Кен Сколс
Песнопение (16)

Неб

Блатните крачеха през уимския лабиринт в северната градина на Рудолфо, носеха Ханрик и пееха. Когато се присъедини към тях, Неб мислеше да стои отзад, но още в началото Уинтърс бе стиснала ръката му и го водеше със себе си.

Не беше спал през нощта, а събитията от пиршеството продължаваха да се разиграват през очите му. Сега бученето в главата му намаляваше и започваше да усеща умората. Той потръпна, усещайки студа въпреки вълнената си зимна униформа.

Двамата с Уинтърс вървяха в челото, а останалите ги следваха и напяваха блатните погребални псалми с тихи гласове. Не разбираше езика — може би бяха просто нищо не значещи думи, макар да звучаха структурирано. Гласовете на певците се сливаха в хармония. Неб погледна момичето и видя, че устните й се движат, макар да не излизаше никакъв звук.

Ранното утро беше тъмно и тихо. Шумът в имението се заглушаваше от високите трънливи стени на лабиринта. Скоро трябваше да се срещне с Едрик и Исаак, за да се отправят към Портата на пазителя. Неб цял живот копнееше да я види. Да прекоси пустия проход и да се спусне в руините на Стария свят. Беше отраснал в сиропиталището на ордена и въображението му бе препълнено с легенди от миналото и разкази за експедициите, опитващи се да спасят каквото може от светлината. Когато баща му загина с Уиндвир, Неб бе останал в каруцата, която трябваше да го откара в пустошта за първата му експедиция, докато хората на Сетберт не го откриха.

Но сега, докато гледаше тъжното момиче и мислеше за отминалата нощ, интересът му към пустошта се съревноваваше с нещо друго. Част от него искаше отчаяно да остане с блатната кралица, да посвети камите и сърцето си на каузата, която й предстоеше, или поне да я държи в прегръдките си, докато се наплаче.

В началото, в руините на Уиндвир, докато не знаеше истинския й ранг, тя се бе пошегувала, когато й предложи да тръгне с него. Беше се засмяла, макар в смеха й да нямаше подигравка. „Ще ме вземеш за булка ли, Небиос бен Хебда? Ще ми вдигнеш ли горянска сватба, с танци и музика? Това ли ще сториш?“

Сега, докато се въртяха към центъра на лабиринта, Неб се замисли за това отново. Този път си представяше как отива в блатата, сред народа й, как споделя скръбта им за Ханрик. Сигурно щеше да има смисъл, ако наистина беше предопределеният им Водач. И все пак някакъв дълбок вътрешен глас му шепнеше, че не е дошло тяхното време, колкото и много да му се искаше да й предложи силата си.

Процесията спря в центъра на лабиринта и двама от по-едрите мъже преместиха мраморната пейка за медитация настрани, а други двама започнаха да копаят замръзналата земя с кирки. Тихите напеви продължиха и Неб усети как Уинтърс стиска дланта му по-силно. Погледна към нея и видя стегнатата челюст, сълзите, които оставяха следи по бузите й. Сълзите й заплашваха да отприщят неговите, които бе успял да сдържи, докато говореше с първия капитан, затова извърна очи. Втренчи се в оформящия се правоъгълен трап. Спомените го върнаха назад, към широкото поле с гробове сред опустошената равнина.

Когато Петронус предложи за пръв път да погребат мъртвите в Уиндвир, Неб мислеше, че задачата е непосилна. Почти двеста хиляди души, чиито скелети бяха оголени от заклинанието на Ксум И’Зир, всяка кост бе символ на насилието. Но двамата събраха парцаливата си армия от гробокопачи и работиха през лятото, есента, зимата, и успяха да приключат напролет. По някое време старият рибар се бе провъзгласил за папа и бе оставил лагера в ръцете на Неб. Естествено, младежът се бе постарал максимално. Какво друго можеше да стори?

Баща му беше сред загиналите в Уиндвир.

В края на работата, преди Рудолфо и Петронус да се появят и да го отведат в новия му дом в Деветте гори, Неб бе организирал погребалната церемония за най-великия град на света. Копачите, които бяха останали, се събраха на източния хълм над Втората река и след една песен в прослава на светлината накараха младия си предводител да каже няколко думи.

