Взе участие в тайните преговори за свалянето на Сетберт и издигането на Ерлунд, с помощта на клана Ли Там.

Беше решил, че това е най-добрият курс за делтата, и го бе приел с надеждата, че не е твърде късно.

Само че се оказа грешка.

Сега Ентролузия беше погълната от гражданска война, като три от градовете се бореха срещу другите шест, които бяха останали лоялни на династията на надзорниците, управлявала съюза от хиляда години. Скоро още един от градовете щеше да се присъедини към идеалистите и тяхната реторика.

А преди две вечери бунтовниците бяха отишли твърде далеч.

Бяха наели блатни бойци, които да убият надзорника.

Орнаментираните двойни врати към кабинета на Ерлунд се отвориха и се появи секретарят. Младият мъж изглеждаше изтормозен като всички останали.

— Надзорникът е готов да ви приеме, генерал Лисиас — каза той и задържа вратата.

Лисиас кимна учтиво и влезе. Ботушите му зашепнаха по дебелия килим, който маркираше края на коридора и началото на кабинета. Помещението беше мебелирано разточително. Махагоновата ламперия и маслените портрети на предците на Ерлунд придаваха топлота на атмосферата, но това по-скоро целеше да приспи вниманието на посетителите, отколкото да внушава истинско усещане за уют. В центъра имаше голямо дъбово писалище, произведено в Деветте гори, тежките завеси закриваха прозореца, който гледаше към личната ловна гора на надзорника. Самият той закусваше на писалището, насред купчините документи. Младият мъж вдигна поглед.

„Старее бързо“, прецени генералът. Това не го изненадваше. Ерлунд беше наследил нация, раздирана от алчността и параноята на предшественика му. Ако Сетберт беше успял с планираното анексиране на Деветте гори и бе придобил андрофрансинските богатства с помощта на марионетката си, нещата щяха да са различни. Но сега Ентролузия умираше бавно, а останалият свят я следваше като последствие от опустошението на Уиндвир. Този млад мъж носеше неимоверна тежест на раменете си.

„Защото това ново поколение го е грижа.“

Ерлунд вдигна поглед и тъмните кръгове под очите му се очертаха на бледото лице.

— Добро утро, генерале.

Лисиас кимна.

— Лорд Ерлунд.

Надзорникът махна към един кожен стол пред писалището и генералът седна.

— Научихте ли нещо ново?

Преди три дни бяха получили анонимна бележка по непозната птица. Съобщението ги предупреждаваше за подготвяно убийство и прилагаше доказателства за сделка между революционерите и блатни бойци, разполагащи с някакви нови съгледвачески магии. Едва имаха време да скрият Ерлунд на яхтата му и да го подменят с един от половин дузината двойници, които използваха понякога в тези смутни времена.

Преди две вечери имението бе връхлетяно от буря от остриета, оставила само посечени тела между входа и целта на нападателите.

— Нашите съгледвачи ги откриха снощи на около сто левги на север — каза генералът. — Нападателите са били мъртви. И шестимата. — Той направи пауза. — Уверени сме, че това са всичките.

Ерлунд го погледна изненадано.

— Мъртви ли? Та най-добрите ни бойци не успяха дори да ги докоснат. Как е възможно?

Лисиас се размърда от неудобство. И сам не беше сигурен, но капитанът, който изпълняваше ролята на негов адютант, го бе разбудил със съобщението.

— Не знам. Но изпратих фургон да докарат телата. Наистина са блатни, както пишеше в бележката. Умрели са на крака и според капитан Сискъс имат само дребни наранявания.

Ерлунд се замисли за миг, задържайки лъжицата на половината път до устата си.

— Ще искам пълен доклад от личния ми хирург.

Лисиас кимна. Може би опитният дърт касапин щеше да намери някакви следи от употребените магии. През целия си живот не бе виждал подобно нещо и се сещаше единствено за уроците по древна история в Академията. Истории от дните преди Епохата на смеещата се лудост, когато кралете магове са управлявали Стария свят с Кръвната си гвардия и тъмните си заклинания, изковани в Долните земи.

— Ще го получите, милорд.

— Добре. — Надзорникът лапна лъжицата с топла овесена каша и я прокара с нещо, което приличаше на медено-лимонена бира.

— Как мислите, кога ще е безопасно да се върна в Картас?

Лисиас беше разсъждавал по въпроса и знаеше, че отговорът му няма да се приеме добре.

— Не засега. Според мен това място е по-лесно за защитаване.

Ерлунд поклати глава и остави халбата.

— Няма да се крия тук, Лисиас. Есаров и неговите интелектуални бунтовници трябва да знаят, че са се провалили и че надзорникът е все още жив и управлява.

„По гордостта си доста прилича на вуйчо си.“ Лисиас усети надигащия се гняв и положи усилия да не го покаже.

— Не е благоразумно, милорд. Градовете-държави вече не са безопасни за вас. Поне накарайте Игнацио да постави нов двойник в двореца, докато не научим повече за естеството на тази атака.

Ерлунд присви очи и попита тихо:

— Генерал Лисиас?

Лисиас издържа погледа му.

— Да, милорд?

— Кога сте успявали да ме разубедите, щом реша, че даден път е правилният?

Генералът отмести очи и призна поражението си.

