Кен Сколс
Песнопение (18)

Джин Ли Там

Джин Ли Там задрямваше и се будеше, колкото да накърми Иаков, когато помощничките на речната жена й го носеха. Рудолфо се оттегли за остатъка от нощта, когато подмениха завивките и измиха изтощеното й тяло от потта и кръвта. Тя беше тренирала със съгледвачите и дори бе участвала в схватки, но нищо не можеше да я подготви за това емоционално и физическо изтощаване. Когато всичко приключи и тя зърна създанието, което й бе причинило толкова мъки, лошите спомени се преляха във възторжена и доволна радост. Наистина завладяващи емоции, за които също не бе подготвена.

Вдигна Иаков към гърдите си и му подаде зърното. Очите му бяха затворени и сякаш беше по-дребен, отколкото се предполагаше за износено бебе. А и сивееше, кожата му беше с цвят на пепел от хартия. Устицата му захапа зърното с по-малък устрем, отколкото очакваше Джин, и тя се облегна на възглавниците. Навън утрото настъпваше тихо.

Чу се леко почукване и вратата се отвори, преди да успее да отговори. Речната жена се вмъкна в стаята. Сякаш още не беше лягала и под кървясалите й очи имаше тъмни кръгове. Но не беше само умора, сякаш носеше цялата тежест на света в сърцето си.

„Носи ми лоши новини.“ Джин Ли Там бе прекарала живота си в разчитане мислите на хората, в търсене на знаци дали са честни, дали мамят, или крият истината. Съобщението на речната жена бе изписано в позата й, в начина, по който накланяше глава и не спираше да приглажда полите си.

— Виждам, че сте будна — каза тя и се приближи към леглото. — Може ли да поседна?

— Заповядай — кимна Джин. Тя се отдръпна, за да може старицата да седне на ръба на леглото.

Речната жена махна на прислужницата.

— Остави ни малко сами.

Джин усети напрежението в гласа й и видя с периферното си зрение, че момичето направи реверанс и излезе.

Джин Ли Там присви очи.

— Нещо с бебето ми не е наред — каза спокойно тя.

— Така е — отвърна жената.

— Беше почти мъртвородено — добави Джин. — Ти успя да го спасиш.

Речната жена кимна.

— Да, така е. — Тя се взря в очите на родилката. — Време е да говорим направо. Детето ви е болно, лейди Там, и аз не мога да го излекувам.

Макар да знаеше в себе си, че нещо не е наред, тези думи изпратиха болезнена тръпка по гръбнака й. Усети как стомахът й се свива и инстинктивно стисна малкия вързоп към гърдите си.

— Колко болно?

„Ще бъда силна. Няма да плача.“

Речната жена заговори тихо и по-равнодушно, отколкото се очакваше след всички следобеди, които бяха прекарали в пиене на чай в пълната с котки колиба в края на селището.

— Можем да поддържаме живота му, ако сме внимателни.

Джин Ли Там усети, как твърдостта й рухва и сълзите напират, внезапно осъзна колко се е променил животът й.

— Каза ли на лорд Рудолфо?

Старицата поклати глава.

— Не. Първо исках да говоря с вас. — Тя замълча. — Той знае ли до какво прибегнахте, за да го дарите с наследник?

— Да. — Джин си спомни нощта, когато, водена от съвестта си, призна последната манипулация на баща си срещу мъжа, когото обичаше. Той беше приел признанието й със сдържана учтивост, без да я заклеймява и без да я хвали. Все пак се бе почувствала по-добре, след като премахна тази последна измама от отношенията им. Присви очи, заинтригувана от въпроса на жената. — Защо питаш? Да не мислиш, че има нещо общо…

Спря и затвори уста, преди да довърши. Разбира се, че имаше. Защо иначе щеше да я пита какво знае Рудолфо? Този път сълзите й потекоха и нямаше как да ги спре. Джин наведе глава, притисна бебето и заплака.

— Някое от лекарствата се е задържало в сина ви. — Старицата се поколеба. — Не съм много наясно как действат тези прахчета, но в момента му вредят сериозно. Чувала съм за подобни случаи. Затова андрофрансините не окуражаваха употребата им. — Тя се наведе и положи длан на крака на Джин. — Нямаше откъде да знаете, милейди. — Усмихна се съчувствено. — Изпратих птици до някои от сестрите ми чак в Разпръснатите острови. Може да знаят нещо повече от мен. Но ще е най-добре, ако мога да се свържа с онзи, който ви е дал рецептата. Надявах се, че вие ще ми помогнете.

Джин Ли Там си представи Желязната армада, която бе отплавала от Познатите земи преди седем месеца. След това отмести вниманието си отвъд вълните на отчаянието, които заплашваха да я съкрушат. Примигна, за да прогони сълзите от очите си.

— Не мисля, че е възможно. Няма ли друг начин?

Речната жена колебливо кимна.

— Може да открием нещо. Птиците тръгнаха. Накарах мехослугите да преровят паметта си, както и другите налични източници. Но повечето магически и фармацевтични познания бяха унищожени с Уиндвир.

Джин Ли Там усети как устата на Иаков се изплъзва и намести гърдата си, изненадана колко бързо двамата със сина й бяха научили този нов танц. Бебето започна да суче отново, а тя усети как тъгата й преминава и започва да мисли по-трезво.

— И какво означава това?

Речната жена извади малка кесийка от торбата си.

— Дадох ви от тези. В момента ги предавате на лорд Иаков с кърмата си. Ще поддържат живота му, но няма да е силно бебе. — Тя замълча. — И ще ви трябва дойка, за да споделяте грижите.

