Кен Сколс
Песнопение (15)

Петронус

Слънцето още не се бе подало, когато Петронус излезе от колибата и освободи птиците си. Те се разлетяха, носейки разноцветни панделки и вест за атаката, както и указания към малката шпионска мрежа, която бе създал през последните седем месеца. Тукашната станция просто щеше да препредава съобщенията към мястото, което Гримлис бе избрал. Петронус гледаше как тъмното небе скрива птиците и разноцветните съобщения, които носеха. Черни панделки за опасност, сини за питане, червени за война и още най-различни. Единственият цвят, който отсъстваше, беше зеленото за мира.

Когато взе раницата и торбата си и отиде при другите до навеса за лодки, небето бе почнало да преминава от черно в сивкаво.

Гримлис и един от хората му бяха оставили магиите им да изтлеят. Другите двама бяха взели нова доза прахчета. Старият капитан изглеждаше ядосан и спореше с понижен глас.

— Как така е мъртъв? — Той вдигна поглед и кимна на приближаващия Петронус. — Как се е случило?

— Не знам, капитане — отвърна сивият гвардеец. — Отидох да го подготвя за транспортиране и открих, че е мъртъв. Студен като лед.

Гримлис въздъхна.

— Натоварете го в лодката. Ще го вземем с нас. Искам да го огледам, щом магията му изтлее.

Петронус се присъедини към тях и не каза нищо, когато единият войник посегна за раницата му. Но се възпротиви, когато другият понечи да вземе торбата с документите.

— Аз ще я нося. — После попита Гримлис: — Пленникът ни е умрял, така ли?

— Да — кимна Гримлис. Ветеранът беше уморен, а очите му бяха зачервени и стъклени от употребата на магиите. Брадата и косата му бяха по-дълги, отколкото при последната им среща. Вместо сивата униформа на андрофрансинската гвардия той носеше обикновени панталони и риза като на работник. Разбира се, в съгледваческите ножове на кръста и дългия меч на гърба му нямаше нищо обикновено. — Може би е отрова — допълни капитанът. — Макар че не открихме нищо, като го претърсвахме.

Селото започваше да се разбужда. Колибата и пристанчето на Петронус бяха в самия край, но в някои от къщите вече светеше, а в залива бяха излезли няколко лодки, започнали рано дневния улов. Мислеше да остави бележка, но не можа да реши какво да напише. В крайна сметка реши да не го прави. Ако събитията от снощи бяха само начало, за съседите му щеше да е по-добре да не знаят нищо.

„Както и за мен.“

Гримлис докосна ръката му.

— Отче, готов ли си?

Петронус изсумтя.

— Твърде стар съм за това. И къде точно ще ходим?

— На по-безопасно място. — Те тръгнаха заедно към чакащата лодка. — Двамата с Балтус ще пътуваме с теб. Другите ще останат, за да препредават съобщенията.

Петронус кимна. Беше се потрудил да създаде малката си мрежа, като търсеше всякакви късчета информация, за да разкрие истината за падането на Уиндвир.

Качиха се в лодката, като внимаваха да не настъпят увитите в платнища тела в краката им. Омагьосаните войници подадоха и последното тяло, след което ги избутаха във водата. Бързите им движения се долавяха само от лекото разместване на снега. Петронус впери взор в къщата и пристанчето с мисълта, че вероятно ги вижда за последно.

Ако убиецът не беше се разприказвал, със сигурност щеше да успее. Петронус се замисли над това, докато младият лейтенант на Гримлис се трудеше с веслата и ги караше покрай брега на залива. Калдус беше голям, почти като самостоятелно море. Знаеше го, защото бе проучвал артефакти и писания от времето на заселването, онзи период след Епохата на смеещата се лудост, когато орденът се бе разраснал и се налагаше да се създаде ясна йерархия и командна структура. Петронус почти бе решил да специализира история. Но неговият учител бе видял потенциала му във франсинските учения. Франси Б’Йот беше специалист по човешко поведение и еволюция — и съратник на младия П’Андро Уим след провала на първото научно движение. В крайна сметка франсинските науки спечелиха вниманието на младия Петронус и му служеха добре, дори сега, когато мислеше за нападателя си.

„Той искаше да ме накаже.“ С други думи, вероятно бе човек, на когото Петронус бе навредил, и имаше повод да го вини. Според Себастиан, драматург от времето на заселването, никой не беше зъл просто така. Всеки антагонист искаше да постигне нещо, за което можеше да убеди поне себе си — ако не останалите, — че е благоприятно.

И този злодей идваше да го накаже — или поне изпълняваше заръка на господаря си, когото бе споменал. Петронус потръпна при спомена за гласа му и после си спомни нещо.

— Той говореше на уимски.

Старият гвардеец изръмжа и вдигна поглед.

— Вярно.

Уимският език беше древен и пазен, домашният език на П’Андро Уим. Беше необичайно някой извън ордена да го владее.

— Акцентът му беше тежък. Не е учил в сиропиталището, но е обучаван от някого от нашите.

— Да. — Гримлис се огледа и изви глава, като снижи глас. — Почти стигнахме.

Петронус също се извърна, но не видя нищо.

— Къде?

Гримлис изсвири тихо и продължително. След това зачака. Някъде съвсем близо, отпред и вдясно, се разнесе изсвирване в отговор. Петронус се намръщи. Небето беше още сиво и не очакваше да види ясно кой е там. Но там нямаше нищо, дори и сянка, и това го озадачи. А в комбинация с близостта на подсвирването направо го тревожеше. Гримлис се усмихна хитро.