Днес, пред този гроб, Неб не можеше да си спомни нищо от тогавашната реч. Но я беше произнесъл и видя одобрителните кимания и сълзите от умиление. Беше чул всяко изкашляне и всяка скърцаща обувка. Не помнеше нищо от речта, но се чувстваше по-добре след произнасянето й. Все пак тогава сякаш му беше по-лесно от сега, макар да нямаше никаква официална роля на това погребение. Може би огромният брой на уиндвирските гробове пречеше на мъката му да се съсредоточи.

А може би малко по малко се уталожваше. Или пък щеше да се спусне бавно, като едър човек във вана, и постепенно да става по-силна, с всяка следваща загуба.

„А може би дълбоко в себе си знаем, че който разруши Уиндвир, е виновен и за гибелта на Ханрик.“

Неб примигна при тази внезапна мисъл. Светът се бе променил в деня на заклинанието. И не можеше да се възстанови. Страните, които не страдаха от гражданска война, враждуваха със съседите си. А сега насилието бе преминало в политически убийства. Единственото процъфтяващо място в Познатите земи бяха Деветте гори заради изграждането на новата библиотека и разрастването на прилежащия град. Преди Уиндвир Рудолфо властваше в богат на ресурси ъгъл на света и водеше простичък, изпълнен с удоволствия живот. Сега пътят на промяната ги поведе в нова посока, а Деветте горски дома се оказваха най-силната нация в Познатите земи.

Още една мисъл го изненада: Трима от най-влиятелните лидери във войната за Уиндвир бяха присъствали в залата тази нощ. Двама бяха мъртви. Третият дори не беше одраскан.

Той вдигна поглед, защото Уинтърс пусна дланта му и пристъпи напред. Мъжете продължаваха да копаят, а останалите се скупчиха около нея, така че Неб отстъпи назад. Момичето вдигна ръце и заговори, втренчена в трупа на Ханрик. Блатните се залюляха при думите й и Неб внезапно усети, че мястото му не е тук.

Някой докосна леко лакътя му и той се извърна.

Рудолфо и Едрик се бяха присъединили към процесията. Горянският крал и първият капитан изглеждаха изтощени от умора, макар да носеха нови дрехи. Рудолфо държеше в ръце сгъната наметка. Подаде я на Неб с тъжно изражение. След което направи знак.

„Това е за Ханрик. Принадлежеше на баща ми. Поднеси го от мое име, лейтенант.“

Неб кимна. Не искаше да говори, а не можеше да използва жестове. Накрая рискува с шепот.

— Добре, генерале.

Кафявите очи на Рудолфо бяха кървясали и под тях имаше тъмни кръгове, които подчертаваха тревожните бръчки на лицето му. Устата му беше свита в мрачна гримаса под късата брада. Рудолфо кимна, метна поглед към Едрик и двамата се оттеглиха обратно в лабиринта.

Щом изчезнаха, Неб отново насочи вниманието си към Уинтърс. Тя продължаваше да говори, мъжете още копаеха, а няколко жени започнаха да събличат окървавените дрехи на Ханрик и да ги трупат на купчина на земята. Появи се ведро с гореща вода и жените започнаха да мият косматото тяло от кръвта и калта, която отличаваше блатните от останалите обитатели на Познатите земи. След това изсипаха пръст във ведрото и я направиха на кал със собствените си ръце. Небето бе станало тъмносиво. Жените започнаха да нанасят калта по голото тяло на Ханрик, а Уинтърс повиши глас във вой.

Тя огледа малката група с влажни очи.

— Изгнанието на Ханрик бен Торнус в сянката премина и той ще броди в Долните земи, търсейки дом. Как ще намери пътя си?

Една жена пристъпи напред и постави остатък от свещ в краката на Уинтърс с дълбок поклон.

Млада кралица отвърна на поклона и продължи.

— Изгнанието на Ханрик бен Торнус в глада премина и той ще ловува в Долните земи, търсейки храна. Как ще порази плячката си?

Един старец се приближи и остави няколко гладки камъчета и стара кожена прашка с поклон.

Гласът на Уинтърс стана съвсем тъжен.

— Изгнанието на Ханрик бен Торнус под слънцето свърши и той ще почива в студените Долни земи. Как ще стопли душата си? — Очите й срещнаха погледа на Неб. Бяха разширени и в тях имаше безбрежна мъка.