Джин Ли Там трепна, усети внезапен гняв, който не можеше да си обясни първоначално. Страх? Паника? Постепенно чувството започна да придобива форма и тя се съсредоточи, докато не си го изясни.

„Не съм достатъчна.“

Речната жена явно се досети какво мисли.

— Лейди Там, магиите са силни и ще ви навредят, ако не позволите на друг да сподели товара ви. — Изчака, за да й даде време да осмисли казаното. — Това дете ще има достатъчно труден път. Нека не го караме да тъжи за майка, която не е успяло да опознае.

В тези думи имаше надежда. Джин Ли Там вдигна поглед и срещна очите на речната жена.

— Тогава да намерим някого.

Старицата се усмихна.

— Имам идея. В бежанския лагер има едно момиче. Съпругът й е загинал в сраженията край делтата, а треската взе бебето й преди четири нощи. Грижих се за детето, но не успях да го спася.

Джин Ли Там се вгледа внимателно в лицето й, потърси настойчиво надеждата, от която имаше нужда.

— Мислиш ли, че това ще го излекува?

Облакът, който премина през лицето на старицата, издаде отговора, още преди да го изрече.

— Не, няма. Просто ще го поддържа жив. — Тя се намръщи. — Лейди Там, не знам лекарство за него, рано или късно и тези прахчета също ще почнат да му вредят. — Жената се усмихна слабо и Джин усети как сърцето й се свива. — Но ще ни дадат време да открием нещо по-добро.

Малкият вързоп се размърда и Джин Ли Там погледна към малкото личице. Рехава червена косица, малко носле и затворени очи, докато устата сучеше мляко от нея. Усети влажната кожа по тила на новородения си син.

„Баща ми уби моя син.“ Преди да успее да го осмисли, истината изплува. Можеше да откаже — да зареже пътя, за който я подготвяха цял живот, — но сляпото подчинение към клана Там я бе довело дотук. „Сама си го причиних.“

Джин Ли Там дълго бе размишлявала, след като баща й бе заминал. Всеки път, когато лягаше с някого, бе с цел да насочи Познатите земи по курса, избран от Влад. Всичките й убийства бяха извършени по същата причина. Докато не срещна Рудолфо и не осъзна, че целият й живот се състои от чужди хора. Нещо в очите на горянския крал, в наперената му поза и милите думи бе осветило празнината в душата й, за която не знаеше, че съществува. И въпреки че баща й планираше да я обвърже с Рудолфо и да получи наследник, който да обедини домовете им, щом се отдаде на владетеля на Деветте горски дома, тя го стори с всеотдайност, която нямаше нищо общо с мрежата от манипулации на Влад. Движеше я нещо ново.

Любов.

А може би баща й бе планирал и това. В такъв случай се чудеше дали той знае сега, където и да се намираше армадата му, как любовта й към Рудолфо засилва омразата към самия него и мрачните му дела в Познатите земи.

Тя погали леко главичката на детето и го притисна към себе си, сякаш искаше топлината на тялото й да прогони сивотата и влагата от кожата му.

Какво ли щеше да породи сега тази нова любов?

Осъзна, че речната жена говори и вдигна поглед.

— Извинявай, земна майко?

Старицата отвърна с усмивка.

— Ще сторим всичко възможно. Той е красиво бебе, лейди Там, а вие сте красива майка.

Сълзите се върнаха и Джин ги прогони отново, преглъщайки мъчително.

— Свържи се с това момиче от мое име и я доведи на среща сутринта. Нека съпругата на стюарда, Беса, да приготви стая в семейното крило. Ако има някакви роднини в лагера, нека да се погрижат и за тях.

Речната жена кимна и стана. След това остави кесийката на масичката до леглото.

— Един ден ги вземате, един — не. Не повече. — Тръгна към вратата, но се спря. — Да говоря ли с лорд Рудолфо?

Джин Ли Там поклати глава.

— Не, аз ще го сторя. — „Аз трябва да споделя с него тази мъка.“

— Както пожелаете, милейди. — Речната жена се поклони и излезе, а прислужницата се върна.

Младата помощничка понечи да вземе бебето, но Джин я спря. Беше престанало да суче и Джин започна да го полюлява и да го потупва леко по гръбчето. Направи го по-продължително, отколкото бе нужно, докато неуспешно се мъчеше да прогони сълзите.

„Сестра ми Рае. Тя ще знае какво трябва да се направи.“ По поръчение на баща им сестра й се бе представила за млад послушник и бе изучила андрофрансинската алхимия. Вече разполагаше с почти половинвековен опит. Но заедно с останалите й роднини бе напуснала сцената, така дълго подготвяна от семейството с безкрайните им кроежи.

Джин Ли Там подаде бебето на момичето и се отпусна на леглото, ала сънят не дойде, когато затвори очи.

Вместо това умът й се отплесна към реалистичния сън, който сякаш бе преживяла много отдавна. „И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“ Това бяха думите на родствения гарван. „Честита си ти сред жените и високо ценен е Иаков, Пастир на светлината.“

„Може би не бях права. Може би съобщението на родствения гарван е по-благоприятно, отколкото мислех.“ Повтаряше си думите отново и отново.

Странно как това мрачно съобщение, което обещаваше бъдеще за крехкия живот, който бе създала, се превръщаше в най-искрения източник на надежда.

Тя продължи да лежи и да се ослушва за всеки шум, който детето й можеше да издаде, долавяше тихото суетене на младата помощница, която се грижеше за него. Но вниманието й бе раздвоено. Колкото и да опитваше, не можеше да изтрие гледката на опустошения Уиндвир и пурпурното небе над него зад клепачите си. Когато успя да се унесе, миризмата на пепел и кръв я последва в неспокойния сън.