— През всичките години се чудех как го прави.

— Кой?

Носът на лодката се отърка в нещо солидно, макар да не се виждаше нищо.

Гримлис се засмя.

— Онзи морски чакал, когото наемаше лично едно време за деликатни поръчения.

Петронус чу гласа над себе си и направи връзката.

— Отец Петронус — произнесе пиратът Рейф Мерикю. — Радвам се, че слуховете за кончината ви са преувеличени.

Смехът на Петронус прозвуча повече като лай. Той протегна ръце и докосна студения, мокър борд на дървен кораб.

— Вие ме отведохте до Изумрудения бряг в нощта след погребението ми. — Продължи да гледа нагоре, откъдето бе долетял гласът.

— Аха — потвърди пиратът. — Така е. По него време не задавах въпроси.

Гримлис се надигна.

— Несъмнено сме ти плащали добре, за да не го правиш.

„Но кой ти плаща сега?“, запита се старецът. Мерикю им струваше малко състояние всеки път, щом орденът го наемеше, освен това изкопчваше всички технологични чудеса за кораба си, с които андрофрансините бяха склонни да се разделят. Петронус докосна корпуса на омагьосания едномачтов платноход и оцени защо Рейф Мерикю изискваше толкова високи цени. Старият пират не работеше благотворително. Петронус винаги се бе отнасял благосклонно към него по време на управлението си, но това бе преди три десетилетия и едва ли струваше безплатна услуга. Не, някой му плащаше доста добре, за да е тук в този момент.

Докосна Гримлис и задвижи бързо ръце.

„Кой му плаща?“

Пръстите на ветерана отвърнаха още по-бързо. „Съюзници от делтата.“

Петронус примигна и от изненада заговори на глас.

— Делтата ли? — Беше убил Сетберт със собствените си ръце пред хиляда андрофрансини. Беше изгонил ентролузианския делегат и отхвърли молбите на сестрата на Сетберт не от жестокост, а от егоизъм. Не можеше да понесе да го гледат, когато екзекутира надзорника в края на скалъпения процес.

„Съюзници от делтата.“

— Дръж се, старче — чу се нов глас. — Насочвам ръцете ти към стълбата. — Две груби длани сграбчиха ръцете му и го дръпнаха. Петронус напипа въжената стълба и пристъпи напред. Тя се клатушкаше, докато се катереше, и когато стигна до върха, някой го издърпа на невидимата палуба.

— Добре дошли на борда на „Родствената акула“ — каза Рейф Мерикю. — Отче Петронус, аз съм на вашите услуги.

Петронус не каза нищо. Внезапно му се зави свят заради невидимия кораб и екипаж. Залитна напред, взрян във вълните далеч под него. Някой го подхвана и Мерикю се засмя.

— По-добре затворете очи, докато не слезете в трюма. Приготвили сме ви каюта и закуска. Вашият благодетел се е погрижил за всички удобства. — Петронус затвори очи и се довери на ръцете, които насочваха треперещите му стъпки по палубата. Щом прекрачи през люка, той отвори очи и видя стъпалата и плюшения мокет, които водеха към добре обзаведено помещение. Нямаше нищо общо с простия съд, който помнеше от нощта на бягството си. Тогава боядисаха косата му и го обръснаха, представиха го за пътуващ книжовник, който изисква уединение — стандартно прикритие за агентите на Там, — и го откараха до едно островно пристанище близо до владенията на Ли Там във вътрешния Изумруден бряг. През онова пътуване нямаше килими и декоративни дървени ламперии. Явно Мерикю се справяше все по-добре през годините.

В дъното на стълбите го посрещнаха тъмнокожи момичета с копринени дрехи и почтителни усмивки. Те поведоха мъжете по коридора, без да говорят, като спираха пред всяка каюта. Щом стигнаха до отредената за Петронус, той видя, че нещата му вече са вътре. Самата каюта беше луксозна — полирана дървена ламперия с картини от Събирането, онези дни в края на Епохата на смеещата се лудост, когато орденът бе отворил за пръв път Новия свят, който горяните и блатните бяха наследили от Ксум И’Зир. Леглото беше от дъб и достатъчно широко. Капаците на илюминаторите бяха затворени и залостени отвън. Имаше стол и писалище. Малка етажерка с десетина книги и също толкова малко гардеробче отсреща.

Някой искаше да го убие заради връзката му с ордена. Сега бягаше от неизвестния нападател към Ентролузианската делта, съюза от градове-държави, който беше обхванат от гражданска война, след като Сетберт бе унищожил икономиката му. А Петронус бе екзекутирал налудничавия, но все пак силен лидер. Там все още имаше хора, които смятаха надзорника за патриот заради това, което бе извършил.

„Видях доказателствата“, каза си той. Дори бе заподозрял ордена, след като видя фалшифицирания си подпис.

Платната уловиха вятъра и корабът се понесе. Петронус долови миризмата на пържен бекон, смесена с аромата на топъл чай, лук и нарязани картофи. Независимо дали плаваше към по-малка или по-голяма опасност, поне го правеше в комфорт.

Той последва носа си до камбуза, доволен, че е останал жив. Не се беше замисля досега: това бе първият път, в който го атакуваха лично. За първи път бе решил със сигурност, че ще загине.

Петронус благослови благодетелите си и седна да закусва.