Той накара треперещите си крака да се размърдат. Остави наметката в краката й, без да отделя очи от нейните. Поклони се и усети отново как потъва в мъката.

Уинтърс кимна и Неб отстъпи. Ритуалът продължаваше и той опита да се съсредоточи. Бяха поднесени още дарове. След това, докато мъжете продължаваха да копаят, а жените завършваха с нанасянето на кал, в зимната утрин започнаха да се разказват истории за Ханрик бен Торнус и неговото сенчесто управление от Плетения трон. Звездите сякаш също изказаха съболезнованията си и постепенно изчезнаха, а полумесецът на синьо-зелената луна се скри зад земята.

Когато стана време, те увиха Ханрик в наметката на лорд Иаков, сложиха свещта в едната му ръка и прашката в другата, и го спуснаха в земята сред останалите дарове. След това всеки от присъстващите хвърли лопата пръст, докато Долните земи поглъщаха приятеля им.

Когато привършиха, блатните се оттеглиха и оставиха Неб и Уинтърс пред пресния гроб. Двамата седнаха на пейката и Уинтърс си позволи да въздъхне.

— Знам, че трябва да заминеш — промълви тя.

Той прегърна тесните й рамене.

— Да. Но не го искам.

Тя се засмя и гласът й прозвуча горчиво.

— Това, което искаме, често не е от значение, Небиос бен Хебда. Владетелят ти заповядва да заминеш.

Той вдигна поглед. Тук, до него, изглеждаше много по-дребна, отколкото сред хората си.

— А какво повелява милейди?

Уинтърс се усмихна.

— Повелявам да поемеш пътя, който те очаква. Да открием дома, който виждаме в сънищата си.

„Ами ако сънищата са грешни?“ Не го изрече на глас. Нямаше да го стори. Вместо това се опита да даде обещание.

— Ще се върна до седмица.

Тя се приближи още повече и той усети потръпването й.

— Дотогава ще съм заминала. — Уинтърс замълча и потрепери. — Боя се, че нещо мрачно се раздвижва сред народа ми, но не знам какво е. Собствените ми хора извършиха това убийство. Трябва да разбера защо.

Сред съгледвачите вече бе плъзнала мълвата, че нападателите са блатни, и тя наистина трябваше да пристъпи в този мрак. Беше блатна кралица и дългът я зовеше. Той пък беше офицер от горянските съгледвачи — служеше на горската библиотека, — и имаше собствен дълг.

Неб искаше да се отрече от него. Искаше да захвърли лейтенантския шал и да се намаже с кал от ведрото. Да обрече камите си в служба на нея, да я последва в блатата и да залови виновниците за снощното нападение.

„Но вече съм се обрекъл на библиотеката.“ Не на библиотеката, а на светлината на познанието, чиито символ бе тя. Както и на мъжа, който щеше да пази светлината в Деветте гори, далеч от политическите борби из Познатите земи. А ако сънищата на народа й бяха верни, Деветте гори пазеха пътя към дома, който бе предопределен да открие. Неб въздъхна и я прегърна, вдъхна аромата й.

След минута-две в тишина той стана и Уинтърс също се надигна. Двамата се обърнаха един към друг и отново се прегърнаха.

— Ще те видя в нашите сънища — прошепна тя. — Пази се, Небиос бен Хебда!

Двамата се целунаха над гроба на Ханрик в центъра на уимския лабиринт. Неб отмахна кичур сплъстена коса от тясното й лице.

— Пази се, кралице моя! — Гласът му пресекна. Част от него знаеше, че предстоят времена, които въобще няма да са безопасни. Въпреки това го повтори, като използва официалното й име. — Пази се, Уинтерия!

Изчака кимването й и остави младата кралица до гроба на сянката й. Тръгна обратно, като внимаваше за трънливите стени, които притискаха тялото и душата му. Стигна бързо до двора и очакващите го коне и каруца. Исаак бе възседнал един грамаден жребец и държеше юздите на коня на Неб. Студеният сутрешен вятър развяваше полите на тъмното му андрофрансинско расо.

Неб взе поводите и провери дисагите, които един от хората му бе закрепил за седлото. Остана доволен и се метна на коня. Едрик погледна към него и младежът му кимна. Първият капитан подсвирна и отрядът потегли.

Неб препусна на изток към червената светлина на изгряващото слънце, без да продума и да погледне назад.