— Никога, милорд. — „Но в крайна сметка, това упорство може да донесе гибелта ви.“ Със сигурност бе причинило смъртта на Сетберт.

— Много добре. — Надзорникът ловко смени темата. — Какви са вестите от градовете?

— Самаел и Калапия се стабилизират, след като увеличените войскови контингенти наложиха военно положение. Беранде обаче ще се присъедини към отцепниците до месец каквото и да правим. — Ерлунд вдигна поглед. Очите му задаваха въпроса, който не искаше да изрече на глас. Лисиас продължи: — Губернаторът няма достатъчно воля да се съпротивлява, а жителите призовават за избори, повтарят реформистките лозунги за първоначалната Харта за обединение и за „оригиналните замисли“ на заселниците.

По време на създаването на градовете заселниците бяха създали документ, който, както и всичко останало, бе еволюирал в нещо съвсем различно. Разбира се, по онова време андрофрансините бяха малко, а парцаливата им сива армия се окопаваше дълбоко в горите на изолираната долина на Втората река. Всеки благородник от делтата наизустяваше тази харта, още като дете.

Ерлунд изръмжа.

— Идеалистични глупости. Бунтовете не са за свобода и налагането на някаква наивна интерпретация на хартата, изготвена за други времена. — В очите на надзорника блесна гняв. — Това е просто гледане назад, към по-добри и прости времена, когато сме изправени пред лицето на икономическата криза и крайната бедност. — Той помълча малко, сякаш се чудеше дали да изкаже мислите си. След това се реши. — Вуйчо ми предизвика безредиците, когато унищожи Уиндвир и започна война срещу горяните и блатните.

Чу се леко тропане по вратата и Ерлунд чукна по малкото медно звънче. Разнесе се чист звук и секретарят отвори вратата.

— Лорд Ерлунд, следващият ви посетител пристигна.

Ерлунд кимна и се наведе напред.

— Игнацио е. С разузнавателния доклад.

„Още една прилика със Сетберт“ — отбеляза Лисиас. Разделянето на армията и разузнаването. Ерлунд беше изключително стриктен в това, до такава степен, че ако птицата не бе дошла право при Лисиас, нямаше никакво съмнение, че Игнацио щеше да оглави евакуацията и последвалото преследване. Надзорникът щеше да настоява за това.

— Благодаря за отделеното време, лорд Ерлунд — каза генералът. Обърна се към вратата и видя облечения с тъмна роба шпионин. Игнацио беше човек на Ерлунд. Надзорникът бе наредил екзекуцията на главния шпионин на Сетберт, защото не вярваше, че човекът ще се сработи с новата администрация. Игнацио беше незаконен син на андрофрансински архикнижовник и това му даваше предимство. Очите му се стрелнаха през стаята и покрай Лисиас. Когато генералът мина покрай него, на устните му се изписа тънка усмивка.

— Генерал Лисиас. Чух, че вашите хора са открили нападателите. Това е чудесно.

Това беше съобщение. „Чух. Разбира се, че си чул.“ Въпреки това Лисиас се усмихна.

— Имахме късмет.

Игнацио се поклони леко и влезе в стаята, заемайки освободения стол. Лисиас тръгна по широките коридори на ловната вила, докато не се озова на площадката на стълбите, водещи към главния вход. Очакваше го бюро, обсипано с документи, и си отбеляза да накара офицерите да проверят личния състав за агенти на Игнацио. Заподозрените щяха да бъдат отпратени да налагат военния закон по градовете и някоя нощ нямаше да се завърнат от патрул.

Игнацио беше безсрамен в шпионажа си и Лисиас не можеше да се мери с него, колкото и да се напъваше. През последните седем месеца между Игнацио и Ерлунд се бяха създали странни отношения. Генералът ги забелязваше постоянно. Хората на шпионина си бяха присвоили цяло подземие. Преди седмица шестима от тях бяха убити, а окървавените им тела изчезнаха там, където Игнацио бе изпратил стотици други. Това бе разярило Ерлунд. Лисиас получаваше доклади за ездачи с тъмни наметала от личната гвардия на Ерлунд, изпратени да шпионират на север, запад и изток. Тези, които бяха тръгнали на изток, още не се бяха върнали.

Лисиас излезе от вилата и тръгна към близките казарми. Погледна към небето, надявайки се да открие нещо хубаво в студения зимен ден. Дъждът бе стопил снощния снежец и утрото миришеше на борове и глина.

„Може би съм твърде стар вече.“ Определено не се чувстваше така преди Уиндвир и преди да поведе стражите в покоите на Сетберт, за да арестуват безумеца. В онзи момент бе почувствал умората, която не отговаряше на годините му. Но върхът на всичко бе дъщеря му, която избяга с един бунтовник библиотекар в Пармона, когато градът свали губернатора и прогони войниците му. Тогава се почувства наистина стар. Погледът в очите й, когато се видяха за последно, толкова приличащ на майчиния й, бе разпалил у него усещания, които отчаяно се опитваше да потисне. В последните дни ги носеше в себе си и това го терзаеше. Не можеше да ги пребори въпреки стратегията и силата, която упражняваше.

„Аз спомогнах да се стигне дотук.“

Генерал Лисиас потисна внезапния пристъп на вина и се съсредоточи върху онова, което винаги го поддържаше в миналото.

Каквото и да станеше, той беше на първо и последно място човек на дълга.